Честита 2014!

            Както всяка година от доста време насам, на 1 януари гледам концерта на Виенската филхармония. Не го пропускам по много причини. Заради неоспоримия професионализъм на диригента и музикантите. Заради красивата украса на залата. Заради празничната атмосфера. Заради замъците, градините, залите и балета. Заради изражението по лицата на зрителите. Изражение на наслада и радост от представлението и изкуството на оркестъра и всички изпълнители. На този спектакъл присъстващите получават стойността на билета, който са платили в реално измерение – музикално, естетическо и етично. Дори нещо повече. Тези традиционни новогодишни концерти поддържат висок стандарт. Никога не представят влошено качество. Винаги са на ниво. Винаги оправдават очакванията на възпитаната публика, дори ги надхвърлят.

            Немислимо е някой от музикантите да си позволи да изсвири фалшиво нота. Немислимо е диригентът – тази година Даниел Баренбойм, да си позволи високомерно държане към публиката. Немислимо е балетистите да танцуват с намръщени и разкривени физиономии или да направят погрешна стъпка. Немислимо е в украсата на залата да има увехнали цветя. Немислимо е фасадите на замъците и залите им да са олющени. Немислимо е градините пред тях да са занемарени и неподдържани.

            Новогодишните концерти на Виенската филхармония са негласен договор между изпълнители и зрители. Първите не биха си позволили да представят продукция с влошено качество пред зрителите, които са им оказали за пореден път доверието да се насладят на изкуството им. Защото доверието на ценителите и на тези, които са платили, трябва да се оправдае. Иначе не може.

            Екстраполиран върху политическата ситуация у нас, този негласен договор е гротескно изкривен. Обърнат е с главата надолу. Политическият оркестър в България настоява за възпитана и търпелива публика, при положение че свири безобразно фалшиво, къса струни на инструменти или ги използва за бухалки от силата на позициите, които заема. Включително като й показва средния си пръст. Или като се обгражда с кордони полиция и железни заграждения. Шести месец този политически оркестър твори какафония и не може да разбере, че публиката иска мелодия. Обвинява я, че половин година настоява за оставката му, без да знае какво иска след това. Публиката много добре знае. И оркестърът знае, но се прави, че не разбира. Не иска да положи усилия да свири чисто и да доставя удоволствие на слушателите. Това изобщо не му е цел. Узурпира правото си да е най-компетентният оркестър, свирещ фалшиво. Защото по-добър от него в момента нямало. Защото вместо него щял да дойде друг фалшив оркестър. Затова нямало смисъл от оставка.

            Смисълът е друг. Смисълът е, че публиката не понася повече да й свири фалшив оркестър. Смисълът е, че всеки следващ фалшив оркестър няма да бъде приеман и също ще бъде освиркван. Независимо от мощната логистична подкрепа на медии, контрапротести и тролове – също фалшива и купена.

            Време е за истинска музика.

            Оставка!