Едвин Сугарев Механизмите на първоначалното разграбване на националния капитал в годините напосредствено преди падането на режима на Тодор Живков са интересни и от гледна точка на типологията на този грабеж – най-малкото защото става дума за корупционни практики, които стартират в годините на перестройката, но продължават и по време на прехода, а някои от тях – и до ден днешен.
Подходите на червените клептомани са доста разнообразни. Има проекти, чиято пряка и единствена цел е с чисто криминален характер – да се откраднат едни пари. Габонската афера е най-чистият пример в това отношение.
Има също така проекти, които са криминални по своя замисъл, но при своето изпълнение издават криминалния характер на самата държавна власт, с чието благоволение са се появили на бял свят – тъй като нарушават грубо и законите на страната, и международните правни норми: контрабандната търговия например, реализирана чрез неявните фирми на ДС, при която се транзитират предимно оръжие и наркотици, а се внасят луксозни стоки за висшата комунистическа номенклатура.
Много е важно да се отбележи, че с рухването на режима на Тодор Живков криминално създадените контрабандни канали не изчезват, а напротив: развиват се, като се ползват за пълнене на черните партийни каси на БСП, а и на други партии – но вече не под директния контрол на Държавна сигурност, а под контрола на създадената с нейни кадри мрежа от престъпни групировки. Нещо повече – посредниците, използвани при режима на Тодор Живков за тези контрабандни сделки, израстват по време на прехода като уважавани престъпни фамилии, които много активно се включват в обновените контрабандни механизми, а и в редица други сектори на сивата икономика.
И най-сетне има проекти, които са продукт на простотията и индустриалната гигантомания на комунистическите лидери – и като такива са скарани със здравия разум. Тук трябва да подчертаем, че комунизмът – и особено българският – е диктатура на простаците над нормалните хора. Една от най-характерните черти на простака е, че се опитва да компенсира ниското си самочувствие чрез грандиозни по своите мащаби начинания, лишени от всякаква икономическа логика. Паметници на тази негова идиотия в България има предостатъчно: Кремиковци, завода за тежко машиностроене в Радомир, Химко – Враца и прочее такива.
Но забележете – тук не става дума само за лидерска идиотия. Не – тези, дето са били посветени в неизбежния край на студената война и рухването на комунистическата система, са подкрепяли с охота и такива малоумни проекти. Подкрепяли са ги, защото са знаели две неща: първо – че тяхната реализация курсивира некадърността на старата партокрация, която трябва да бъде изметена от политическата сцена, и второ – че най-лесно се краде тъкмо от тях – и се краде в най-широки мащаби.
Би трябвало контролът над тези най-мащабни и идеологически натоварени прокти да е най-стриктен, но това просто не е така. Когато такъв проект затъне в собствените си недомислици и го докара до ръба на банкрута, настъпва един период, в който всички са вдигнали ръце от него – и тогава важи поговорката: куче влачи, диря няма.
Осъществяващата проекта номенклатура краде – както и каквото може – защото знае много добре, че няма да има търсене на отговорност от нея – както не може да има и търсене на отговорност от по-голямото от тях началство: шефовете ще бъдат наказани с мъмрене или в краен случай – със строго мъмрене. Но крадат и тези, дето дават парите – те просто организират техните потоци така, че част от тях да попаднат в задгранични сметки. Или пък създават външнотърговски дружества, които паразитират върху загиващия от икономически недоимък проект – и изсмукват всички негови остатъчни ресурси.
Затова не трябва да се чудим, когато се хвърлят милиони и милиарди в предварително обречени начинания – каквито примерно са всички т.н. „гиганти” на тежката металургия – но и АЕЦ „Белене”. Защото в много случаи целта не е да се построи нещо, което произвежда печалба, а да се стартира принципно нерантабилен или дори неосъществим проект, който произвежда административен хаос и загуби – но и условия за мащабна корупция, които позволяват част от пропилените държавни капитали да бъдат тихомълком присвоени.
Такива проекти има не само в България – те се реализират и чрез задграничните дружества извън страната. За отбелязване е, че виреят предимно там, дето господстват терористични и абсолютно непрозрачни диктаторски режими. Историята с Либийската нефтена компания, загубите от която надхвърлят 200 милиона долара, е добър пример в това отношение.
Идеята за създаването й стартира след среща на Тодор Живков с либийския лидер Муамар Кадафи в Триполи през 1979 г. Тогава е подписан протокол за сътрудничество, една от чиито клаузи гласи, че България ще участва в проучванията и добива на нефт в Либия. Инициатор за включването на тази клауза е Стамен Стаменов, тогава министър на металургията и минералните ресурси – който убеждава тогавашния Първи, че добивът на либийски нефт ще бъде изгоден за страната ни.
Тази изгода обаче е повече от условна, което ясно личи от сключения същата година концесионен договор, страни по който са ДСО „Булгаргеомин” и либийската Национална нефтена компания – и който е утвърден от Валутната комисия към Политбюро на ЦК на БКП на 1 октомври 1979 г. Концесията е с 25-годишен срок, като добивът на нефт се поделя при съотношение 85% за либийската страна и 15% за българската.
Дори само това съотношение би трябвало да направи българската страна особено предпазлива. Както и дребната подробност, че проучвателните сондажи са изцяло за българска сметка, а експлотационните разходи се поемат съвместно, но не в съотношение 85 на 15 процента, а в съотношение 50 на 50. На всичкото отгоре вместо площите в района на Сирт, известни с богатите си нефтени залежи, за които е ставало дума при първоначалното договаряне, България получава две площи в районите Гадамес и Морзук – където никой не знае какво има.
Финансовото обезпечение на проекта е изцяло за сметка на държавния бюджет – което все пак не е било прието единодушно. Противопоставят се тогавашния шеф на БНБ Веселин Никифоров, според когото „обектът има неприемливо висока за банково кредитиране степен на риск” – и Кирил Зарев, председател на Държавния комитет за планиране, за когото това е „90 процента рисков договор”. Въпреки това и Валутната комисия, и Министерския съвет узаконяват финансирането на тази авантюра – със 104 милиона долара, които впоследствие се увеличават двойно.
ДСО „Булгаргеомин” съвместно с Комитета по геология създават задграничен филиал с наименование „Булгаргеомин – Нефтена компания” – Либия. При регистрацията му обаче възникват юридически трудности – и тя се забавя цели пет години – тъй като по силата на сключения договор този филиал се води на името на Комитета по геология, докато според решението на либийската страна концесията е присъдена на „Булгаргеомин”. Тези противоречия намират и съответното финансово изражение – или – както подчертава Христо Христов: „Неуреденото юридическо положение на компанията е причина за изплащането на огромни суми за т. н. „добри услуги”, които не са нищо друго освен подкупи.” При това – подкупи в значителни размери – само през периода 1989-1990 г. добрите услуги са на стойност 1,7 милиона долара, плащани кеш и отчитани по специални сметки.
Между 1980 и 1987 г. се купува необходимата техника и се превят проучвания в концесионните райони – като още на този етап отпуснатият лимит е надхвърлен – и нефтената компания гълта нови и нови дотации от държавния бюджет. Окончателната оценка на откритите залежи от нефт и природен газ е направена през 1987 г. – като резултатите не са особено обнадеждаващи: 30 милиона тона нефт и 19 милиона кубически метра газ – при очаквани 100 милона тона нефт и 100 милиона кубически метра газ.
За тяхната експлоатация обаче са нужни нефтопреработвателни заводи и нефтопроводи, като за първия участък делът на българската страна е 400 милиона долара, а за втория – 451 милиона. До тези разходи обаче не се стига – тъй като към този момент България вече е в тежка финансова криза – и не може да си позволи подобни разходи. В същото време през 1985 г. цената на нефта рязко спада на международния пазар – и стига до 14 долара за барел – което прави и двете концесионни находища абсолютно нерентабилни.
Правят се опити за предоговаряне на концесионния договор, които обаче биват отхвърлени от либийска страна. Либия впрочем отказва да приеме и резултатите от първия проучвателен етап, тъй като България не изпълнява договорното изискване да бъдат извършвани по два оценъчки сондажа на всеки сондаж, при който е установено нефтено находище.
В крайна сметка през 1987 г. проучвателните работи са изцяло замразени. Извършената през 1990 г. комплексна финансова ревизия от Института по геология установява, че по либийската концесия са извършени разходи на стойност над 200 милиона долара, без срещу това България да е получила и грам нефт.
Това обаче не е всичко. Покрай стотиците милиони долари на българските данъкоплатци, потънали в пясъците на либийската пустиня, се създават и условия за големи печалби, които се калкулират неизвестно от кого – но във всеки случай не от държавата. За изпълнение на този проект България закупува и внася в Либия оборудване на стойност 65 – 70 милиона долара. Цялото това оборудване, състоящо се най-вече от огромни сонди, тъй и си остава там – и може би работи и до ден днешен, но вече за чужди банкови сметки и чужди компании.
Още през 1982 г. единият от двата проучвателни екипа започва да работи като изпълнител по чужди концесии – като дори част от споменатите „добри услуги” са плащани за подобна неправомерна дейност. През 1990 г. Комитетът по геология регистрира държавната фирма „Геоком”, която поема ръководството на нефтената концесия, без да има юридически право на това. През 1992 г. тя се преобразува в еднолично акционерно дружество, което отново поема правомощия за концесията – и за зарязаното в Либия техническо оборудване – като го експлоатира, отдавайки го под наем – неизвестно в чия полза.
Междувременно цената на петрола се покачва – но нито едно от правителствата по време на прехода не прави опит да използва българските концесионни права, които така и си изтичат през 2005 г. И – разбира се – за прахосването на 200 милиона долара няма виновни, нито пък има наказани.