Насън и наяве

Не страдам от суеверие. Не търся на всяка цена връзка между реално и подсъзнателно. Само дето понякога те се наслагват. Както стигнала брега вълна, която се връща назад, а после – обединена със следващата, тръгва пак към брега. Дали първата вълна разказва на втората какъв е брегът. Обменят ли информация.

Има всякакви шантави сънища. Моят започна сякаш е лятна сутрин и вървя към плажа по някакъв неравен терен. В ниското имаше насядали по пясъка хора, пред които двама – трима души танцуваха и пееха с невидим съпровод. Публиката се смееше и ръкопляскаше. Изпълнителите – и те се смееха, но имаше нещо странно. Движеха се като курдисани, като кукли на конци. Май не зависеше от тях кога ще спрат. Когато наистина спряха, изглеждаха някак неориентирани. Невидим глас изрече като мантра няколко пъти: „Ако искаш – ще танцуваш – ако искаш”. А после: „А сега, хоро ще играят …” Гласът изброи три имена, сред които чух своето. Не ми хареса това. Никой не ме беше питал искам ли да играя хоро или каквото и да е. Хукнах обратно нагоре. Почнах да усещам тънки нишки около себе си. Късах, колкото можех. Но не можех всичко да отстраня. Докато трескаво търсех нож, се събудих.

 Тези, които в съня танцуваха, не го правеха защото искат. Някой друг искаше да го правят, въпреки двукратното споменаване „ако искаш”. Посланието беше обаче – „щеш - не щеш, ще танцуваш, защото така искам”.

 Наяве ни приспаха. Приспаха България в средата на миналия век насилствено. После ни заглавикаха с някакъв преход. Не е за вярване, че след четвърт век не е започнал като хората. Все го спъваха и връщаха в начална позиция. И до днес – все така. Като в някакъв сън, от който някой бди да не се събудим. Да бъдем марионетки – независимо дали сме сред публиката или сред изпълнителите.

  Двете съседни тоалетни чинии на олимпиадата в Сочи може да са недомислие и безхаберие. Наред с други странности, нехарактерни за страните на участващите спортисти и журналисти, те станаха обект на коментари. Но дали не са нова олимпийска дисциплина, която непроникновените не разгадаха. Дисциплина по нещо синхронно.

  Какво тревожно има в задължителното гласуване. Защото то си е твърда и постоянна практика у нас, макар и неофициално прогласена. Санким/чунким нечий електорат не ходи под строй да гласува задължително. Или пък друг един също не ходи така. Или някои работещи също не ходят. Оплетени с невидимите нишки на принудата. Да не загубят препитанието си при феодала-„благодетел”. Защото друго няма и светът им ще рухне. Официалното задължително гласуване, да не говорим за електронното, ще е от полза - освен за всички, и за тези, които на всички избори гласуват задължително, но нерегламентирано. Ще им се разхлаби примката. Ще видят света с нови очи. За ужас на партийни централи и феодали-„благодетели”. Белким някога стане. Дай боже.