Институции и култура

 Успехът на прехода от нещо друго към демократична система на управление зависи пряко от културата на прехождащото общество. Сиреч, той е исторически обусловен.

Това не е единственото мнение по въпроса. Може да чуете, например, че успехът или провалът на един народ на това поприще не зависи от културата или географското му положение, а от успешното внедряване на необходимите институции.

Твърдението не е грешно, а само стесняващо хоризонта ни на изследване. Защото въпросът кои институции ще бъдат възприети и как те ще работят зависи в крайна сметка пак от културата на този народ. Институцията е само инструмент. А инструментът може да се ползва за множество други функции, освен тази, за която е наименован. Както и да не се ползва изобщо. Ще припомним известния пример с микроскопа. Обикновения оптичен микроскоп е предназначен за наблюдение на микрообекти. Той, обаче, е много удобен и за чупене на орехи: тежък е, стойката му предлага удобен захват за ръката, а опорната му плоча осигурява добро покриване на целта. Ако този микроскоп попадне в общество, което не се интересува от микросвета, можем да бъдем сигурни, че той ще се използва по-често за чупене на орехá, отколкото по първото му предназначение.

За потвърждение на казаното няма нужда да ходим далеч, достатъчно е да се огледаме. България е страна, в която демократичните институции съществуват в пълен комплект. Налице е разделение на властите и независима съдебна система. Има си даже и омбудсман. Чуват се дори твърдения, че законодателството в някои области, например, околната среда, е по-добре разработено от това в някои развити страни. И въпреки това резултатите са различни. Наличието на екоминистерство и отличното законодателство не успяват да предотвратят (а понякога и улесняват) строителството в защитени територии. Независимостта на съдебната власт, парадоксално, увеличава корупцията в нея. Редовно провежданите парламентарни и местни избори със спазване на процедурите и прозрачност водят само до възпроизвеждане на съществуващата система. И т.н.

Всичко това е възможно само в условията на местната култура, която интерпретира въпросните институции по съответен начин. Тук не е възможно да анализираме подробно тази култура, ще споменем само една нейна колоритна особеност: андрешковщината. Една от максимите, определящи отношението на андрешковщината към света гласи: „законът е врáта у поле”.

Това наистина е така – законът навсякъде е врата в полето. Само че откривателите на това обстоятелство не отчитат друга особеност на пейзажа – и това е белегът на културната им недоразвитост – че глупаците не са тези, които минават през вратата, а тези, които я заобикалят.

Въпросът, който ни интересува е: възможно ли е в условията на такава култура успешен преход към демокрация с всички екстри, които я съпътстват, като социално-икономическо развитие, гражданско общество, правова държава, пазарна икономика и т.н. И ако е възможно, то как?

За щастие, никое общество не е културно еднородно. В него има различни групи: от политически инертни, до такива, чиято култура може да създаде условия за достатъчно адекватно действие на демократичните институции. Точно тази група имахме предвид, когато използвахме определението „компетентно малцинство”.

Това определение кореспондира с други подобни, като „реформаторско малцинство” или срещаното в литературата „творческо малцинство”. Не можем да твърдим, че те са равнозначни на компетентното такова. В случая говорим за група с ясно ограничени функции: създаваща почва за действие на определени институции.

Очевидно, съсредоточаването на власт в ръцете на това малцинство е решение на проблема. Исторически примери за това има: от „революцията” Мейджи в Япония и кемализма в Турция, до Чили на Пиночет и Сингапур на Ли Куан Ю. И, изглежда, най-пресният: ставащото в Украйна - все още с неясни граници, но вече окачествимо като бунт на средната класа.

В нашия случай това не може да стане по силов начин, чрез някакво авторитарно управление на малцинството. Приемливия начин е, както казахме по-горе, увеличаването на относителния дял на това малцинство в избирателното тяло чрез въвеждане на ограничения за другите групи. Или казано на популярен език – чрез въвеждане на избирателни цензове.

Възраженията, които ще последват това твърдение, ще са, разбира се, обвинения в недемократичност и неконституционност. При това, най-силно ще викат тези, които са майстори в използването на буквата на закона, за да нарушават духа му. Това налага да повторим някои общоизвестни неща.

Демокрацията – цел или средство?

Някои хора са склонни да приемат демокрацията за цел. Хората по начало обичат да постъпват така с идеологиите. Това е най-ясно изразено в отношението им към религиите. Ако, обаче, гледаме на демокрацията като на средство за постигане на определени резултати, обожествяване на процедурата не се налага. Когато дадена процедура в определена среда не дава търсените резултати, се търси или промяна на средата, или модифициране на процедурата, за да се нагоди към средата.

В случая разглеждаме един от механизмите на демократичната процедура – всеобщото и тайно гласоподаване. Противно на масовата представа за полезността му, то се е наложило не защото колективния разум е по-качествен от индивидуалния (в действителност е тъкмо обратното), а защото резултатите от него са най-малко оспорвани и така то става средство за постигане на обществен мир. Или, както често се казва, при него бюлетините заместват куршумите. (Макар и някои автори, като Ротбард, да се отнасят саркастически към твърдението.)

Това сурогатно приложение на всеобщото гласоподаване, или на принципа „един човек – един глас” има едно опасно следствие: дава на мнозинството възможност да избира как да бъде управлявано – нещо, което е извън компетентността му. В устойчивите демокрации това следствие се неутрализира, като на мнозинството се предлагат равностойни или сходни по качества кандидати. (Тези демокрации са станали устойчиви именно, защото са открили начин как да правят това и ще са такива, докато го правят. Трябва да отбележим, че и това обстоятелство е културно обусловено.)

При нововъзникналите демокрации такъв механизъм не съществува и това е една от причините за неблагополучията им.

Това обяснява друг, привидно парадоксален факт – че успешното социално-икономическо развитие на „догонващи” страни като че ли е по-лесно постижимо в условията на авторитарно управление. И наистина, всички изброени по-горе исторически примери са такива. Обяснението е просто. Техния успех се дължи не на самата авторитарност на режима, а на това, че той е станал изразител и двигател на идеите на компетентното малцинство. Ако това не се случи, същия този режим ще постигне обратните резултати. Светът е пълен с примери за такива режими, довели страните си до деградация и провал.

За появата на успешен авторитарен режим е необходимо струпване на множество обстоятелства, някои от които – случайни. В днешните български условия на страна-членка на ЕС това е по-скоро невъзможно. Затова нека се върнем към споменатата възможност – увеличаване на относителния дял на компетентното малцинство в електората чрез ограничаване на избирателните права.

Принципът „един човек - един глас” не бива да се приема буквално. В действителност, всеобщо гласоподаване не съществува никъде. И при най-либералните режими право на глас нямат малолетните, поставените под попечение, лишените от граждански права и пр. Дълго време и в най-демократичните страни мнозинството от населението не е имало право на глас. Така, в Англия в началото на 20 век от право на глас са лишени 40% от пълнолетните мъже, както и всички жени. Ако вземем пред вид възрастовата пирамида на населението от онова време, излиза, че в управлението на страната е участвувало под една четвърт от него. В средата на 19 век този дял е дори още по-малък. Това не е било пречка (а може би е било и причина) през въпросният период Англия да постигне най-добрите резултати в историята си и да е класическа страна на демокрацията.

(Подобни неща могат да се кажат и за другия аспект на гласоподаването – неговата тайна. В действителност, тайното гласоподаване създава  права без задължения. То е способно да наложи на едно разумно малцинство волята на безотговорното мнозинство. Човешкото чувство за справедливост изисква, щото всеки да поема последствията от собствените си действия. При едно явно гласоподаване последствията от виденовата инфлация или царското преструктуриране на външния дълг, например, би следвало да бъдат поети само от гласувалите за съответното правителство. За жалост, рядко последствията от едно управление са толкова очевидни и еднозначни, и това размива отговорността. И все пак, доброволното явно гласоподаване е осъществимо, поне от нравствени подбуди.)

Именно тези въпроси – въвеждането на избирателен ценз и доброволно явно гласоподаване – би трябвало да са предмет на референдум. Колкото и да е странно, първото от двете има сериозен шанс да бъде одобрено: гласуването против ще е самопризнание – при това, извършено тайно и пред себе си, т.е., по най-уязвяващ начин - за малоценността на гласуващия. Това ще  е рядък случай на полезен референдум.

Дали пък да не открием подписка?