"Оставка" и за всяко отделно безобразие

На 9 юли 2008 г. с протокол №12, решение №122 община Царево приема "Общинска програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета". Програмата е разумна и добронамерена, съобразена с добрите европейски и световни практики.

От нея обаче не следват никакви действия. И така – четири години, до 20.02.2012 г., когато общината отново приема на практика същата програма за действие, но този път с протокол №6, решение №64, за периода 2012 - 2015 г. Година и половина след това нито една от стъпките по изпълнението й не е предприета. През 2015 г. процедурата вероятно ще бъде потретена.

Междувременно проблемът с безстопанствените кучета в общината се решава чрез насилие. Бездомните животни се давят, тровят или убиват с огнестрелно оръжие. Често телата им остават на улицата за назидание на тези, които са им давали храна.

Проблемът с уличните животни съвсем не е единственият; при който на мястото на правилата се настанява жестокост, а това прави намирането на решение трудно и продължително.

Обществата изграждат правила, за да решават проблемите си без насилие. Там, където правилата не се спазват, проблемите остават; и скоро произвеждат насилствени решения, намиращи се извън всякакви правила.

Насилието отдавна се е настанило
в голяма част от живота ни

В икономиката неспазването на правилата доведе след себе си олигархично-монополистичен модел, който се крепи именно върху силата и заплахата от насилие. Така се оказа възможно например земеделски производител да получава императивни инструкции на кого и на каква цена да продаде продукцията си.

Когато държавата не изпълнява най-основното си задължение – да гарантира на гражданите си, че те свободно ще се разпореждат с плодовете на своя труд – няма как да се чуди, че производителността на труда е ниска, а производството намалява. Монополизацията на икономиката винаги произвежда само едно – бедност. А не след дълго бедността на свой ред произвежда насилие.

Ако в социалната политика правилата, вписани в закони, наредби и красноречиви стратегии, се спазваха, нямаше на възникне и т.нар. криза с бежанците. Нямаше да има отчаяни хора, които с години чакат документ за статута си, докато живеят в изолация и мизерия. Щяхме да си спестим възникналите ситуации на насилие срещу и от имигранти.

В демократичните общества основен гарант за спазване на правилата е държавата и най-вече нейните пряко избрани от гражданите институции – местната власт, парламентът и излъченото от него правителство. В случая обаче тези органи не спазват дори документи и срокове, които сами са си наложили и се намират изцяло в техните правомощия. Община Царево последователно не изпълнява собствената си програма.

Правителството на Пламен Орешарски упорито не предприема действия по постановлението на Министерския съвет за прекратяване на свръхконцентрацията на държавни пари в определени банки (но не го и отменя). А държавните органи на всички нива рутинно не спазват срокове, когато става дума за европейски проекти, възстановяване на ДДС или дори елементарно разплащане за доставена апаратура или извършен ремонт.

Изводът е, че надеждите централната власт да упражнява контрол върху местната са напълно илюзорни. Самото правителство дава сигнал към всички етажи на властта – нищо няма да последва, дори да не спазваш собствените си ангажименти. При това положение е чудно, че продължава да има удивени от това, че държавата не спазва задължения, произтичащи от европейските директиви.

Правилата съществуват, за да обслужват общия интерес на всички граждани. Защото, както посочва Аристотел, политиката – това е работа за общото благо. А там, където правила липсват, се обслужват частните интереси на отделни граждани и заинтересовани групи. Тогава

вместо да въвежда ред
държавата всява хаос

Стъпвайки на този път, не след дълго всяка институция категоризира като ненужни и постепенно прекратява онези свои дейности, които не обслужват конкретни интереси. Отказът на премиера Орешарски да спази срока за деконцентрация на държавните средства обслужва ясни частни интереси – на въпросните банки. Отказът на община Царево обаче да изпълни програмата си за овладяване популацията на безстопанствените кучета не обслужва ничий интерес. Местната власт просто отказва да работи, защото не вижда персоналната си полза от това.

Така изглежда разпадът на държавността, когато не е предизвикан от катаклизъм или природно бедствие. На този етап вече съдим за една държава според фактора, който единствен може да я спаси в подобна ситуация – гражданите. Тук вариантите са два:

или гражданите успяват да си върнат държавата
и да я накарат да обслужва общия интерес...

или не успяват. Ако се случи второто, държавата се оттегля от модерния свят и продължава да съществува като квазидържавно, кланово образувание, обслужващо само интереса на съответните кланове. На такива места граждани няма, защото са успешно превърнати от властта в зависимо население, чиято единствена задача е да бъде бедно.

Все по-ясно става, че точно това се опитват да предотвратят протестите, сътрисащи България от година и половина. Бъдещето зависи от техния резултат. Засега протестите не успяват на рестартират държавата. Нещо повече, улисани в голямото усилие да спасят страната си, гражданите пропускат да правят това, което вече са доказали, че умеят – да спират отделни безобразия.

В същото време управляващата върхушка полага трескави усилия максимално бързо да изгради система на управление, която принципно да не е подвластна на граждански контрол. Тези усилия плътно се доближават до концепцията, известна в Русия като "суверенна демокрация" – т.е. състояние, при което суверенитетът не е в народа, а в самата държавна машина. Доктрина, напълно противоположна на европейската норма, постигната с хилядолетни усилия. Не държавата да принадлежи на гражданите си, а обратното –

гражданите да са собственост на държавата

За да постигнат този резултат, управляващите трябва да ликвидират гражданското общество като самостоятелен фактор в българската политика. Началото беше дадено с лимитирането на свободата на словото и овладяването на медии. В тази посока са и подготвяните промени в Закона за МВР. А вече сме свидетели и на опит за директен абордаж – възможността контраразузнаването (ДАНС) да регистрира и развива неправителствени организации за собствените си нужди.

Въпросите, които ни предстои да решаваме, са далеч отвъд неминуемата ОСТАВКА. Тя е само началото. Предстоят ни години на усилия, за да спасим държавата си от изчезване. Ситуацията ще бъде допълнително усложнявана от разширяващото се неспазване на правилата от страна на властта, което ще носи след себе си все повече бедност, гняв и изблици на насилие.

Промяната няма да е нито бърза, нито лесна. Но тази битка не може да бъде избегната или изоставена.