СВОБОДАТА НА СЛОВОТО ПРЕДПОЛАГА И КУЛТУРА НА СЛОВОТО

                 Мила родна картинка !/По Елин Пелин/. Публицистично предаване по национална телевизия. Участват представители на политическите сили - управляващи и опозиция. След сравнително кротко начало, пренията постепенно се разгорещяват, умело подклаждани от водещия. В един момент всички започват да говорят едновременно и никой никого не слуша. Водещият губи контрол над „дискусията” и се опитва да надвика спорещите, с което засилва  още повече врявата. Зрителят не успява да чуе нито една смислена дума. Дива родна картинка!

                Самообладанието е най-важното качество за участниците в една полемика. Отприщят ли се емоциите, тя губи стойност. Дребнавото заяждане, преминало в иронични забележки и дори в обиди, взема превес над аргументите. Да изпуснеш нервите си е най-сигурният начин да пропаднеш в очите на зрителя или слушателя. Прекъсваш опонента си, пречиш му да се доизкаже, сипеш язвителни закачки. Но аудиторията ще застане на страната на оня, чието право на изказ е отнето. Болезнената амбиция да притиснеш човека срещу теб до стената, да го осмееш и унижиш, не прави добро впечатление. И в Евангелието е записано: „С добротворство да обуздаваме невежеството на безумните!” Силният човек е и великодушен.

                В стремежа си да надделеем в спора често пресоляваме фактите, а някои ги  изопачават. Опровергаят ли ни обаче в една точка, ставаме съмнителни във всички останали. Длъжни сме да се подготвим усърдно за дебата, да говорим кратко и ясно, да не изтървем мярката и затънем в пустословие. Фрази като „ако не греша”, „доколкото си спомням” , „говори се, че”  подсказват несигурност и неподготвеност. В качествено проведения спор няма място за разтегливи фрази, за двусмислие и шикалкавене.  Противникът ти може да бъде всякакъв -  грубо тенденциозен,  арогантен, избухлив. Пази се да не заприличаш на него, да се смъкнеш на неговото равнище. Длъжен си да издържиш на предизвикателствата, дори когато спори ожесточено с  теб за неща, които нито си изрекъл, нито написал, нито дори помислил. Заслушан в себе си, той не чува никого.

                Няма  хора без недостатъци, безпогрешни. Посочат ли ти грешката, несъмнена, която и сам признаваш, не се прави на недочул, не мънкай, не търси начин да се измъкнеш. Ще затънеш още повече. Признай си я откровено, чистосърдечно. Това е достойното поведение, което ще допадне на хората и ще ги настрои доброжелателно.

                Всичко  казано дотук важи и за парламентарната трибуна. Злоезичието, крясъците, заканите превръщат залата  от аудитория в арена на грозни и срамни сцени.

                Стигнахме и до проблема с  езика на публичните личности. Книжовният български език е задължителен за всеки от тях. По темата е казано и писано много от специалистите, но някакъв  видим резултат не личи.  След втръсналия на всички безличен, скучен, „дървен” език на управниците от комунистическото време, възрадвалото ни разкрепостяване на родното слово премина  неусетно в разпуснатост. От цензура и автоцензура  преминахме към авторазгул. Онова, което знаем от училищната скамейка,  не достига. Цял живот трябва да залягаме над езика, на който говорим и пишем. Отдавна е казано: „Стилът, това е човекът”(Бюфон). Чрез книжовния по форма, но и самобитен по смисъла свой език,  личността  се откроява сред множеството, печели доверие, признание и влияние.

                Напоследък се заговори отново за автоцензурата в редица печатни и електронни медии. Затова ще припомня крилатата фраза на Петер Юхас, унгарецът-българист, „писателят  с две отечества”: „Автоцензурата е Ирод на мисълта, надминал витлеемския убиец Ирод, защото убива мислите още в зародиш, да не би в някоя от тях да се роди Спасителят.”