НИКОЛАЙ ОВЧАРОВ И ПОМАЦИТЕ

Когато един партиен историк като Николай Овчаров започне да прави политически изявления на исторически теми, той или си търси белята, или партията му е възложила задача да я отдума от последните свободни напъни на помаците да имат свой глас в бъдещето на страната.

Той навярно помни, че чак до шестдесетте години наа миналия век сталинщината на неговата комунистическа каста пробутваше като най-прогресивни идеите на БКП-БСДП за самоопределение на... Добруджа, Тракия и Македония! Това, читателю, било най-прогресивно, защото българската буржоазия и монархия водели шовинистични и убийствени войни, а видиш ли, Съветския съюз (разбирай Коминтерна на Сталин) били за самоопределение на народите.

Но ето че сега партийният номенклатурчик Николай Овчаров е изпъчил възмутено гърди пред помаците и ги обявява за сепаратисти. Сепаратисти или не, но в шестдесетте години неговата партия, въпреки приказките на Коминтерна, при първите размирици сред родопското население пращаше по един-два батальона артилеристи с минохвъргачки. Те, като на лов за пуйки, разполагат минохвъргачките си по околните баири, завъртат по един повърхностен взривател на мините и почват стрелба, бавно и отмерено – никой не те гони, никой не вижда, никой не знае! Мината избухва щом докосне ония големи покривни плочи на схлупените родопски къщи и целия покрив рухва.

Артилеристите си прибират минохвъргачките и си отиват по казармите, а след тях идва милицията. Искам да кажа народната милиция. И пак – никой не вижда, никой не знае!

Днес, разбира се, Николай Овчаров не може да прати артилеристите, нито жандармерията, без да му излезе солено. Днес много хора могат да видят и много хора знаят какво става. Днес помаците искат точно това – да знаят кои са, откъде са и защо са. С други думи, те не искат да знаят това, на което ги е научила партията на Николай Овчаров и нейните артилеристи.

Те не само искат да знаят, но и да им се чува думата. В края на краищата, не беше помашката партия, която възхваляваше дружбата между Сталин и Хитлер. Бавно, но сигурно, те напипват истината за това, че са траки, че са богомили, че са приели исляма доброволно, че въпреки всичко трябва още много да се търси, за да се знае какви са.

От Николай Овчаров обаче ще чуете, че те не знаят какво говорят и че са объркани. Не му се иска да си признае, че са траки от край до край, защото комунистическото минало, към което той принадлежи, иска от нас всички да минаваме за славяни. Съвсем наскоро обаче генетичният печат ни каза окончателно, че повечето от нас са траки, а после всички други. Тук лъжа няма и старата комунистическа генетика вече не може да мине метър с измишльотини. Затова когато го слушате да пробутва политически нюанси в критиката си към партия «Помак», това означава, че го е яд, че партията повече не може да определи кой какъв е, а това е още една стъпка към свободата на лисността, такава, каквато помаците никога не са и сънували за цялото си комунистическо съществуване.

Господин Овчаров знае много добре и нещо много важно: това, че от родопското население излиза най-големия епос в Европа – «Веда Словена». Каквито и да са критиките срещу това гигантско творение, то си остава уникат и загадка, принадлежаща първо на коренните родопчани, а после и на всички останали българи. Да критикува една такава уникална група хора, носеща със себе си и до днес пластове древна култура, показва само моралната мизерия на БСП и нейната неспособност да ги приобщи към живота на страната.

Тази  безидейност не е без обяснение – тя е същността на тази партия, която принадлежи първо на Русия и после на Отечеството си. Такава тя е била винаги и това е единствената причина за съществуването й.