Кой? 20. АЕЦ “Белене” и демоните на българската енергетика

На НДСВ принадлежи и още един корупционен акт с драматични последствия за България: рестартирането на проекта АЕЦ “Белене”. Лично аз съм убеден, че не само в контекста на прехода, но и в цялата българска история няма по-мащабен и по-опасен корупционен прецедент от този проект.

Драматичното в неговото разгръщане не е в това, че цената му от над десет милиарда евро (по най-оптимистични прогнози), е направо непосилна за българския бюджет, нито че е напълно ненужен по отношение на бъдещите български необходимости от електроенергия, нито дори това, че е проектиран в земетръсна зона и в този смисъл представлява опасност за българското и европейското бъдеще – особено в контекста на скорошната ядрена катастрофа във Фукушима.

Драматичното е, че по своя замисъл той обслужва не български, а чужди интереси – и че е в най-буквалния смисъл на думата заплаха за българската национална сигурност и независимостта на България. Че предполага пълна енергийна и икономическа, а оттам и и политическа зависимост на страната ни от Русия – и в този смисъл неговото налагане е равносилно на национално предателство, отговорните за което би трябвало да бъдат съдени за измяна на родината.

Става дума за стар проект, наченат още в началото на 80-те години на миналия век. И още тогава е било ясно, че мястото е зле избрано. Най-малко биха могли да имат предвид ефекта от земетресението през 1977 г., когато в Свищов се срутва многоетажен блок и загиват 109 души. Или официалното писмо на Централната лаборатория по висша геодезия към БАН, изпратено на 5 ноември 1984 г., в което се посочва, че нито една от седемстотинте ядрените централи в света не е в толкова опасен от сеизмична гледна точка район – и се посочва, че дори съветската страна, която е изпълнител на проекта, през 1983 г. е предложила да се изостави площадката в Белене и да се търси друга – въпреки милионите вложени до момента инвестиции.

Нито един от тези аргументи обаче не е чут – и с присъщата си гигантомания систематично фалиращата социалистическа България продължава да строи своята “втора атомна”, като погребва в този строеж и в поръчаното оборудване още тогава над два милиарда лева.

В крайна сметка обаче се случва катастрофата в Чернобил, която комунистическите власти в България премълчават пред своя народ. С падането на Берлинската стена обаче светът придобива доста по-глобален характер – и търпимостта към подобни малоумни проекти рязко намалява. В резултат през 1991 г. проектът е стопиран, но загубите за ядреното лоби в България не се ограничават само с това – договореностите за присъединяване на страната ни към ЕС предполагат и затваряне на четирите по-стари реактора в АЕЦ “Козлодуй”. И тъй като именно правителството на Симеон Сакскобургготски е финализирало тези преговори по глава “енергетика”, то е и силно атакувано за това свое решение – най-вече от БСП, разбира се. Ядрената мафия долавя сгодния момент и решава да използва политическата конюнктура, като рестартира АЕЦ “Белене”.

През 2006 г. американското посолство в София, ръководено тогава от посланик Байръли, изпраща във Вашингтон секретен анализ на българския енергиен сектор с повече от показателното заглавие: “Мръсна енергия: корупция и липса на прозрачност измъчват българския енергиен сектор”. В грамата се подчертава, че в енергийния сектор има “един или повече добре организирани кръгове, които контролират сектора, независимо от това, кой държи политическата власт”, и че “тези енергийни консултанти и търговци са проникнали в най-високите политически кръгове (независимо от партийната принадлежност) и поддържат тесни връзки с външните — най-често руски — доставчици на енергоносители, които, от своя страна, поддържат тесни връзки с високопоставени политици у дома”.

Грамата подчертава, че спектъра на корупционните практики в енергетиката е изключително широк, но обръща особено внимание върху консултантските и посреднически услуги, които често пъти са прикрита форма на корупционни плащания. Посочва се, че често пъти посредниците реализират солидни печалби, като изнасят ресурс – най-често електроенергия – една дейност, която самата държава би могла да извършва и съответно – да печели. И при консултантите, и при посредниците обаче става дума за корупционни практики, които се реализират благодарение на добрите позиции на практикуващите ги в НЕК.

Като основен пример за корупционния статус на българската енергетика е разгледан проекта АЕЦ “Белене”, който е характеризиран от американските дипломати по следния впечатляващ начин:

“Ресурсите на „Белене“ са толкова грамадни, че всички от конкуриращите се енергийни и политически лобита ще получат дял, нещо, което Манчев очевидно има наум, според XXXXXXXXXX.(заличено в грамата име на информатор). Красимир Георгиев и Frontier вече са резервирали място за себе си в структурирането и финансирането на проекта, докато Ковачки и „Атоменергоремонт“ също вероятно ще бъдат включени, е потвърдил Манчев на ХХХХХХХХХХ. Фирмите, близки до етническото турско „Движение за права и свободи“ и неговият лидер – Ахмед Доган, които контролират екологичното министерство, отговорно за даване на разрешения, също имат зелена светлина за участие. Накратко, „Белене“ е очевидна илюстрация за всички болести, измъчващи сектора – липса на прозрачност, очевидно прахосване на публични средства и приемственост на окопани монополистични групи.”

Заслужава си да отбележим, че в този кратък анализ, посветен на родния корупционен “гьол” АЕЦ “Белене” има един определен човек, който определя “порционите” – и това е енергийният олигарх Богомил Манчев. Неговата доминираща функция изобщо не е случайна – той е реалният “баща” на този проект, възкресен като по чудо от паноптикума на индустриалните призраци на комунистическа България.

Казват, че когато Манчев за пръв път споделил тази своя идея пред сродни енергийни велможи, всички възкликнали – е, то бива, бива, ама това вече е невъзможно. Кой ще се съгласи на подобно нещо? Манчев обаче се подсмихнал и казал: абе ние да го подкараме и да похарчим някой и друг милиард, пък да видим тогава дали е невъзможно...

Това е, накратко казано, битийната логика за възкресението на “Белене”. Проектът се зачева в тъмното енергийно задкулисие и с благословията на Москва, урежда се търг, на който печелят братските руски фирми – срещу обещанието на пуснат опеклите работата енергийни олигарси като консултанти и подизпълнители – правят се набързо поръчки, вземат се заеми, похарчва се критичния милиард и се поставя следващия кабинет пред свършен факт: той трябва или да продължи проекта с всичките му корупционни обременености, или да поеме отговорността за закопаните в гьола “Белене” средства.

Кражбата е извършена с корупционен размах, който впечатлява. Един повърхностен поглед върху структурата на разходите по проекта, фактурирани от НЕК към 31.12.2011 г., дава ясна представа за този размах. Към тази дата фактурираните разходи са в размер 837 810 224 евро, като от тях са платени 678 089 125 евро. Срещу тези пари на терена има един голям гьол, който с много въображение може да бъде мислен като площадка за ядрена централа. Капитализираните дълготрайни активи са на стойност 45 069 597 евро. Разликата между дадените пари и наличните активи – в размер на 633 019 528 евро,  ясно показва, че АЕЦ “Белене” е изцяло корупционен проект, чиято основна функция е да служи като скачен съд за източване на финансовите ресурси на държавата. 

Един от механизмите за това източване са тъй наречените “консултантски услуги”. Над една пета от всички разходи за проекта са дадени именно за тях. На инженеринговия консултант “Уорли Парсън”, към който като подизпълнител участва и “Риск инженеринг” на Богомил Манчев, са фактурирани 203 807 140 евро – при това за една не само незавършена, но и направо незапочната централа.

Изборът на Манчев като подизпълнител на “Уорли Парсън” съвсем не е случаен. Той е де факто създателят на проекта АЕЦ “Белене”. Той е човекът, който практически ръководи българската енергетика по време на царското управление – и под чието давление неговият близък приятел министър Милко Ковачев (който днес е на работа в Париба банк, с която бе сключен крайно неизгоден за българската страна заем от 250 млн. евро за финансиране на АЕЦ “Белене”) реанимира спрения през 1991 г. проект въз основа само на две страници обосновка.

Пак той – редом с Ковачки и Красимир Георгиев, фигурира в поверителните грами на посолството на САЩ в София като ключова фигура в българския енергиен бизнес. Неговата връзка с австралийско – американската компания “Worley Parsons” се осъществява чрез техния регионален директор за Европа – Джурица Танкошич. Отношенията им са повече от близки, а адресът на съвместната им фирма “Parsons E & C Bulgaria” е същият, като на основната компания на Манчев “Риск инженеринг”.

Общи са и интересите, които се свързват с пагубния за България проект АЕЦ “Белене”. Става дума за износ на ток – който се купува на безценица от АЕЦ “Козлодуй” – централата, в която от Манчев зависи практически всичко, и се продава с огромна печалба зад граница – в Сърбия, Гърция, Албания и Македония. Изнасят се огромни количества – пикът е 7,5 милиарда киловатчаса през 2005 г. – а НЕК губи около 50 милиона евро годишно от допускането на корупционни схеми при износа на ток.

Основният износител е сръбската компания EFT, която чрез дъщерната си компания „EFT България“ осъществява 70% от износа. “EFT България” пък е собственост на фирмата на Манчев, „Energy Finances Group“. И така кръгът се затваря.

Ако над двеста милиона са потънали в консултантските джобове, то е резонен въпросът за съдбата на останалите харчове, направени от НЕК по проекта за АЕЦ “Белене”. Огромна част от тях съставляват фактурираните задължения към изпълнителя Атомстройекспорт (АСЕ) по анекси 3, 4 и 5 към тъй наречения договор за реализация на АЕЦ “Белене” (който не е никакъв договор – тъй като в него липсва крайната цена, а е принципно споразумение за подписване на такъв). Те възлизат съответно на 101 575 721, 180 065 092 и 217 810 747 евро, по-голямата част от които са вече изплатени. Големият въпрос е обаче на какво основание са направени поръчките към АСЕ, след като окончателен договор за инженеринг, доставка и строителство на централата де факто няма.

В това отношение докладите на Агенцията за държавна финансова инспекция, визиращи редица констатирани нарушения във връзка с осъществяването на проекта, са абсолютно категорични. В тях се посочва, че още при самата процедура за избор на изпълнител, проведена през 2005 г., не са договорени основни параметри на договора за инженеринг, доставка и строителство, които са предмет на проведената процедура за обществена поръчка. Неизяснените въпроси са свързани основно с плащането на ключови събития, с графиците за плащане и определянето на формулата за ескалация. Същите параметри остават недоговорени и при подписването на Споразумението на 29 ноември 2006 г. Видно от него, към момента на подписването му, преговорите между страните продължават – като в споразумението е вписан и 12-месечен срок за тяхното финализиране. 

Въпреки липсата на споменатите основни договорености, съветът на директорите на НЕК взема решение с протокол № 42 от 30 октомври 2006 г., с което упълномощава главния изпълнителен директор да подпише договор с класирания на първо място Атомстройекспорт за сумата 3 милиарда 997 милиона и 260 хиляди евро. В доклада на агенцията се установява, че по смисъла на Закона за обществените поръчки и взетото решение няма подписан договор за инженеринг, доставка и строителство на АЕЦ “Белене”, а на 29 ноември 2006 г. се подписва споразумение, по силата на което страните се задължават да продължат преговорите по някои недоговорени до този момент условия, сред които е формулата за ескалация на цената, която е трябвало да се договори до 31 май 2007 г. – но дори и след изтичане на посочените срокове, няма договорена формула за ескалация и цената остава неопределяема. За сметка на това със споразумението се възлагат предварително част от дейностите по проекта на стойност 193 189 000 евро, което е грубо нарушение на Закона за обществените поръчки.

Това обаче не е единственото нарушение. Всъщност и самата процедура при избора на изпълнител е предпоставена и опорочена, тъй като е поставено условието за изпълнението на проекта да се ползва площадката и доставеното преди повече от двадесет години оборудване – при първоначалния старт на строежа на АЕЦ “Белене”.

Това изискване естествено стеснява кръга на възможните изпълнители само до Росатом и неговите дъщерни копмании. Иначе казано – обществената поръчка е формулирана така, че да се гарантира спечелването й от руска страна. В същото време основанията за така поставените условия се оказват фалшиви: площадката е разрушена, а доставеното оборудване – продадено на изпълнителя и изнесено.

Дори само това обстоятелство – тенденциозното опорочаване на избора на изпълнител – вече свидетелства за корупция от особено голям мащаб, както и за прокарване на чужди геополитически интереси. Корупционните практики обаче продължават – и са свързани именно с продажбата на старото оборудване на АСЕ. През юни 2008 г. е подписан анекс 3 към споразумението от 2006 г., с който НЕК възлага на изпълнителя да извърши дейности по разрушаване на съществуващите сгради и конструкции, намиращи се на ядрената площадка. Въпреки че става дума за плащане от над 100 милиона евро, конкурс за изпълнението на тези дейности не е проведен – вместо това е сключен директен договор с АСЕ – отново в нарушение на Закона за обществените поръчки.

Същевременно в споразумението от 29 ноември 2006 г. се посочва, че оборудването, което няма да бъде интегрирано в проекта АЕЦ “Белене”, ще бъде изкупено от АСЕ, като това изкупуване ще бъде предмет на отделни преговори. При подобни преговори съгласно Правилника на реда за упражняване правата на собственост в капитала на търговските дружества, се изисква началната цена на преговорите да бъде определена в оценка на лицензиран оценител. Такава липсва – налична е оценката само на архитект-инженера Уорли Парсънс, възлизаща на 295 милиона евро. Но и тази оценка не е спазена – като на практика без всякакви преговори НЕК се съгласява да бъде посочена цена от 205 млн. евро – или с 90 млн. по-ниска.

С това обаче не приключва сагата с голямото разчистване на старите ядрени реактори и машинарии, платени от България преди повече от 20 години. Плюс това намаление съветът на директорите на НЕК се съгласява да намали продажната цена с още цели 77 милиона евро – като с тази сума се заплащат руските разходи по ремонт, транспорт, товарене и разтоварване на оборудването. Тези разходи обаче не са документирани и доказани, а вероятно са и раздути – като се има предвид факта, че за митническото освобождаване на оборудването са платени 14 945 786 евро, за товарене и разтоварване – 11 767 468 евро, а за ремонтно-възстановителни работи (на техника, която изобщо не е работила) – 50 129 521 евро. Равносметката е печална – ядреното оборудване е на практика подарено на руската страна, като приходите от продажбата са 87 612 525 евро, а прихванатите разходи възлизат на 77 172 475 евро. 

Пак от доклада на същата комисия е видно, че е налице нецелево разходване на част от целево предоставените от държавния бюджет 300 милиона лева за покриване на вноската в уставния капитал и предстоящите увеличения в капитала на съвместното дружество между НЕК и РВЕ Пауър – избран за стратегически инвеститор. На практика такава нова и юридически самостоятелна съвместна компания изобщо не е създадена.

Казусът с тези 300 млн. лева, предоставени с решение на МС, представлява много сериозно закононарушение, за което пряка отговорност носи тогавашният премиер Сергей Станишев. Парите са отпуснати с постановление на МС по предложение на министър Петър Димитров – като държавата закупува акции на стойност 300 млн. лв. за увеличаване капитала на Български енергиен холдинг, при което последващо трябва да бъде увеличен капиталът на НЕК, с цел изпълнение на проекта за изграждане на АЕЦ “Белене”. Решението предполага също министър Орешарски да извърши корекции в бюджета, както и в бюджета на Министерството на икономиката и енергетиката. Фрапиращ е обаче фактът, че тази сума не е предвидена в бюджета за 2008 г. и е отпусната без дебати и решение на НС – което е грубо нарушение на закона. Още повече, че парите са използвани не по предназначение – и че с тях са извършени преки плащания на също тъй незаконосъобразно поръчаното оборудване, а според някои данни – и плащания на комисионни на лобисти в полза на проекта.

Това бюджетно финансиране противоречи на многократно лансираната от Сергей Станишев теза, че за проекта АЕЦ “Белене” не е платен нито един лев от държавния бюджет. Напротив – основните плащания по проекта са направени именно с бюджетни пари – при това отпуснати незаконосъобразно. Като връх на цялото това безобразие е видно, че обсъждащите този незаконен акт министри са били съвсем наясно какво правят – ако се съди по предложението на Петър Димитров, според когото “при 49% частно участие, няма никакви основания да се предполага, че Европейската комисия ще ни упрекне, че това е държавна помощ за един финансово неефективен проект”.

Що се отнася до финансовата неефективност на този проект, то правителството е било наясно още тогава, че реалната му стойност ще надхвърли в пъти примерната цена от 3,9 милиарда евро, фиксирана от руския изпълнител в първоначалното споразумение (в него така посочената цена не задължава АСЕ с абсолютно нищо, тъй като се предвижда ескалация на цената, но не са договорени нейните параметри – и следователно всякакво нарастване е възможно!). Това става ясно от две писма на “RWE Power” – единственият престижен инвеститор, проявил интерес към този проект. Принципните възражения на RWE са свързани с факта, че без наличието на окончателен договор и без да е взето предвид тяхното мнение и съгласие, се правят поръчки за оборудване на стойност стотици милиони евро, в плащането на които немският консорциум категорично отказва да участва.

В писмо от 25 март 2009 г. от RWE до НЕК с вх. № 99-00-225/25.03.2009 г. са изразени резервите от страна на стратегическия инвеститор от нерешаването на редица ключови въпроси, включително и свързаните с финансовото структуриране на проекта. RWE подчертава, че финансовите задължения на НЕК ще бъдат около 5 милиарда евро, като настоява в най-кратки срокове НЕК да покаже готовност да осигури своя дял от финансирането. В следващо писмо с вх. № в НЕК 99-00-458/15.07.2009 г. немският концерн информира, че подходът за съвместно финансиране, предвиден в споразумението с НЕК, не може да бъде изпълнен при текущата финансова ситуация, ограниченото банково финансиране, възможността за привличане на не повече от 5 милиарда евро външно финансиране на проекта, което зависи от външни кредити от Франция и Германия, които пък зависят от потвърждание на споразуменията за подизпълнение с Атомстройекспорт, както и от предоставяне на гаранции за сумите по кредитите – и гаранции за завършване на проекта. И в това писмо се подчертава, че общият обем на разходите по проекта ще бъде над 10 милиарда евро, а делът на НЕК за 51% дял от общата компания трябва да бъде около 5,4 милиарда евро. Поради което RWE официално предоставя на НЕК гратисен период за изпълнение на задължението за финансово приключване на проекта до 30 септеври 2009 г. – и предупреждава, че при непостигане на посочените условия ще упражни правото си на предизвестие за излизане от проекта АЕЦ “Белене”. Във връзка с това се поставят и изисквания към НЕК да представи доказателства за възможността да финансира дела си – и график за осигуряване на необходимите средства.

Разбира се, НЕК не изпълнява тези изисквания. Няма и как да ги изпълни, тъй като компанията е източена – и към момента е най-големият длъжник на държавата – с дългове в размер от над два милиарда лева. Поради което се стига до закономерния отказ на RWE от проекта АЕЦ “Белене”, реализиран на 27 октомври с връчено чрез нотариус писмо, с което се прекратява договора за съвместно сътрудничество от 19 декември 2008 г. Като основание са посочени неизпълнението на съществено условие №2 – постигане на споразумение за съвместен подход за финансиране на проекта, и съществено условие № 6 – неподписване на договор за инженеринг, доставка и строителство с АСЕ (такъв договор не е подписан и до ден днешен).

Това писмо на практика бележи и края на проекта: всички опити да се намери стратегически инвеститор пропадат, а България няма възможност да поеме харчове от подобен мащаб, без те да доведат държавата до фалит. Единствената възможна опция си остава предложението на руската страна да финансира проекта, като покрие разходите си (неясно какви) с продажба на ток от централата в неясно колко дълъг експлоатационен период. Това на практика означава да се построи руска ядрена централа на българска територия – с което настоящото правителство не се съгласява – но което може би е било и целта на всички свързани с този проект усилия, хвърлени от президента Георги Първанов, министър-председателя Сергей Станишев и управляващата БСП.

От цитираните писма на RWE става ясно, че още в началото на 2009 г. правителството на Сергей Станишев е знаело, че реалната цена на проекта ще надхвърли 10 милиарда евро – и че подобни харчове са немислими за една малка страна като България в условията на тежка икономическа криза. Упорството да бъде наложен въпреки това този проект и щедрите лъжи за това как той ще струва 3,9 милиарда, ще се изплати за 10-12 години и ще донесе приходи от 200 милиарда евро, могат да имат само две обяснения – или става дума за корупционни апетити, или пък за обслужване на чужди геополитически интереси.

Моето скромно мнение е, че двете хипотези не си противоречат и са в еднаква степен верни. Записите от СРС по следствено дело № 245 от 2006 г., разсекретени през 2013 г. от парламентарната комисия за борба с корупцията, хвърлят известна светлина върху това как и с какви мотиви са се вземали правителствените решения, свързани с проекта АЕЦ “Белене”, а и с други крупни инвестиционни проекти. В тези СРС са следени разговорите на енергийния олигарх Красимир Георгиев, президент на консултантската компания “Фронтиер”.

Същият – без да заема какъвто и да е официален пост – се оказва посредник по много сделки и договори, свързани с АЕЦ “Белене”, доставките на ядрено гориво за България, строежа на автомагистрала “Тракия”, преговорите за продажба на “Булгартабак” и много други. Постоянни партньори, включително при договорености с откровена корупционна насоченост, са министрите Румен Овчаров и Асен Гагаузов, зам.-министър Корнелия Нинова, висши администратори в енергийния сектор, Росен Карадимов, съветник на Сергей Станишев, Любомир Велков, изпълнителен директор на НЕК и изключително близък до министър Овчаров,  руски официални ръководители и бизнесмени в областта на енергетиката, други енергийни олигарси – като небезизвестния Богомил Манчев. Въпреки липсата на каквито и да било официално дадени правомощия, Красимир Георгиев е преговарял съвсем директно с руската страна по проблеми от изключително важно значение за националната сигурност на страната – като договореностите за АЕЦ “Белене” и доставките на ядрено гориво – и е лобирал отново в полза на руската страна пред български министри и лица от висшата държавна администрация – включително договаряйки комисионни.

Например при разговор с руската страна за уточняване на датата, на която да бъде обявено, че “Атомстройекспорт” печели поръчката за строежа на АЕЦ “Белене”, той изисква и “обещаните 30% да бъдат получени напред”. Още на 26 октомври 2006 г. той съобщава на руските си партньори, че са победители в търга – което би трябвало да съставлява държавна тайна – и посочва, че на 31 октомври премиерът на България ще обяви тяхната победа. Датата е стратегически избрана – тъй като вторият тур на президентските избори е на 29 октомври – и целта е победата на Георги Първанов да бъде обявена паралелно с победителя в търга за строителството на АЕЦ “Белене”.

Естествено, в случая не става дума само за лични интереси. Красимир Георгиев менажира преговорния процес по АЕЦ “Белене” и редица други сделки – но на практика той играе единствено ролята на посредник, на проводник на корупционните интереси на официалните държавни ръководители. Кои са те, много ясно личи от контекста на проведените разтовори и договаряните “схеми”. Именно във връзка с АЕЦ “Белене” в разговор 413 Красимир Георгиев споделя, че “По принцип двама души ще решават – премиерът и Овчаров”. И наистина драматично пропадналият опит за реализация на този пагубен за България проект се дължи до голяма степен на техния избор и тяхната воля.

Не е много ясно кой какво е решавал обаче, особено след като Овчаров беше отстранен след огромния корупционен скандал с шефа на софийската топлофикация и паралелния такъв с шефа на следствието Александър Александров (в който между впрочем беше намесен и Пеевски – с обвинението, че е пренуждавал шефа на “Булгартабак” да сключва договори с посочени от него фирми). Тъй или иначе дори реален договор за строителство на централата няма: през 2006 г. е подписано само споразумение за сключването на такъв, но след цели три години – до края на мандата на БСП, такъв тъй и не е сключен. За сметка на това са подписани цели 14 анекса към споразумението – на обща стойност над 1 млрд. евро. С тях именно българската страна да поръчва оборудване за милиарди на “Атомстройекспорт” – което, пак подчертавам, е тежко криминално престъпление.

Паралелно с изборите през 2009 г. германската компания RWE Power – на практика единствения стратегически инвеститор, прекратява участието си в проекта. Правителството на ГЕРБ задълго (дори прекалено дълго) оставя въпроса висящ, като се опитва да намери други външни инвеститори – естествено, без успех. В крайна сметка се решава на най-правилната, но и най-драматична политическа стъпка – и прекратява проекта – със съответното гласуване в Народното събрание. Това решение между впрочем, редом с даването на лицензи на западни фирми за търсене и добив на природен газ на българска територия, е основния фактор, който предизвика добре режисираните протести, довели до оставка на кабинета на Бойко Борисов и до предсрочните парламентарни избори през 2013 г. Естествено, техния основен поръчител и финансов спонсор трябва да бъде търсен извън България – в източна посока.

Акцията стартира от референдума за бъдещето на АЕЦ “Белене”, иницииран от БСП, която официално обяви, че съдбата на ядрената централа е неин основен политически приоритет. Днес малцина си спомнят, че това активно мероприятие беше бойното кръщение на днешната тройна коалиция на БСП, ДПС и Атака – тъй като в пропагандните акции в полза на референдума трите партии бяха рамо до рамо. Референдумът, естествено, безславно пропадна – тъй като в него участваха малко над 20% от българските граждани.

Колко е важен този проект за българските рубладжии пролича много ясно, когато АЕЦ “Белене” се оказа сред приоритетите в програмата на “експертното” правителство на Пламен Орешарски, а самият премиер публично обяви, че България най-вероятно ще изгуби аритражното дело, заведено от „Атомстройекспорт“ с иск за един милиард евро компенсация.

Това изказване само по себе си е предателство срещу националните интереси, тъй като предварително проиграва шансовете на страната ни да спечели делото. Няма съд – колкото и обективен да е, и колкото и умели адвокати да защитават националната ни кауза – който да постанови присъда в полза на България – след като самият министър-председател прави публични изявления, в които изразява съмнения в подобен благоприятен изход.

Да не говорим за особеното „усещане“ на същия – което разконспирира целите на цялата тази операция, започнала с референдума и приключила с комплота срещу правителството на ГЕРБ и новото „ние пак сме тук“ на бившите комунисти: според Орешарски по-евтино би ни излязло, вместо да се занимаваме с дела, да сведем глава пред руснаците и да построим желаната от тях ядрена централа.

Бих добавил, че и самото наличие на този проект като точка от правителствената програма; и официалната пропагандна кампания в негова полза, стартирана от БСП; и идеята да се направи нова оценка на неговата ефективност – след като и слепите видяха, че в България се затварят енергийни мощности, тъй като има свръхроизводство на електроенергия – а нейната цена не позволява тя да бъде пласирана на външиния пазар; и намеците от руска страна, че могат да се уредят извънсъдебно исковете за компенсации, ако България склони да възкреси този ядрен призрак, злощастно заченат още от комунистическите времена; и най-сетне самото отчаяно вкопчване във властта на всяка и всякаква цена, демонстрирано от сегашното правителство – всичко това ясно доказва, че АЕЦ „Белене“ е приоритет №1 за петата колона, която за пореден път предава родината си на руснаците за шепа презрени рубли.

Едно от най-убедителните доказателства за това е настоящия скандал, избухнал покрай писмото на адвокатите от международната правна кантора White&Case, които защитават българската позиция в арбитражния спор с руската "Атомстройекспорт" за неустойки заради спирането на АЕЦ "Белене". То бе извадено на показ от Бойко Борисов и Делян Добрев – и можем със сигурност да предположим, че ще влезе в българската история на този проект като един от най-драстичните примери за предателство към националните интереси. От него става видно едно – че министерството на икономиката не само че не взема предвид препоръчаните от адвокатите мерки за успешен изход от арбитражното дело, но и бави топката, пренебрегвайки техните искания – и на практика прави всичко възможно, за да го загуби.

Писмото е подписано от Кристофър Сепала, партньор в "Уайт енд Кейс", и повече от ясно показва безплодните усилия на адвокатите от престижната парижка кантора да вразумят българската страна и да я накарат да разбере сериозността на ситуацията. Той се позовава на лична си среща с министъра и шефа на НЕК от 9-ти август т.г. – и на напомнително писмо от 23-ти август, в което е изтъкнал „спешната необходимост НЕК да вземе решение във връзка с нашите препоръки за ангажирането на експерти и определени свидетели, имайки предвид кратките срокове /трябва да подадем информацията на НЕК до 25 октомври 2013 година/“, както и необходимостта от „въвеждането на процедура, която да позволи вземането на бързи решения от страна на НЕК, свързани с процедурни въпроси в този арбитраж“.

Нито едно от тези искания не е било изпълнено. И министерството, и НЕК са се направили на глухи – точно както правителството се прави на глухо за гласовете на протестиращите. Сепала подчертава, че изобщо не е получил отговор на писмото си от 23-ти август – и сумира своите изводи от това необяснимо нехайство в следните редове:

„При тези обстоятелства трябва да повторя, че продължителното забавяне при решаването на този въпрос рискува да навреди на позицията на НЕК и в крайна сметка да стане причина НЕК да загуби този арбитраж за 1 милиард евро с последиците, които това може да има за НЕК и българската държава. Според приложимите правила дадена страна има само ограничено време, за което да представи цялостно законовата си позиция – в този случай до 25 октомври 2013 – и ако не направи това в разрешеното време, може да загуби арбитража. Освен това няма възможност за обжалване в арбитраж с последствие, че активите на НЕК биха били непосредствено застрашени. Също така има законов риск за държавата, ако АСЕ на по-късен етап поискат да приложат решението срещу България, както е възможно да се случи.“

Няма как да не ни направи впечатление, че Сепала обяснява на българската страна ситуацията, в която е изпаднала, както се обясняват азбучни истини на непоправим кретен. Пред угрозата да пропилее един милиард евро на своите данъкоплатци, всяка нормална страна не само би съдействала на ангажираните с нейната защита адвокати, но и би предприела без подканяне всичко възможно, свързано с успеха на това арбитражно дело. Българското правителство обаче е скарано с нормалността – то бави топката, като че ли става дума за жълти стотинки и за досадни подробности, които могат да бъдат пренебрегнати.

Една от тези досадни подробности заслужава да бъде спомената – предупреждението на Сепала, че активите на НЕК могат да бъдат непосредствено застрашени. Още преди да внесе иска, руската страна изрази намерението си да придобие активите на НЕК в случай, че България не може да изплати присъденото обещетение. Става дума за активи, от които съвсем пряко зависи енергийната ни сигурност – за активите на държавните енергийни дружества и електропреносната ни мрежа: ясно е, че който ги владее, на практика ще управлява безотказно всички икономически и политически процеси в страната. НЕК не само че няма ресурс да изплати един милиард евро неустойки, но и е в практически фалит, бидейки най-големия длъжник в държавата – със задължения от 2,2 милиарда лева, натрупани именно заради изцяло незаконната реализация на проекта АЕЦ „Белене“ – без договор с крайна цена и дори без лиценз от Агенцията за ядрено регулиране.

Анализирайки това писмо, Бойко Борисов определи действията на правителството като саботаж и допусна, че при организирана от него загуба на делото кукловодите, които го подкрепят, ще си поделят с АСЕ заграбения от българските данъкоплатци милиард. Това е една напълно възможна хипотеза, като се има предвид клептоманската природа на БСП и нейните клонинги – но лично аз съм убеден, че в този случай оперативното мероприятие има по-дълбок и по-широк хоризонт на действие.

АЕЦ „Белене“ е действително важен за руската страна проект – тъй като самият факт, че руската ядрена енергетика, на която дължим катастрофата в Чернобил, стъпва в страна от ЕС като изпълнител при строежа на ядрена централа, е важен от икономическа и геополитическа гледна точка; както впрочем е важно и намерението една от страните от бившия Източен блок да бъде вторично обяздена и превърната в руски троянски кон – или дори отбита от ЕС и превърната във втора Белорус – а в бъдеще и инкорпорирана в мегаломанския проект на Путин, наречен Евразия. Именно с оглед тези намерения върши работа тоягата от един милард евро, размахвана от АСЕ чрез парижкия арбитраж.

Много е вероятно плановете на Сергей Дмитриевич и неговите кремълски опекуни да включват следния сценарий: България бави топката и крие под миндера остоятелствата по делото, като подготвя почвата за бъдеща загуба с изказвания като това на Орешарски. В резултат: делото е загубено, България изправена пред необходимостта спешно да намери един милард евро, за което й липсва ресурс; НЕК изпада във фалит и опасността неговите активи да станат руска собственост става очевидна. Прави се публична кампания срещу ГЕРБ, които са сложили кръст на този проект – и съответно биват нарочени като виновници за арбитражното дело и неговия печален резултат.

Ситуацията бива представена в апокалиптични краски, правят се сметки колко пенсии могат да бъдат изплатени с харизания на руснаците милиард – и точно когато всичко изглежда безнадеждно, се появява Путин в ролята на голям братушка – протяга братска ръка и в името на дружбата от векове за векове ни опрощава милиарда – ако, разбира се, се съгласим проектът АЕЦ „Белене“ да бъде възкресен и довършен – колкото и да струва той, при съответните държавни гаранции. Стреснат, трогнат и очарован, Орешарски благодари, руснаците финансират проекта с безбожни лихви, сдобиваме се с руска ядрена централа на българска земя, която ни продава ток на цени, определени от Кремъл, с надутите сметки на българските граждани изплащаме нейната цена – което продължава, разбира се, до края на нейния проектен срок. 

Същата централа е решаващия пункт в руското влияние върху ядрената политика – с която загубата на националната ни независимост навлиза в решаваща фаза, от която връщане назад няма. БСП в различни конфигурации и с различни подставени лица управлява во век и веков, а член първи от Живковата конституция, според който властта априори пришнадлежи на българските комунисти, все пак не бива реставриран, но няма и смисъл – тъй като неговото съдържание се подразбира.

Предполагам, че едно бъдеще от подобен вид едва ли ще ви хареса. Ала не го четете като антиутопия – то е предстояща реалност – и се прави днес, в подлите времена, които обитаваме. Има само един начин да го предотвратим – като изпратим неговите архитекти в историята. Големият въпрос е готови ли сме за такъв граждански подвиг. Ако да – България има място в бъдещето; ако не – живели сме напразно, и обитаваме прокълната територия, забравена от Бога и от цивилизования свят.

 С настоящата двадесета глава от книгата "Кой?" - продължание на "Подлите времена", приключва и моят анонс към читателите. Останалите глави можете да прочетете в книгата, която ще излезе към края на април.