ВОДАЧИ И СЛЕДОВНИЦИ

 Стефан Стамболов, най-бележитият ни държавник след Освобождението, е бил и най-омразният за повечето свои съвременници. Константин Величков му посвещава „ одата” си „Тиранинът” . Екатерина Каравелова го нарича в спомените си „азиатски сатрап”. За Антон Страшимиров той е „диктаторът”. Разцепеният му череп в центъра на София е живо изобличение на несполуката  ни да отгледаме и последваме водачи с историческа мисия.

Претендентите  са легион, но малцина притежават дължимите качества: широк културен хоризонт, значим житейски и професионален опит, морал, твърдо съзнание за отговорност и дълг към обществото. Ала и това не стига. Харизма не се придобива, тя е нещо вродено:  дарбата да вдъхваш доверие от пръв поглед, да общуваш с лекота, да въодушевяваш хората, но и да им се противопоставиш, когато са затънали в леност, заблуда и скудоумие. И още: да имаш остро око и тънък психологичен усет, за да съставиш екип от умни, подготвени и почтени хора, познати на обществото и признати от него. Всичко това е наличие на специфичен талант, какъвто притежава писателят, художникът, музикантът... Да поведеш другите към един по-смислен и по-добър живот е творчески акт .

Появи ли се у нас подобна личност след 1989 година? Не, за съжаление. Отделни искрици проблясваха в този или онзи от демократичната общност, но до завършен образ не се стигна. У нас не се открои  държавник от ръста на един Вацлав Хавел например – писател-драматург, водач на антикомунистическата опозиция в Чехословакия, осъден и лежал в затвора четири години. А след 1989-а дългогодишен президент на Чехия.  Но и да беше се появил, едва ли щеше да се утвърди, да получи безрезервно доверие и признание от една мнителна, скептична и злоречива обществена среда. Ето как Константин Иречек, чешкият учен-историк и  български държавник след Освобождението, се произнася за нас, българите: „„Най-лошото в България е чудесното наслаждание, което тук изпитват хората да се преследват един-друг  и да развалят един-другиму работата...Никого не оставят да се издигне, всичко повалят на земята.”

Политиканството е характерна  черта на  следовника-българин. Той има строга и категорична оценка за личности и събития. Не търпи, когато му противоречат. Щедро раздава съвети, крои планове,предлага решения. Но докопа ли случайно власт, веднага лъсва цялата му обърканост и безпомощност. Да бистриш политиката на маса е едно,  да я упражняваш – съвсем друго. Да уловиш умонастроението, да си наясно с потребностите на хората, да вземаш трудни решения, от които зависи участта на хиляди и милиони, това е изпитание, риск и тежка отговорност. На малцина е по силите. Политиката, казват, е изкуство на компромиса. Но не е никак лесно да го постигнеш и едновременно да опазиш  ликът и достойнството си.

От избор на избор  все повече посредствени и незабележими лица пълнят парламента. На партийните централи не са угодни изявените личности, с доказан интелект и независимо съждение. Трудно се командват, непредвидими са и носят изненади в стройните партийни редици.  Но и все по-малко стойностни хора проявяват интерес към властови позиции, стъписани от обидно ниското  и зловредно равнище на българския политически  живот.      Деловит и резултатен, когато се изявява в  познатата си област, човек губи ориентация и сигурност, щом се добере до жадувания престижен пост, за който е непригоден. Полагайки свръхусилия, за да се задържи някак на него,  рухва психически и физически и  се превръща  често в  посмешище. Този феномен е изследван  от Питър Лоуренс  /1919-1990/, който формулира така своя принцип: ”Във всяка служебна йерархия всеки служител се стреми да се издигне до своето ниво на некомпетентност.” Описва и синдрома на крайното повишение, „патологията на успеха”, при хора, достигнали своето ниво на некомпетентност. Проявява се в  говорене на баналности (много думи –малко мисли), прехвърляне на отговорността върху други, непрестанно тюхкане и дотегливи жалби, че са останали неразбрани  от обществото.  Припомнете си думите на един бивш български държавник: „Ега ти държавата, щом аз съм неин вицепремиер!”

Членуваме в Европейския съюз, но сме под  наблюдение и всяка година от Брюксел ни напомнят, че не сме изпълнили критериите. Дори и да ги изпълним някога,  за да сме пълноценни европейци , не е достатъчно да заемаме  знания, практики и ценности от Европа, но и да създадем, предложим и наложим свои. Трудно ще го постигнем. И сред демократичната общност се появиха хора на авантюрата и хазарта, които съзряха в мъчителния, търсещ вярната посока преход  своя дългоочакван шанс. Спорни и незавършени  личности, с комплекс на малоценност, втурнаха  се в политиката, открили  в нея най-лекия   път към успешна кариера, престиж  и лично благоденствие. Обявили се за единствени, непогрешими и незаменими демократи,  зацапаха лицето на демокрацията -  резултат, който враговете й никога не можаха да постигнат. Зад революционната им патетика се криеха  понякога гузни съвести. Проумяхме със закъснение, че истински демократ не е този, който крещи и се тупа в гърдите, а онзи, който умее да убеди и поведе най-много хора към урните в подкрепа на идеята.

В книгата си „Теория на демокрацията”  Джовани Сартори пише: „Ако демокрацията неизменно издига в управлението посредствени фигури, ако извършва непрестанно погрешен подбор, неминуемо ще дойде денят, когато народът ще отрече тази демокрация.