На какво бяха способни хората по време на световните войни?

Последният ветеран от Първата световна война почина на 1 януари 2008 г. Ерих Кестнер от Пулхайм близо до Кьолн, пенсиониран член на върховен съд в една от германските провинции, беше на 107 години. От 18-те милиона немски войници, участвали във Втората световна война, днес все още живи са едва 400 000. Значи вече не само Първата, но и Втората световна война не принадлежат на съвременността - на епохата, в която, според една от класическите дефиниции всички ние живеем. Дистанцията на времето дава възможност да се поставят нови въпроси и да се открият нови перспективи.

Най-добрият пример е самото избухване на войната през 1914 г.. Дълго време се смяташе, че вината за това е на една държава - Германия и или Австро-Унгария. Но днес вече това не единственото схващане, а се смята, че войната е по-скоро последица от една общоевропейска криза. (…) 100 години след избухването на Първата и 75 години след избухването на Втората световна война е назрял моментът да разгледаме по-внимателно извънредно сложната военна история на европейците. Съсредоточаването върху сраженията, жертвите и смъртта означава да се изправим лице в лице с една мрачна, понякога много мрачна част от нашата история.

Но само вглеждането в сърцевината на войната може да разкрие как повечето нормални хора са преживели епохата на световните войни и защо са извършили това, което са извършили. Погледът отдолу нагоре е в състояние преди всичко да покаже, че преживяванията на европейците, свързани с това насилие, си приличат много повече, отколкото това се признава в господстващите национални доктрини.

Безличните справки за загиналите и жертвите разсейват, защото насилието не играе почти никаква роля в нашето всекидневие. Ние не се страхуваме, че ще бъдем отвлечени по пътя към работа или че ще бъдем застреляни, докато тичаме в парка. Екзистенциалното насилие на войната, още повече на световната война, поради това ни се струва като дълбоко отклонение от нормалното, като нещо, което се нуждае от обяснение. Но илюзия е да се вярва, че може да нормално човешко съществуване, в което да няма насилие.

Дори масовото насилие спадаше и все още спада към възможностите за действие и хората очевидно нямат проблем да го упражняват. Войниците, които потеглиха през 1914 г. на Първата световна война, идваха по правило от общности, които от десетилетия не познаваха друго освен мира. Заниманието с нещо смъртоносно отначало сигурно им се е струвало съвсем чуждо. И въпреки това те бяха в състояние - само няколко дни след избухването на войната - да избият хиляди невинни цивилни. Това беше извършено в Белгия от немски войници, в Източна Прусия от руски войници, а в Сърбия - от австроунгарски.

Тези мъже бързо научиха, че насилието създава ред, че то помага да бъдат преодолени страхът и несигурността. Те се научиха да убиват и да умират. Те сведоха съществуването си - и така успяваха да оцелеят достатъчно дълго - до най-основните човешки потребности. Фронтовите другарите станаха новите им семейства. Войниците бяха здраво сплотени от борбата за оцеляване. Един суров мъжки свят с ясни правила. Всеки от тях бързо разбираше какво да прави и с какво да не се занимава. Войната стана нова родина, а светът на войниците много скоро загуби повечето от приликите си с цивилния свят, така че последният им стана чужд.

Немските войници, участващи в Първата световна война, не бяха много по-различни от тези на останалите Велики сили. А във Втората световна? Този конфликт също беше по-сложен и по-многостранен. Когато се поставя въпросът чия е била вината за войната, черното и бялото не са единствените цветове, но пък и никой разумен човек не би могъл да се усъмни в престъпния характер на германското военно ръководство. (…)

Историята на световните войни разказва, ако използваме света на Дж. Р. Р. Толкин, не за елфи и орки, макар че тогава на някого може и да е изглеждала като битка между Средната земя и Мордор. Гледани отдолу нагоре световните войни имат общо преди всичко с едно прагматично приспособяване към преобладаващата социална практика - следователно имат много повече общо с опортюнизма, отколкото с благородния политически идеализъм.

Това не е обезпокоително откритие, защото то показва на какво са способни хората, когато смятат, че определено поведение е социално приемливо. И това не се отнася само за германците, а - в различна степен за всички европейци, които бяха впримчени в преживяване на насилието между 1914 и 1945 г. Болка, вина, срам и безчестие имаше почти навсякъде - както и подходящи обяснения за прикриване на тъмните петна в собственото семейство, собственото село или собствената страна. Трябва само да се попътува малко и да се поговори с хората. Потресаващо е колко си приличат историите за войната.

Европейският съюз възникна от колективното преживяване на насилието, от 30 години смърт, разрушения и опустошение. Това е основната ни разлика с американците или канадците, дори и с британците. В Съсекс, Охайо или Онтарио не е имало “реки от кръв” и сражения нито през 1917 г., нито през 1942 г. Време е да развием едно по-многостранно осъзнаване на травматичните събития от 1914 г. до 1945 г. и да подчертаем не само това, което ни разделя, но и това, което е общо в спомена ни за смъртта и насилието.

Тази епоха беше от централно значение за изграждането на европейска идентичност. Възпоменателната годишнина през 2014 г. ни дава голям шанс да си припомним за нея. Да го използваме.

БТА

*Зьонке Найцел, роден през 1968 г., е немски историк, специалист по военна история, преподавател в Лондонското училище за икономика.