Свободата днес и тук 23 Май 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Ала, бала, Берлинала

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Милен Радев, http://de-zorata.de/blog

В търсене на смисъла

Стартовият филм на тазгодишното Берлинале засипа фестивала и целия град с такъв незапомнен порой от звезди, че всички останали филми от конкурса вкупом здравата ще се озорят за да настигнат The Grand Budapest Hotel.

Тук е моментът пишещият тези редове да си посипе (звездна) пепел на главата и да се разкае за казаните в първия репортаж от Берлинале 2014 пренебрежителни и – както винаги когато са измъдрени прибързано – несправедливи думи за филма на Уес Андерсън.

The Grand Budapest Hotel наистина се оказа безСмислен, но безсмислен на високо ниво, така безсмислен, както понякога, на повърхностен поглед и в ретроспектива изглежда един изминал живот.

Уес Андерсън пак по своему създава един свят-фантасмагория, с бликащо невероятно изобилие на детайли, на приказни сценографии, главоломни общи планове и педантични детайли – един отиващ си в миналото свят на стара, довоенна Европа, въображаем, вероятно никога така не съществувал, но вграден в колективната ни памет – включително и чрез книгите на Стефан Цвайг, комуто е посветен филмът на финала.

Действието се разиграва в луксозен хотел във фиктивна държавица в Източна Европа (западно от формулираната от мой приятел „граница отвъд която преобладава ароматът на прясно смляно кафе вместо този на домашна ракия“) и то не представлява нищо друго освен един вихрен наниз от смешни и печални, нереалистични, но съвсем реални, драматични и носталгични произшествия и човешки терзания.

100 увличащи и даже вдъхновяващи минути,които не усещаш как отминават, разбира се и благодарение на чудесния Ралф Файнс, на величествената Тилда Суинтън (гримирана като почти стогодишна баба, при това по-голямото време в ролята на труп в ковчега), на Ф. Мъри Ейбрахам (всеки ще си спомни неизбледняващия му Салиери в „Амадеус“) и още на Бил Мъри, Джуд Лоу, Леа Сейду, Ейдриън Броуди, Оуен Уилсън, Уилем Дафоу, Ед Нортън, Джеф Голдблум, Харви Кайтел, Боб Балабан и пр. и още пр.

* * *

Реших да вляза и на втория от „големите филми“ в официалната програма, участващ обаче „извън конкуренция“ – The Monuments Men. Реших, въпреки дълбоките си предубеждения и съмнения към всичко, което е някак свързано с името на Джордж Клуни – и бързо съжалих.

Притиснат в средата на един от редовете на препълнената главно от страдащи по мустакатия сладникав левичар журналистки, се видях още към края на десетата минута в чудо. Толкова нагласен сюжет, толкова клишета и схематични герои „на кокили“ (по безсмъртния израз на Захари Стоянов) не се издържат. Накъде и как да се бяга?!

Не щеш ли, точно когато почна да ми играе лявата скула и коляното ми взе да подскача непроизволно, от предните редове се надигна неочакван шум, тропот, възбудени гласове. В залата настана смут, чуха се викове „Спрете филма! Пуснете светлина!“ – Хай да му се не види макар! Да не би пък някой да не е издържал на политкоректната боза от екрана и да търси спасение към нужника?! Каквото ще да е, разбрах, че това ми е спасението – сега или никога! Припнах през реда, разбутах лелките и девиците и с облекчение вдъхнах прохладния берлински въздух. Насреща ми доктор и санитари с носилка опънаха по стълбището, явно имаше сериозно пострадал зрител. Както е казал народът – един гледа сватба, друг брадва…

За филма няма какво много да се каже. Джордж Клуни освен изпълнител на главната роля е и режисьор, с което вината му за тази шаблонно стъкмена, изсмукана от пръстите „военна“ история става двойна. Освен него на страната на добрите американци униформите са навлекли и Мат Деймън, Хю Боневил и Джон Гудмън. От другата страна са лошите германци, представени като карикатури (Херман Гьоринг прилича на кривокрака жаба), отвличащи и унищожаващи художествени произведения из цяла Европа. Джордж Клуни и специалната му част от познавачи на изкуството безстрашно се втурват в бой за спасяване културното наследство на човечеството.

Единственият германец във филма с човешки черти служи в американската армия и естествено се казва Епщайн. Неузнаваемата Кейт Бланчет е френска секретарка на служба в германското комендантството. Нейната ненавист към окупатора намира нагледен израз в това, че преди да поднесе шампанско на нацистките офицери тя им плюе сочно в чашите…

Точно в този момент избухна описаното по-горе безредие, което мен ме спаси, но лишава  читателите от повече детайли за монументалното филмово недоразумение.

* * *

И от втора прожекция ми се наложи да бягам на това Берлинале, но такава реакция можеше да се очаква, затова предвидливо си бях заел място на периферията. Става дума за Nymphomaniac (при това „дългата“ версия от 145 минути!) на безспорния маниак и филмов скандалджия Ларс фон Трийр.

От седмици тук пишат възторжено и дори патетично за „новия шедьовър“ на датчанина, нагнетяват истерията около „първия порнофилм в сериозното кино“, така че билетите за премиерата му тази вечер вече стигнали цена от 250 € на Ebay.

Разнебитена от живота (и от страстите си) нимфоманка, озовала се насаме в мрачна квартирка с невинния застаряващ ерген Зелигман (Стелан Скарсгорд) му разказва своята кариера на сексманиачка, започнала още на две годишна възраст. Сцените на набиращата скорост нейна ненаситност са представени с изобилни и слузести визуални подробности като ролята на младата, сношаваща се нимфоманка се изпълнява от крехката на вид Стейси Мартин, а седящата и разказваща живота си в ергенската стая Джо се играе от Шарлот Генсбур.

Едва ли някой може да ме обвини в прекомерно целомъдрие или морална строгост и съвсем не порно-сцените бяха тези които ме накараха да напусна залата преди финала. Не, просто от филма –другояче не може и да бъде – струи циничният негативизъм на Ларс фон Трийр, безбожните и дори кощунствени сцени и реплики, които въодушевяват младежката и публицистично-прогресивната част от залата ме карат да ми се повдига. Чисто физически.

Не държа да следя мъдруванията на Зелигман, който още в началото заявява, че е антиционист и веднага прави уговорката, „което не означава, че съм антисемит, както мнозина се опитват да внушават“.

Не държа да гледам и пародийното „богослужение“ на нимфоманката и нейните другарки от клуба по интереси, в хор скандиращи „Mea vulva, mea massima vulva!“ вместо католическото „Mea culpa!“ (международната публика цвили от възторг)…

Самият майстор, явен почитател на повествователния стил на маркиз дьо Сад, сдържá думата си и не се появи на пресконференцията след прожекцията. След скандала в Кан, когато, провокиран от журналисти той избухна и сам се определи като нацист, Ларс  фон Трийр отказва да говори с пресата. Стана ми някак жал за актьорите му, оставени сами на подиума да обясняват деликатната страна на снимането на такъв филм…

Добрата новина за любителите на Ларсовото авторско кино бе, че скоро те ще имат възможност да видят и втората част от общо 4 часовия му епос за женската ненаситност и човешката неизбродимост.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional