Александър ГолцПредставете си чудак, който се опитва да се покаже като руски дворянин от XIX век. Пуска си бакенбарди, облича редингот и носи бастун. Всеки, който се натъкне на улицата на подобна фигура, би й се присмял и подиграл. Сега си представете, че същият странник се опитва да се държи към случайните минувачи така, сякаш са негови крепостни селяни. В този случай би рискувал да бъде набит, макар че може би няколко просяци биха задоволили фантазиите му с надеждата да му отмъкнат парите.
Нещо подобно описва днешните отношения на Русия с няколко бивши съветски републики и външнополитическата доктрина на Кремъл, която е нелепа смесица от реалполитиката на XIX век и геополитиката от началото на XX век. Според това гледище всяка велика сила се нуждае от послушни сателитни държави. А разширяването на НАТО се разглежда като разширяване на сферата на влияние на Америка в ущърб на Русия, разбира се.
За да компенсира нарастващия си комплекс
за малоценност, Русия позакърпи Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ**), която по своите залегнали в устройството й принципи е пародия на НАТО. Но Кремъл ни най-малко не е смутен от факта, че ОДКБ в основата си е механичен сбор от двустранни военни споразумения между Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Русия.
Никой не знае каква визия за колективна отбрана ще се приложи - нужна е обилна фантазия, за да си представим например как беларуските парашутисти ще охраняват таджикската граница. Освен това конституциите на редица държави от ОДКБ изрично забраняват изпращането на войски извън националните граници. Късогледото вторачване на Кремъл само във военните дела и безсмислените му опити да играе покер със Запада със залози без покритие превърнаха Русия в обект на манипулации от по-малките й партньори.
Виртуозът в това отношение е президентът Александър Лукашенко. Беларуската икономика може да функционира само ако Русия субсидира енергийните цени и й отпуска кредити, неподлежащи на връщане. Но въпреки всичко това Лукашенко съумява да блокира икономическите проекти, изгодни за Русия (например единната валута). Всеки път когато Русия упражнява натиск, той веднага започва да се вайка за "неблагодарността" на Москва - понеже "10 000 беларуси защитават Русия от танковете на НАТО".
По-лошо: Когато Москва упорства в исканията си, Лукашенко разваля договорености без никакви угризения. Така, когато Русия наложи забрана на вноса на млечни продукти от Беларус (за да накаже президента, че е приел кредит от 2 млрд. долара, но не е изпълнил обещанието си да признае Северна Осетия и Абхазия), Лукашенко отказа да присъства на среща на ОДКБ, нито да се включи към колективното споразумение за създаване на оперативни сили за реагиране.
Лукашенко анулира всички големи интеграционни проекти, дори и от тези във военната област. Най-изразителният пример е идеята за съвместна система за въздушна отбрана. Русия и Беларус се опитваха 10 години да я реализират, бяха постигнати
безброй споразумения, но само на хартия
Досега не е извършено нито едно конкретно действие. Лукашенко просто не възнамерява да позволи и на най-малката част от армията си да се прехвърли на подчинение на Москва.
Докато военната заплаха на Запад е по-скоро илюзорна, в Централна Азия тя е конкретна. В случай че военната коалиция на НАТО претърпи провал в Афганистан, вълна от ислямски екстремизъм ще залее централноазиатските държави, подбуждайки местни граждански войни. За Русия това би означавало в най-добрия случай десетки хиляди бежанци, а в най-лошия - нахлуване на въоръжени ислямски милиции на нейна територия. Така че
Кремъл има интерес от успеха на НАТО
в Афганистан. За последните 4 години обаче Москва се опита всячески да попречи на НАТО. През 2005 г. на срещата на Шанхайската организация за сътрудничество Владимир Путин настоя финалната декларация да включи и искането за изтегляне на американските бази от Централна Азия. Стратезите на Кремъл го обясниха със страха, че САЩ биха изместили Русия от региона. Но сега, когато вече има руско-американско споразумение, позволяващо логистичните полети за Афганистан да преминават през руското въздушно пространство, става ясно, че Русия се е стремяла да монополизира транспортните маршрути, за да вземе преимущество над САЩ.
През февруари Кремъл даде на киргизкия президент Курманбек Бакиев 500 млн. долара срещу обещанието да затвори американската военна база в страната. После американците предложиха по 160 млн. долара на година и сега там няма официална база, а "транзитен център", изпълняващ същите функции. С други думи, Кремъл плати
няколкостотин милиона, за да смени няколко табели
Скоро след това руският вицепремиер Игор Сечин и министърът на отбраната Анатолий Сердюков бяха пратени в Бишкек, за да се опитат да вземат нещо срещу руските пари. Но Бакиев, изглежда, им е казал: "Вие сте загрижени от американското военно присъствие в Централна Азия и искате да му се противопоставите. Добре, американците могат да имат една база в Киргизстан, а Русия - две."
Но това "военно предимство" всъщност е стратегическа глупост, тъй като руските бази са изградени в почти неподвластния на закона киргизки регион Ош, където царят ужасяваща бедност, наркотрафик и етнически конфликти. Завземането на руска военна база може да се окаже важна цел само на местни "екстремисти", които искат да се снабдят с оръжие. Но така или иначе руските войници там вече са един вид заложници - не на последно място на банкрутиралата външна политика на Русия.
*Александър Голц е руски военен анализатор и политически коментатор, заместник главен редактор на "Ежедневный журнал". Статията е предоставена от Project Syndicate
**на руски - Организация Договора о колективной безопасности
От: http://dnevnik.bg/