ОТЧАЯН ПОВИК КЪМ СОФИЙСКАТА ОБЩИНА, КОЙТО МОЖЕ И ДА НЕ БЪДЕ ЧУТ

 Свърши конкурса за центъра на София. Тук няма да се спираме върху качеството на отличените архитектурни проекти. Когато целта на едно начинание е да се изхарчат едни пари, от служещите за оправдание на харча проекти винаги ще се избере някой. Впрочем, ще цитирам само едно заглавие от медиите, без да вземам отношение: „ако архитектурата е застинала музика, то центърът на София ще стане застинала чалга”. Повод за нашето изказване е един от случаите – оформянето на пространството пред Царския дворец.

България не може да се похвали с дворци. От краткия живот на Третото българско царство са останали само три, достойни да се нарекат така – споменатият и тези в Евксиноград и Врана. Архитектурния ансамбъл на Царския дворец в София беше осакатен през 1946. Причината за това не беше градоустройствена, а, можем да кажем, психологическа. По същия начин маймуните чупят клони, за да уплашат себеподобните. В тази година монархията беше премахната и властта търсеше повод да илюстрира промяната по радикален начин.

Жертва на тази нужда стана градината около Двореца. Тя беще унищожена, а пространството отпред – превърнато в нещо като Червен площад. На кинопреглед от същата година може да се види как бумтящ багер отхапва части от градинската ограда, сподирян от любопитните погледи на множеството. Поради последвалото подравняване на терена бяха оголени основите на сградата, днес закрити с грозна бетонова мозайка. На  площада застана фигурата на Републиката във вид на жена с дълга рокля, размахала меч – ясно послание към несъгласните. Тя не остана дълго там, понеже беше направена от летви и гипс, може би я измиха дъждовете, но години след това същата можеше да се види изобразена, кой знае защо, върху кутиите с клечки за зъби. Оттогава подсъзнанието ми асоциира неотделимо клечките за зъби с републиканската форма на управление.

Но да се върнем при конкурса. Никой от участниците в него не се сети да предложи естественото решение - възстановяване на градината около Двореца в оригиналния й вид. Странно от професионална гледна точка, защото това е възстановяване на един архитектурен ансамбъл. А Общината не се сети да го включи като изискване към участниците. Това показва какво е отношението на въпросните субекти към историческото наследство на града. То, очевидно,  е никакво – поне в този случай.

Това отношение личи и другаде - при проектите за развитието на Княжеската градина. Тази градина също беше частично унищожена заради изграждането на паметника на Съветската армия. Тя имаше хубава сецесионова ограда от камък и желязо, която не беше затрита като оградата на Двореца само случайно – защото властта изграждаше поредната си резиденция в Лозенец и я премести там.

И в този случай никой не се сети за първоначалния облик на Княжеската градина. Да, знаем колко трудно е в днешното високотехнологично време да се проектира такава ограда. И още повече - да се изработи. Тя не може да се направи с компютър, трябват ръце. Но поне някакво желание трябваше да се покаже. Пък и не е непостижима задача. Нека напомним как историческият център на Варшава навремето беше възстановен от купчина тухли.

И пак ще цитираме медиите: „историческият център на един град не се „реконструира”, а се реставрира и поддържа (затова е и исторически), и ако е необходима някаква промяна, тя трябва да стане по възможно най-дискретния начин”.

Затова си позволяваме да дадем на общината следния съвет: възстановяването на историческото наследство също струва пари. Така, че вашето не се губи. Ако ще харчите, харчете за нещо наистина стойностно, като споменатото. А не за златни павета по площада около „Александър Невски”. Те ще впечатлят не толкова туристите, колкото живеещите около Факултета. Или завиряване на коритото на Перловската река, където изтича канализацията. Защото после ще се наложи да го отводнявате.