Иво Инджев, www.ivo.bg
Позволявам си да припомня един факт: ако след зададения от мен на 8 октомври 2006-та година в студиото на „В десетката” по Би Ти Ви въпрос дали два мезонета са подарени на президента Първанов от оръжеен търговец и негов спонсор поне една българска медия беше потвърдила със своя бърза проверка основанието да питам, президентът на България, избран само две седмици по-късно, щеше да се казва Волен Сидеров. А човекът, който щеше да го е качил (незаслужено) на този престол, помагайки му да спечели балотажа срещу дискредитирания действащ президент Първанов, щеше да се казва Иво Инджев.
Нали не си мислите, че с цел да услужа на Сидеров съм си свършил работата да задам въпрос, основанието за който беше налице под формата на подробен имейл в десетки български медии, както и в моя компютър в онази неделна сутрин? Обаче е факт: за малко да го направя президент- добре, че българските медии си подвиха опашката и отказаха да постъпят като мен.
Ако вече сте прибързали да ме заподозрете в самоцелно припомняне, бързам и аз да обясня, че има пряка връзка с днешните шумни събития около Сидеров. Тя е в „пропуснатата полза” българските медии да си свършат работата преди 7 години. Те липсват на българските медии, загубили доверието на огромна част от българските граждани и сега се борят да си го върнат.
Можеше поне един репортерски екип с камера и микрофон да направи опит при тогавашния гръмовен скандал, предизвикал декларация на президента Първанов срещу моя милост, да заснеме пред входа на софийския адрес бул. „Гоце Делчев” 53 Е, вх. Б изпратената мигновено след моята изява патрулна полицейска кола.
Хайде сега да си представим няколко бързи паса.
Уж нямало никакви подарени на президента мезонети, обаче полицията беше пратена да ги охранява. Представете си как репортерът показва патрулката, а полицаите лъжат, както им е наредено, че имало някакъв обир. Или просто не коментират, с което показват, че са им запушили устите.Обаче остават там и на следващия ден. Репортерът пак ги пита и дори- о, нахалство!- разговаря със съседи. После пък от студиото питат вътрешния министър Румен Петков защо и какво пази полицията на въпросния адрес- дали „случайно” тя не спира опити на медиите да се доберат до истината? Следват проверки на нотариалния акт за собствеността. От него става известно, че собственикът на мезонетите по документи е Владимир Лазов, изключително близък пернишки приятел на сем. Първанови, който се крие гузно. И накрая репортерът отива във фирмата, наета за довършителните работи, в която Зорка Първанова е оставила ключовете и повече никога не се е появила за тях, след като съм „развалил работата” и съм предизвикал яростта на държавния глава да реагира болезнено, с което- ако не с друго- би трябвало да привлече вторично вниманието на медиите, издавайки своята нервност.
Днес и тук за първи път ще напиша названието на фирмата „ИСА Инженеринг ООД”, извършваща строително-ремонтни дейности. Служител на компанията е потвърдил за ключовете пред в. „Капитал” на третия ден след злополучното предаване. От вестника ми се обадиха да ми съобщят, че разследването им е доказало категорично основателността на моя въпрос и разкритието ще бъде публикувано буквално ден по-късно.
Ден по-късно свидетелят се отказал от думите си „ в последния момент” ( след като от обкръжението на Първанов са научили и познайте какво се е случило- освен, че „отказват”свидетеля, отказват и редакцията да рови повече). Коя редакция, стигнала до дъното на подобна история, би се отказала от нея доброволно и би спряла да се интересува само защото една от брънките по веригата е била изплашена да говори?
Разследването, доразвито от мен, се появи „само” в моята книга цели 4 години по-късно. Колегата, който е извършил светкавичната проверка по горещите следи през октомври 2006-та, не пожела да го цитирам.
Румен Петков, днешна вътрешна опозиция на заиграващото с фашизоидите ръководство на БСП, никога не е бил питан за онази патрулна полицейска кола. Ето защо тази сутрин го чувам да говори в официозната ТВ7 колко е възмутен от безобразията на Сидеров. Знам обаче, че той е знаел много добре защо изпраща онази охрана, чиято снимка съм публикувал в книгата си „Президент на РъБъ”.
Нахалството на днешният Сидеров, потопен във вихъра на лавината от доказателства за отблъскващия му парвенюшки непотизъм, е продукт на онзи провал в несъстоялата се битка за малко повече справедливост. Тогава Сидеров беше на косъм да победи Първанов в случай, че истината беше възтържествувала. Истината обаче беше смачкана. Сидеров никога не се оплака по този повод и щастливо загуби от Първанов. После беше позлатен, за да се къпе в охолство, а на Първанов, който прегази справедливостта, днес продължават да му мерят грижливо охранявания висок рейтинг.
Медиите бяха сведени до „занаят”, като гордо се изразява занаятчията Блъсков. А занаятът, както е редно, си е търговийка. Търговията с влияние, с мълчание, с поръчковост, с пране на пари и имидж в медиите, никога не е била разследвана в България защото така е удобно на онези, които ги командват- обратното би означавало да разследват себе си.
В тази каша, казвам ви го като главен герой в ролята на глупака-голтак в рамките на парадоксалната пиеса, има една поука: да лъжеш, да мълчиш, да се „скатаваш”, да се правиш на ударен и от това да натрупаш капитал е печелившата стратегия, и тя възнаграждава всеки, който я прилага.
Първановци, сидеровци и подобните им са си я извлекли много добре.
Колкото до медиите, дребна подробност от пейзажа е, че аз се оказах по-голям враг за тях, отколкото печелившите от тяхното мижене политици. Но понеже изпитвам към тях единствено колегиална надежда да надмогнат тесногръдието си им пожелавам да се освободят.
Смея да оспоря прословутата мисъл на Горки, с която са ни тъпкали главите, че роденият да пълзи не може да лети. У нас това се интерпретира като „всяка жаба да си знае гьола”. Който се чувства жаба, да си квака в блатото. А желаещият до полети отдавна стъпи на луната, доказвайки космическата сила на свободата, която побеждава гравитацията, приземяваща човека до пълзящо същество.