Кой? 19. Политическият тезгях

Повечето политически наблюдатели отчитат твърде рязката промяна в политическия и обществен климат, която настъпва с пришествието на бившия цар Симеон Сакскобургготски – в парадоксалната роля на български министър-председател. Неговата поява бележи края на двупартийния модел в новата политическа история на страната ни – което, уви, съвсем не е позитивен факт, а точно обратното – най-негативният фактор в едно все по-омерзително политическо статукво, в което не е ясно кой кой е и за какво се бори – и в което се намираме и в момента. Става дума за едно цялостно опошляване и релативизиране на българското политическо битие, за един краен момент в сбъркания български преход; момент, белязан с изключителен цинизъм: всичко е извадено на политическия тезгях, всичко е за продан.

Кабинетът на бившия цар е първото откровено центристко правителство в историята на втората република. В някакъв смисъл то е сродно с правителството на Беров – както по моралното безрезличие на управляващите, така и по политическата двусмисленост на своето позициониране – едно правителство, което се представя за “дясно”, но всъщност управлява с подкрепата на левицата.

Има обаче и една голяма разлика между предишните правителства и това, на което сме свидетели след 2001 г.: ако те, макар и с известни уговорки, все пак изразяват политическата воля на подкрепящите ги мнозинства и поне от кумова срама се опитват да имитират изпълнение на ангажиментите, които са поели пред избирателите, тук няма такова нещо. Самите ангажименти са абсурдни – например обещанието на бившия цар да “оправи” българското дередже за 800 дни. Партнирайки си с ДПС, а скрито и с БСП, НДСВ управлява България в контекста на един голям властови водевил, в който нищо не е това, за което се представя.

Това правителство вече не е реален политически субект, то е инструмент за реализация на чужда – и олигархична – политическа воля. Царят не е реален политически субект, той е доведен в България, за да спаси БСП от угрозата да има втори мандат под управлението на ОДС. В някакъв смисъл той е наемник, комуто е платено с имоти на стойност около 200 милиона евро, за да поеме ролята на зиц-председател на България – твърде добро заплащане за един детрониран изгнаник – но и твърде евтино предвид ползите, които неговите кукловоди извличат от разиграването на този сценарий. В този смисъл с довеждането на Симеон Сакскобургготски – организирано и платено от олигарси от ранга на Илия Павлов, Васил Божков – Черепа, Спас Русев и др. – чиито действия впрочем са координирани не от друг, а от ген. Любен Гоцев, започва не само един нов етап от българския преход, но и едно ново равнище в политическия ГМО инженеринг, включващо вече не само производство на партии за еднократна и многократна употреба, но и своеобразни “спасители” на нацията, на които БСП подава топката на властта, когато (поради прекалено голямото си оливане) не може да я отиграе сама.

Този нов – и засега последен етап от прехода, ражда и нова коалиционна “култура”, в която всякакви комбинации са допустими в името на оцеляването във властта. Още при правителството на НДСВ става очевидно, че царят е скритият партньор на бившите комунисти – след като при формирането на своя кабинет приема участието на двама представители от БСП в него. Следва – при следващия мандат – директно коалиране с партията, която го е изгонила от страната и е ликвидирала чичо му. Следва – след още един мандат – още по-невероятният днешен вариант: на правителство, формирано от загубилите изборите партии, в подкрепата на което Сергей Станишев, лидер на БСП и на ПЕС, участва рамо до рамо с неофашиста Волен Сидеров.

Всичко това има един основен ефект: помътняване. Помътняване на обществения климат, разкалване на политическия терен. Или – както много точно определя тази ситуация проф. Калин Янакиев:

“След инсталирането на „центъра” (първоначално състоящ се само от НДСВ и ДПС) всеки от „полюсите” – и десният и левият – вместо да се състезават единствено за доверието в своята визия за управлението на страната, трябваше да мислят преди това как да се сговорят и влезат в компромис с намиращото се в този „център” политическо тяло без определена политическа визия. В резултат, политическото у нас се превърна в състезание по коалиране, сговаряне, надхитряне – в борба за инструмента на властта, отделен от програмата на властта – ситуация,  постоянно катализираща и правеща хроничен един политически ревизионизъм. И ако последният бе пагубен за десния полюс (всяко отстъпление от идейната яснота там се наказваше от избирателите), то за БСП той бе удивително удобен.”^[1]

Това е нова и различна ситуация, при която се създават правителства с размита политическа отговорност, а сферите на властовите ресурси се делят по явни или тайно договорени квоти. При първата тройна коалиция това разпределение бе публично обявено: 3-5-8. При настоящата такава то е грижливо пазена тайна. Между впрочем то вече няма и съществено значение, тъй като управляващите не са изразители на автентична политическа воля, а марионетки, които изпълняват поръчки от два източника – от Москва и от задкулусието на българската олигархия. За да функционира тази система – и марионетните фигури да не бъдат застрашени от вътрешни противоречия, между руските интереси и българските корупционни практики е намерен необходимият баланс: те не се конкурират, те се допълват взамино.

Примерите в енергийната сфера най-ясно доказват това: пагубният за българската национална сигурност проект АЕЦ “Белене” е основен приоритет за руските интереси в България – но покрай него българските енергийни олигарси – в ролята си на “консултанти”, вече спечелиха стотици милиони долари. Този проект де факто банкрутира, и вече е съвсем очевидно, че никакви инвеститори няма да се намерят – и никакво “Белене” няма да се строи.

Същото е било ясно вероятно още при неговия старт – но управляващите просто са използвали ситуацията, за да превърнат ядрената площадка в корупционен гъол, в който потънаха милиарди на българските данъкоплатци, да обезкървят финансово българската енергетика и да я поставят в пълна зависимост от Москва – където вече се канят да приватизират енергийната ни мрежа по принципа “дълг срещу собственост”. Това е една напълно валидна схема при положение, че Росатом спечели заведеното арбитражно дело на стойност 1 милиард евро, което българското правителство с всички сили се стреми да загуби.

Напълно идентична е ситуацията с Южен поток – с тази разлика, че в случая енергийните апетити са проявени от нови контрагенти в българския корупционен бестиариум: в случая от Цветан Василев, Пеевски, Васил Божков – Черепа. За най-голямата обществена поръчка в българската история – за над 3,5 милиарда евро, заедно с руската “Стройтрансгаз” ще играят компании, без изключение свързани с БСП и ДПС, и обединени в специално акционерно дружество “Гаспроект Юг” – чието седалище е на адреса, на който е и Корпоративна Търговска Банка на Цветан Василев. Поради което няма защо да се чудим за извънмерната загриженост на БСП да не би покрай баталиите в Украйна да пострада проекта Южен поток. Нито пък на прибързаните търгове за неговото строителство – след като е ясно, че сред първите икономически санкции на ЕС срещу Русия ще бъде замразяването на Южен поток. Или може би правителството на Орешарски се кани да не се съобрази с тях – с което да изключи България от цивилизована Европа – и да даде зелена светлина за присъединяването й към Путинова Евразия?

Стратегията на размитата политическа отговорност предполага и една малко по-различна корупционна стратегия, с която кукловодите на различни леви правителства след 2001г. реализират своите икономичекси  интереси. Става дума не само за рязка промяна в мащаба на Голямото ограбване, но и за друг тип взаимодействия между корупционерите и държавните институции. Паралелно с досега познатите механизми като контрола на контрбандните канали и създаването на удобни законодателни и институционални вратички за лесно забогатяване, се създават условия за мащабно ограбване със съвсем директната помощ от страна на държавата. И вече крадат не само бизнесмените от кръжащите около политиците “обръчи от фирми” – вече самите министри спретват грандиозни корупционни афери, прикрити зад версията, че със своите действия били защитавали националните интереси, или че осъществените от тях приватизационни сделки и раздадени обществени поръчки са били най-добрите и най-целесъобразните.

Патентът на този тип мащабно крадене принадлежи на правителството на НДСВ, а два от примерите го илюстрират по емблематичен начин: това са седлката с външния дълг, осъществена от министър Велчев и продажбата на БТК, реализирана от министър Николай Василев. Сдлеката с външния дълг е особено фрапантна, тъй като благодарение на нея, според доклад на “Industry Watch”, изготвен по поръчка на министър Симеон Дянков, страната ни е претърпяла загуби в размер на 1 милиард лева. Става дума за изкупването на 5-те милиарда доларови брейди облигации по българския външен дълг и замяната им с еврооблигации.

В тази сделка има поне два елемента, за които няма нормално обяснение. Един банкер с опит – какъвто Милен Велчев е натрупал като служител на Merill Linch знае много добре, че подобно обратно изкупуване на дълг се прави чрез максимално мълчаливи финансови операции – в този случай мълчанието наистина е злато, тъй като всяко предварително публично оповестяване води до покачване на цените на брейди облигациите. Вместо това, той обявява още през май 2001г., по време на предизборната кампания, намерението си да управлява активно външния дълг на България, като замени брейди книжата с еврооблигации. Същото е повторено на конферентен разговор между икономистите на НДСВ и представители на банките, които търгуват външния дълг, проведен на 24 май – и в по-късни негови интервюта – вече като министър. В резултат цената на българските облигации скача от април до август с цели 7 цента – като само тази негова словоухотливост означава 350 млн. долара печалба за финансовите институции, които държат външния ни дълг.

Дребната подробност е, че още преди години като служител на Merril Lynch, Милен Велчев е предлагал на българското Министерсво на Финансиите същата сделка с твърдението, че тя е изгодна. Би било редно обаче да се запитаме: изгодна за кого? Защото интересите на българската държава и банката Merril Lynch не съвпадат – напротив: неизгодната за страната ни сделка носи не малка печалба за английската банка.

Словоохотливостта обаче е по-малкия проблем при тази сделка. По-големият има чисто корупционен характер – и ясно показва, че се касае за добре планирана операция, която е и реалната причина Милен Велчев и неговият заместник Красимир Катев да напуснат добре платените си финансови позиции в лондонското Сity. Проблемът е, че – както отбелязва и вестник Капитал през октомври 2001г. – непосредствено преди изборите българският пазар за ценни книжа се оживява, появяват се играчи, които изкупуват големи количества от българските облигации. Според вестника “основна част от дълга е била изкупена от лондонския клон на Американската Инвестиционна Банла – Morgan Stanley Dean Witter.” Служител на тази банка е братът на Милен Велчев – добре известният строителен бос в бетонирането на българското черноморие Георги Велчев.

Според разследване на Биволъ, още преди да се заговори официално за сделка с българския външен дълг, ограничен брой инвеститори изкупуват българските облигации при цена от 0.54 до 0.63 цента на долар on margin 4:1”. Търгуват 3 дружества, които за кратък период се сдобиват с облигации за близо 800 млн. долара номинал. Едно от тези дружества е Morgan Stanley Asset management – хедж фонд на банката, в чийто лондонски офис работи Георги Велчев.

И не само той. В същата банка работи и Лилия Абдула, приятелка на Красимир Катев и по-късно негова съпруга. Говори се, че именно той е проектирал тази сделка, от която според разследването на Биволъ трите дружества изкупуващи българските брейди облигации, са спечелили около 300 млн. долара.

Сумата е повече от значителна. И говори за корупционен размах, непознат в по-ранните етапи на българския преход. Към това трябва да добавим и обстоятелството, че дори и да не вземем предвид корупционните дефекти на сделката, тя си остава неуспешна – и българската държава е тъй или иначе губеща. Идеята да се заменят брейдитата с еврооблигации е разумна само при условие, че в този период твърдия курс на долара се запазва, а еврото се обезценява. Случи се точно обратното: доларът се срина, а цената на еврото се покачи. Затова сега имаме по-скъп дълг, отколкото преди грандиозната суапова сделка. Миналата година например трябваше да емитираме цели 880 милиона евро, за да посрещнем неговия падеж.

Героите от тази сделка обаче не само не попаднаха в затвора^[2], но и просперират на финансовия пазар.  И Милен Велчев, и Красимир Катев са в ръководството на българския клон на руската “Внешторгбанк”, известна още като “банката на Путин” – и са партньори на “Корпоративна търговска банка” на Цветан Василев, финансовият донор на Пеевски. Що се отнася до Георги Велчев, той също се напечели добре по време на мандата на НДСВ. За две години негови фирми наливат близо 50 милиона евро в строителството на големи хотели, предимно по българското Черноморие: в Обзор, Златните пясъци, Равда, Слънчев бряг и на къмпинг “Оазис”. На 08.07.2013 г. той излезе с обращение, назовано “Аз искам”, в което определи Пламен Орешарски като един от най-компетентните премиери в цялата българска история, и заклейми “шепата протестиращи” пред НС.

Какво пък, логично е.

Не по-малко мащабна е другата корупционна седлка на царския кабинет – тази с продажбата на БТК. Това е вероятно най-дълго спазаряваната държавна компания в българската история – опитите на бъде продадена стартират още от 1996г. – когато вицепремиерът Румен Гечев оценява компанията на цели 4 милиарда долара – и решава да продаде само миноритарен дял от нея. Следва дълго и тягостно надлъгване със странни консултанти, опорочени търгове и съдебни дела^[3], за да се стигне до реална сделка чак през 2004г. когато БТК е продадена за 230 млн. евро на Viva Ventures, собственост на американския инвестиционен фонд Advent International.

Самата продажба стартира през 2002г. и минава през цяла серия обжалвания и съдебни дела, докато накрая намира своята реализация. За целта се стига до промени в кабинета на Сакскобургготски: Николай Василев е преместен от Министерството на Икономиката в Министерството на Транспорта, което е принципал на БТК. Договорът е включен през февруари 2004г. като освен телекомуникационната компания, новият собственик придобива право да вземе без търг лиценз за трети GSM оператор.

Цената е скандално ниска. Според доклада на американската финансова институция City Group, поръчан от самото правителство, цената на целия телеком е 936 млн. евро – тъй че за получените 65% Viva Ventures е трябвало да плати над 600 млн. евро. Сродна е оценката и на Deutsche Bank, която съветва правителството да не бърза да продава мажоритарния дял от БТК само за 230 млн. евро. Кой знае защо нито едното, нито другото експертно мнение е взето предвид при тази скандална сделка. Вместо това, ръководството на БТК провежда събрание съвместно с министър Василев, на което разпределят дивидента от 2002г. – при това разпределение Viva Ventures, придобила реално компанията 2г. по-късно, получава и 46,8 млн. евро от печалбата на БТК.

През 2005г. държавата пуска своя остатъчен дял от акции на фондовия пазар, при което цената на акция достига 1320 лв., което потвърждава експертната оценка на специалистите в бранша, че реалната цена на телекома е 1,2 млрд. лева. Купувач е исландският милиардер Тор Бьорголфсон, който по-късно купува и дела на “Advent”, а чрез него и на “Viva Ventures”, за 600 млн. евро. Така той придобива 90% от капитала на телекома. През лятото на 2007г. той продава БТК на AIG (American International Group) за 1 млрд. евро.

Равносметката от седлката с БТК е следната: продадена е от държавата за 230 млн. евро през 2004г., сетне купена за 600 млн. евро и отново препродадена за 1 милиард. Изводите можете да си направите сами.