НАДЕЖДА

НАДЕЖДА

                                   На Кр.Пастухов

Проживях те животе!

Ти бе пролетен дъжд,

ти - бе есен

и пушек от шума.

Ти - бе ланският студ,

ти - лъжовният съд.

Ти - мъгла бе,

и вятър и глума...

Проживях те, животе,

а сега си върви...

Кой, откъдето дошъл -

и защо ли?

Само ядове тук ти създавам -

нали?

Ти на мен  -

пък несгоди, неволи...

И ми пука, животе!

Ти си просто такъв -

отвратителен, мерзък и жалък.

Аз съм иначе мъничък,

но се чувствам велик,

надживял твойте мръсни скандали.

Аз, човек не убих,

нито крадох сребро.

Чужд осел и жена

не възсядах.

Страшно искам, животе -

да ми паднеш в ръка

и да кажа, що пих и що ядох.

Ядох сол.

Пих тъга.

Чужди псета ме лаяха вечно,

но не спирах да вярвам,

че във всяка съдба,

има Божие нещо - човечност.

Стига толкова с теб сме си мерили ръст.

Аз ти плащам и данък,

че дишам...

Но, сега ме е гнус,

че ме сочиш със пръст.

Че живея, че чувам, че пиша..

И... последно, животе -

ти, не си ми баща

и оценките твои не струват.

Ти си лесно събиране на прости неща.

Бог за тях и не иска да чува.

Ти си кош от сплетни, изневери и бяс.

За пари - си торба ненаситна.

Ти си нищото!

Всичкото!

Моето, аз!

Ти си граница с ослепял митар.

И когато преминавам Онази река,

тъй като не умея да плувам -

два Петака рушвет ще дам на ръка

и повярвяй ми - ще съществувам.