Александър Спасов Признавам, че заставам зад клавиатурата с омерзение. Омерзение, което ненавиждам, от което ми се иска да се избавя, да се скрия, но уви, спасение няма. Няма, защото не минава ден, през който да не се случат събития, които здравия разум трудно възприема. Като че ли България със самоубийствена упоритост се опитва да унищожи сама себе си, раждайки абсурд след абсурд.
Нека започнем с този мъгляв субект, който управлява държавата. Казвам мъгляв, защото три политически сили крепят едно правителство, но упорито твърдят, че не са в коалиция. Не видяхме поне политическо споразумение между тях, за да е ясно поне кой ще понесе отговорността за това, което вършат. А власт без отговорност е най-прекия път към беззаконието. Ставаме свидетели на брак по сметка, който е толкова противоестествен, че буди отвращение.
Нека бъда конкретен. В това съвместно управление е съчетано по най-уродлив начин несъвместимото от гледна точка на политическата логика. В едната страна на чудната българска тройка стои като стожер „лявата” БСП. Уж лява, а ако погледнем внимателно, ще видим очевадния факт, че лявото е само парлама. Което не означава, че зад лявата мимикрия се крие десен или либерален, или какъвто и да е политически субект, който е с точно дефинирана политика и ясни цели. И няма как да е друго, след като той се доминира, включително и на най-високо ниво от хора, които са кристално ясна форма на това, което наричат олигархия. А олигархията не се вмества в понятия като ляво, дясно или каквото и да е друго. Тя винаги е била еманация на мафиотското начало, при което общочовешките ценности са ненужен и вреден баласт. Оставяме в страни факта, че буквата „Б” в абревиатурата БСП като че ли е по-скоро камуфлажен придатък, ако гледаме негата, която струи от погледа и, колчем се чуе името Русия.
Втората страна буди не по-малко недоумение. От гледна точка на не толкова далечни събития ДПС би трябвало да е естествения враг на БСП, а вече ги виждаме трети мандат заедно. Самото ДПС би трябвало да е по дефиниция лява партия, като имаме предвид електората, на който се опира. Това са бедни хора, но с управленска върхушка от приказно богати шефове. Ясно е при това състояние на нещата защо десните мерки на правителството се защитават от ДПС. Просто управляващият я клан има интереси, които пази с нокти и зъби и бедността на техния електорат им идва дюшеш, защото бедният е лесно манипулируем. От там и желязната дисциплина на гласоподавателите на етническата партия, а ако приемем, че е етническа, то комай ще се окаже и че е противоконституционна.
Най-интересната част от тройната завера обаче е присъствието на „Атака” в нея. От гледна точка на прононсирания от нея национализъм, най-противоестественото съжителство за хората на Сидеров е това с ДПС. Срамно съжителство, което по разбираеми причини се отрича от двете страни, но взаимната омраза разцъфва в гореща любов при гласуванията в парламента. Е, в крайна сметка интересът клати феса. Мислите ли, че беднякът до преди няколко години Сидеров, би обикалял престижните курорти на планетата и би плувал в лукс, ако не се беше научил да осребрява подкрепата си. Направи го в продължение на 2 години с Борисов, прави го и сега. Само че днес мизата му е много по-висока. Толкова висока, че пренебрегнали всякакъв инстинкт за самосъхранение съдружниците му го посочиха за шеф на Комисията по парламентарна етика и борба с корупцията. Слава богу, в един момент се сетиха, че яко пресолиха манджата и махнаха парламентарната етика, но му оставиха честта да е пръв поборник с корупцията. Ако това не е гавра с парламентаризма – не зная какво друго е.
Ако си мислите, че с казаното до тук се изчерпват абсурдите на българската политическа действителност – лъжете се. Преди няколко месеца писах, че Бареков е заплаха за България. Оказа се, че силно съм подценил тази заплаха. Този човек показва изумително бързо развитие. Кресливостта му надминава всякакви граници, но мощно подкрепена от един банкер и един медиен магнат тя му гарантира популярност поне толкова, че в следващия парламент ако липсва Атака, да има неин заместник. И никой не сторва мерак да разкрие неговата несъстоятелност. Един пример. Българите винаги са благоговеели пред своята армия. Да си войн в нея се приема за достойнство и чест. Нашият псевдо журналист и пишман политик обаче намира гениално решение за спасение на маргинализиращите се млади наши сънародници, които са напуснали училище, като предлага те да бъдат приемани в армията. Представяте ли си по-голяма глупост? Армията като трудов лагер! Никой не си е позволил до сега да нанесе по-звучен шамар на военните у нас. А за това, как проливал горчиви сълзи за хала на бедните у нас и как богатите от неговото обкръжение споделяли тази му мъка, добавяйки към сълзите и сополи не ми се говори. Ако този човек влезе в парламента, това ще е действие първо от театъра по закриването на България, защото ще е показателен симптом за липсата на душевно здраве на нацията.
И накрая ще ми се да надникна и да видя все пак някаква светлина в края на тунела. Като че ли се мержелее нещо, но наличието на тази едва мъждукаща искрица прави мрака още по-гъст. Факт е, че има десни и центристки избирател, има и либерали, които искрено искат промяна, които не вярват, че всичко е загубено. В много отношения допирните точки между тях са много повече от това, които ги разделя. А ако приемем аксиомата, че за бъдещето на България трябва да се воюва – тук всички те са единодушни. Във времена на криза, във времена на заплаха за Родината най-логичната политика е да се създаде широка коалиция. Но не коалиция, обединена около патриотарски лозунги, а коалиция на разума. Като че ли предложението на Реформаторския блок за нови избори и предварително съгласие за съкратен мандат, в който да се преработи конституцията и да се постави държавата на действително здрави основи е разумно. Но за да се стигне до там на първо място е необходимо да има диалог. Диалог в който всяка от страните да се раздели с усещането си за изключителност. В този диалог трябва да се роди истината, от него трябва да се генерира и действието. Дай Боже, това да стане по-скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.