НА ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ - НИЩО НОВО!

Няма нищо по-убедително за руската пословична изостаналост от появата на цар Петър Велики. Това е човека, който от първия си ден като цар е тъпчел главите на руснаците с всичко европейско, с всички сили се е мъчел да приобщи руснаците към Европа и е считал безапелационно, че страната, над която е царувал, е примитивна и отчайващо изостанала. При него този примитивизъм получава пълна публичност и така става безценен свидетел за историята.

Петър Велики – това е пример на съвършен абсолютист. Една от първите му реформи е да подчини църквата на държавата и да използва огромните й богатства и роби, като държи целия клир на заплати, явно повлиян от старата мъдрост «Вържи попа, да ти е мирно селото». В случая с Петър обаче не селото го е интересувало, а неговата тотална власт. И така,  църквата с нейния вмирисан на тамян и восък абсолютизъм от времето на Иван Грозни попада под абсолютизма на един полу-бог.

По тоя път тръгват и амбициите му да развива промишленост чрез тотален контрол на държавата върху капитала, ресурсите и труда. Тази така наречена държава има пълен контрол  върху самото индустриално производство: в 1718 например Петър Велики основава два университета за обучение в минно дело и търговия и строи фабрики – всичко под държавен контрол с определени от държавата цени и първо право на държавата да закупува произведената стока.

По начало амбициите на този самодържец, «връхлетял като бик» (по думите на Хемингуей) на европейската сцена, идват от ранните му пътувания в Западна Европа и сравнението й с Русия. Очевидно той си е въобразил, че еднолично може да обърне мужишката душа наопаки и да я вкара в Европа. Само така можем да си обясним напъните му масово да бръсне бради и да тика прощъпулващата руска върхушка да прави «tea pаrties», да се облича по европейски, да пътува из Европа и да се учи на всичко.

Очевидно полезен за неандерталска Русия е бил неговия възглед, че знанието може да бъде само от полза. Земеделието обаче си остава средновековно до самия деветнайсти век с огромна доза суеверие и енепреодолим консерватизъм. Съпоставени с огромните територии на страната, тия факти правят всякакъв опит за контрол от държавата труден и неефективен. Така местния помешчик става нищо друго, освен местния цар, батюшка, покровител. По стара азиатска (персийска) традиция руският мужик коленичи и скланя глава до пода пред всяко величие. И така почти до края на деветнайсти век.

Русия по времето на Петър Велики преживява освен с жито, също с репи, моркови, гъби и свинска сланина. Да не пропуснем, както и  днес, петнадесетте вида кисели краставички, с които руснака си е въобразявал че лекува скорбута  през убийствено дългите зимни месеци. Водката, както и в случая със североамериканските индианци, става бич, който нито царете, нито заместилите ги комунисти, не са могли да премахнат. И така до днес.

Военизирането на царството е също тотално; военната служба става 25 години, тоест до живот.

След Петър Велики,  една финансово закъсала германска аристократка, като в приказките получава възможността да царува над една огромна територия с хрисимо и ошашавено от неимоверните нововъведения население. Към тях тя прибавя едно истинско спасение за руснака – картофа, макар че  мужика е трябвало да изяде много бой, преди да бъде убеден в неговата полза.

И двамата – Петър и Екатерина (и двамата «Велики») – нямат илюзии над какви хора царуват и затова внасят без никакви задръжки огромен брой строители, инженери художници, скулптори, администратори, занаятчии, придворни поети.

С Екатерина влизат в армията баварските военни униформи, а с Петър специалисти по военно дело, като например в московската школа по мореплаване и математика, чиито преподаватели са британци. По същия начин са организирани и школа по медицина, инженерно училище и школа за науки. От ония времена в Русия остават, привлечени от тлъсти заплати или почетни титли, редица французи, италианци, холандци, шотландци и др.  

До тук няма нищо изключително – Русия не е първия пример на подражание и преклонение пред по-напреднали общества с доминиращи постижения в областта на културата и науките. Такива примери на подражание и преклонение са например Кемал Ататюрк когато е свалил на турските кадъни шалварите и ги е облякъл в европейски дрехи, накарал ги е да танцуват танго по двойки и не се е страхувал да подпийва алкохол, противно на предписанията на Корана. При него Турция дори сменя азбуката си с латинска.

Такъв е и Садам Хюсеин, чиято светска държава е имитирала с еднопартийно управление здравата ръка на сталинска Русия, а подготовката на армията му е изцяло в ръцете на британски офицери.

Такава е и Раиса Горбачова, съпругата на Михаил Горбачов, която при първата си визита в Швейцария  държи в ръцете си луксозен часовник и с благоговение произнася, кой знае защо на английски: «Ит из бютифул!»

Такъв е и Хрушчов, който благоговее пред американски автомат за кафе с пластмасови чаши, или пред стандартна кухня в американски дом, за които рускинята може да мечтае само в документални филми от сорта «Наука и техника молодежи».

Такава е новоизлюпената българска следосвобожденска буржоазия, тръгнала по пътя към Европа и загърбила (да се надяваме завинаги) руската царщина и военщина.

Работата не е в преклонението и подражанието: погледнете и днес елита на Кремъл, скупчен чинопреклонно пред новия си цар - поне половината мужици носят костюми Армани, другата Версаче, а жените Кристиан Диор и Шанел. Портмонетата на всички са пълни с “plastic money” (Visa, Mastercard). Те вече не пият водка – това е плебейско. Самият Путин демонстрира мъжествената си гръд на най-голямото джудже в Москва на катер с мотор Сузуки, а американския универсален джип «Хъмви» е изработил специален модел за нуждите на руската армия.

Списъкът е дълъг, много дълъг, но не е там работата, а в тая руска душа, която руснаците имат за специална, уникална, неповторима, неподражаема, нейното месианско православие, нейната уникална роля в света, когато от всички страни й казват: «Оправете първо вашата къща, нахранете хората си, дайте им малко отдих от вековната мизерия и насилие. И тогава, ако има какво да кажете, светът ще ви послуша!»