ОРЛОВ МОСТ ЧАКА СВОЯ ИСТИНСКИ МИТИНГ

Преди 24 години, по това време, през ноември, и по-точно, на 18 ноември, излиза първият свободен вестник в България. Сега ще ви припомня неговата поучителна история. Той носеше емблематичното име „Независимост”. Преди това обаче ще обясня защо го правя.

Правя го, защото жаждата за истина в България продължава да е по-силна отвсякога.

Всъщност жаждата за истината беше същинският двигател на протестите.

Тази жажда остава. Затова не чакайте протестите да спрат.

Не потривайте ръце от радост, че студентите са капитулирали.

Не пишете некролози.

Станишев и Местан демонстрират еуфория от проведения на Орлов мост митинг на техните избиратели.

Еуфорията е състояние, което не може да се имитира.

На Станишев от километри му личи, че сам не си вярва.

Не си вярва, че тези хора не са докарани под строй. Защото добре знае как са докарани. И това му личи. И колкото и да бие с юмрук въздуха и да скандира лозунги, общото впечатление за камуфлаж остава.

На Станишев му личи и друго – той не би прекарал и пет минути в компанията на своите избиратели от села и паланки, ако наблизо не бръмчи камера. Той не понася лошите миризми – на развалени зъби, на некъпани тела.

Местан също преигра. Местан е свръхинтелигентен и като всеки свръхинтелигентен човек умее да се наблюдава отстрани във всяка ситуация.

Истинската еуфория обаче не търпи подобно раздвояване.

Чакайте да ви разкажа една случка. На 1 ноември обиколих площад „Св. Александър Невски”, порадвах се на мощта на полицията в Деня на будителите и тръгнах да се прибирам по бул. „Васил Левски”. Там бяха спрени няколко автобуса с надпис „Случаен превоз”, докарали контрапротестиращи от Перник. Част от хората вече се прибираха в автобусите. Попитах едно чиче:

– Какви сте, откъде сте?

Чичето ми отговори съвсем искрено:

– Е…ем ли се откъде сме! Я ти кажи има ли наблизо някое кръчме.

Но най-голямата грешка на Станишев и Местан бе тази, че проведоха митинга на Орлов мост. Това просто издаде тяхното неистово желание да се представят за тези, които не са. За тяхно голямо съжаление, местата имат памет. И тази памет не можеш да я изчегърташ тъй, както чегърташ боята от боядисаните паметници.

Затова все по-често се оглеждам из София, под колоните на Кристал или докато минавам край бившия Полски център на „Цар Освободител”, дали няма да зърна случайно компютърните разпечатки на някой вестник, който наистина да ти казва истината. За четвърт век историята явно прави цял оборот. И ти се връшаш отново там, в онзи, другия ноември, когато си мислехме, че истината вече ни принадлежи без остатък.

На 18 ноември 1989 г., събота, на площад „Св. Александър Невски” в София се състоя първият опозиционен митинг. Запътилите се към площада хора поспираха пред разлепени по ъглите на улиците компютърни разпечатки. Така 18 ноември се превръща в рожден ден и на първия свободен седмичник в новата ни история – в. „Независимост”. Негов издател бе Ганчо Ганчев – хуморист по призвание, впоследствие един от сценаристите на „НЛО”.

През януари 1989 г. 27-годишният Ганчо Ганчев за първи път слуша по Радио „Свободна Европа” изказване на Желю Желев срещу Живков и тоталитарната система. Той е направо изумен, когато разбира от баща си (писателя Марко Ганчев), че Желев не е емигрирал, а говори тези неща по радиото от България. „Не го ли е страх, че ще го арестуват?”, попитал той баща си.„Революция така се прави!”, отвърнал Марко, без да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.

В този миг Ганчо Ганчев разбрал, че старата епоха се срутва и той ще има щастието и нещастието да живее сред строителни отпадъци, варов разтвор и грохот на самосвали, метафорично казано.

Тогавашната казионна преса, естествено, не отделя и ред за започналите в обществото тектонични процеси. Вече са излезли самиздатите на Левчев-син и на Едвин Сугарев „Мост” и „Глас”, но те са с предимно литературна и есеистична насоченост. Ганчо Ганчев започва да мечтае за издание с истински новини.

На 10 ноември в 18 часа по програма „Хоризонт” той чува, че моментът да реализира мечтата си е дошло. По това време заедно с един приятел, Емо, компютърджия, делят едно мазе на ул. „Бузлуджа” 40. Емо има компютър „Правец 16”. Първият брой на вестника е написан на него. По този повод Ганчо обича да повтаря, че и от Правец е излязло нещо добро. Принтерът на Емо, също правешки, е виновен пък за странното на пръв поглед, но много успешно начинание вестникът да се лепи по стените на сградите. Първоначалното намерение на Ганчо е да разпечата колкото се може повече бройки, които да раздаде на обявения на следващия ден, 18 ноември, митинг.

Но принтерът прави само три разпечатки и издъхва завинаги. По онова време обществените ксерокси са табу. Ползването на ксерокс в учрежденията става единствено с подпис на началника. В ранното утро на 18 ноември Ганчо Ганчев върви гроги към площад „Св. Александър Невски” с трите компютърни разпечатки на в. „Независимост” в ръка. Очите му горят от безсънната нощ. В безизходицата си купува тубичка канцеларско лепило от една будка, намазва едната разпечатка и я залепва на колоните на „Кристал”. Изведнъж гледа как пред разпечатката се спира човек и започва да чете. До него застава втори, трети… Скоро се образува цяла тълпа. Другата разпечатка залепва до Полския център на бул. „Руски”. И там скоро става навалица. Човешкият поток и на двете места не секва през целия ден.

За 18 ноември и до ден-днешен спомените на Ганчо Ганчев продължават да са невероятно ярки. Денят бил адски студен, а напрежението от директното общуване с историята – голямо и с извинение, му се допикало. Ганчо трескаво започнал да се озърта. Най-близкото подходящо за тази работа място бил ресторант „Варшава” на бул. „Руски” и той спринтирал дотам. Влязъл в топлата зала и стъписан замръзнал – масите в салона били пълни с хора, които тихо и възпитано се хранели.

Той признава, че никога нямало да забрави гальовното чегъртане на никелираните ножчета, разрязващи шницелите, по чиниите и набодените на вилиците парченца, пътуващи към зяпналите усти. А той, завалията, си мислел, че през този ден целият свят се е изсипал на „Александър Невски”. След известно време един негов съученик от гимназията му доверил, че докато Ганчо се моткал по митингите, той успял да продаде два камиона захар! Прякорът на този съученик в училището бил „тъпото копеле”.

Вторият брой на вестника се разпространява далеч по-добре. Разпечатките са много повече, привлечени са сътрудници, снабдени с по две тубички лепило, които разлепват вестника на много повече места из центъра на София. От третия брой вестникът тръгва и из провинцията – на дискети, които местните агенти разпечатват ентусиазирано и разлепват на свой ред по възловите кръстовища на населените места. В София изданието добива лека-полека по-луксозен вид – Ганчо лепи разпечатките на картони, които сутрин окачва на любимите си ъгли – площад „Славейков”, колоните на Кристал, до Полския център на „Руски”, пред Ректората, а вечер минава и си ги събира. За отбелязване е фактът, че през тези няколко месеца, докато в. „Независимост” съществува в този преносим „дацзибао” вид, нито един картон не е скъсан или откраднат. Нещо повече, през целия ден верни читатели се навъртат и бранят книжното тяло.

Ганчо Ганчев се превръща в емблематична фигура за ранния демократичен градски пейзаж.

Хулен или възхваляван от минувачите, той редовно ги снабдява с още странната за вкуса им неподправена и несдъвкана новинарска храна.

В списването на вестника освен Ганчо Ганчев участват още 7 човека – Васил Станилов, Ивайло Василев, Корнелия Божанова, Валентин Вълчев, Мариана Димитрова, Димитър Ленгечев и Веско Дзивев. В компютърната версия на „Независимост” за пръв път са публикувани декларацията от митинга на 18 ноември (по ирония на съдбата и на Държавна сигурност, написана в дома на Стефан Гайтанджиев, откъдето и Ганчо Ганчев я взема още топла-топла), писмото на Петър Младенов до Политбюро, статии за масовите гробове по 9-и септември, дописки за първите стъпки на СДС…

На 12 април 1990 г. излиза първият легален печатен брой на в. „Независимост”, произведен в полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”. Законът по това време още не позволява да има частни издания – такива могат да имат само БКП, БЗНС, ДКМС, ОФ и профсъюзите. В Кодекса на труда обаче е допусната поради недоглеждане фатална небрежност от страна на властта, която използва например и д-р Тренчев, а именно – там пише, че за регистрирането на профсъюз е достатъчно да бъде съставен само протокол от учредителите му.

Осмината журналисти на „Независимост” написват учредителен протокол за създаването на „Профсъюз на вестникарите”. С така изпедепцания протокол в едната ръка и с откраднатия от някаква ведомствена библиотека Кодекс на труда в другата (Кодексът не се продава свободно по книжарниците) те успяват да си изработят гумен печат, да си отворят банкова сметка в БНБ и да започнат да печатат легално вестника си. Гумени печати се изработват в единственото по онова време държавно ателие на ул. „Найчо Цанов”. Служителите от ателието са втрещени. Началникът им дълго чете отпред-назад и отзад-напред Кодекса на труда, звъни по телефона в МВР и къде ли още не и едва след като не получава отникъде официална забрана, разрешава за пръв път в живота си изработването на печат на неформална организация. Подобно литературно четене на Кодекса се организира и в десетината кабинета на БНБ преди откриването на банковата сметка.

Печатният вестник „Независимост” излиза всяка седмица в продължение на два месеца в 50 000 тираж, който свършва за броени минути. Десетилетия след описваните събития Ганчо Ганчев признава: „Най-вълнуващата гледка в живота ми след снимката на Ракел Уелч, проникнала в поделението ни, бе опашката, която се виеше от сегашния „Макдоналдс” на площад „Славейков” до вестникарската будка, която се намираше близо до улица „Раковски”. Не я заменям тази гледка и за Ниагарския водопад.”

През тези два месеца изданието има непрекъснати проблеми с хартията. Преди парламентарните избори на 10 юни 1990 г. правителството на Луканов започва да я отпуска само по квоти за партийните вестници – нароили се междувременно с десетки и стотици. Така първият свободен вестник „Независимост” на 7 юни спира да излиза. Издателят му Ганчо Ганчев е принуден да се преквалифицира. За кратко открива кафене в сутерена на бабината си къща, назовано от приятели „Ганчовото кафене”, закупува няколко каси алкохол, но когато месеци наред е единственият клиент вътре, се вижда принуден да изконсумира алкохола и да пусне кепенците.

Преди да пуснем и ние кепенците на този текст, бих искал да дам на протестиращите и на студентите една идея. Не е ли време за подготовката на един истински митинг на Орлов мост, на който да бъдат призовани и българите в чужбина. Между другото, не малка част от тях ще си дойдат за Коледа.

Помислете. Орлов мост чака вашето решение. Орлов мост чака своя истински митинг.