Божидар Божанов, http://blog.bozho.net 
 
Покрай събитията в Крим и преминаването на полуострова от една  държава в друга, за пореден път се замислих колко не харесвам границите.  Границите са нещо изкуствено, измислено, случайно. Всяка държава в  многовековната си история е владяла територии, които всяка друга държава  в региона, в многовековната си история, също е владяла в някакъв  момент. Затова териториалните претенции и границите са малоумни.
Не само това, ами когато случайно попаднеш от страната на границата, в  която хора с твоя език и/или етнос са малцинство, биваш подложен на  репресии. Знаем за българите в Беломорска Тракия, в западните  покрайнини. Но ние сме правили същите неща с гърци, сърби и румънци на  наша територия – налагане на език, санкции за говорене на родния език,  почти насилствена асимилация. Миналата седмица Крим загуби възможността  си за европейско развитие (каквито и позитиви и негативи да има това),  защото една по-голяма държава реши, че иска да разшири границите си.  Хората с украинско самосъзнание в Крим може и да бъдат репресирани. И  със сигурност децата им няма да говорят украински.
Границите и държавите създават и повишена концентрация на власт в  някои държави, заради по-голямото население, територии и природни  ресурси. А това някой да има власт съсредоточена в него е лошо. Както  добре виждаме, особено в последния век.
Национализмът е резултат от границите. Национализмът е деструктивен –  той е желанието твоята територия, резултат от едни случайни линии по  картата, да премести тези случайни линии, най-често чрез война със  съседните територии, а когато войната не е подходяща, то просто води до  омраза и некооперативност спрямо съседните държави. Най-яркият пример за  това колко лошо нещо е крайният национализъм е войните в бивша  Югославия, при които Милошевич в продължение на 10 години сее  национализъм и жъне войни, с широката подкрепа на сърбите. Войни, от  които всички губят, а най-вече самите сърби. Дори „обединена Европа“  страда от форми на национализъм – всяка държава (поне големите) „дърпа  чергата“ към себе си по разни въпроси и държи нещата да се правят по  нейния начин, което бави обединяването на Европа.
Всичко това – национализмът, концентрацията на власт, репресиите на  малцинства – е изцяло ефект от границите. И съответно от държавите.  Държавите и границите са лошо нещо. Пък.
Но аз не съм хипи, и въпреки че съм в Амстердам в момента, не съм  напушен. Но пък съм програмист, и затова мисля както в абстракции, така и  в конкретни имплементации.
Щом границите и държавите са толкова лошо нещо, защо ги има? По  исторически причини. Просто така се е получило. Но вече имаме всички  предпоставки да елиминираме държавите и границите. Как?
Разделяме териториите на горе-долу равни области на база население  и/или площ. Области от рода на Хасковска област, Каталуния,  Баден-Вюртемберг, Валония, Крим. Разделението ще взема предвид и  етническата и езикова принадлежност на хората в дадена област.  Най-важното е, че делението ще е чисто административно. Граници между  областите няма да има, както няма граница между бургаска и варненска  област. И както варненска и бургаска област нямат териториални претенции  една към друга.
Всяка област има различни природни ресурси, и за да няма неприятно  разделение между бедни и богати на ресурси области, всяка такава област,  включвайки се в „системата“ от такива области се съгласява да споделя  своя ресурс, а колко точно от него да споделя и колко да може да  продава, се определя компютърно (първо включване не технологиите). Това е  и най-трудната точка и не всеки би се съгласил да си даде ресурсите, но  пък от друга страна срещу това той ще получи други ресурси, които няма.  Т.е. все пак е прагматично решение, а не разчита изцяло на утопично  мислене.
Политическата система, разбира се, ще бъде демокрация, но в локален  вариант – т.е. такъв, който работи. Хората в дадена област избират  местна власт (в малък мащаб много по-лесен и логичен ще е мажоритарният  избор). Властта има за цел да комуникира с другите области.
Тук изнивка въпросът за централната власт. И може би привържениците  на конспиративните теории ще съзрат в това мое предложение един „нов  световен ред“ и „световно правителство“. Само че не – идеята е пълна  децентрализация, и никаква консолидиране на власт. Срещи между  представителите на съседни и близки области би имало, но ще бъде нещо  като „среща на кметовете на придунавските региони“.
Една от основните роли на държавата е да осигурява реда, чрез  полиция. Но понятието „общинска полиция“ вече съществува, и полицията  така или иначе е разделена на районни дирекции, та нищо не пречи всяка  област да има отделна полиция. Ако в една област има нужда от повече  полиция в даден момент, тя ще може да си плати за подкрепления от  съседна област, на изцяло пазарен принцип. А организации като Интерпол  вече съществуват, така че преследването на престъпници в различни  области няма да е по-трудно.
Другото нещо, за което в момента използваме държавите, е армията. Но  вече имаме организация като НАТО, в която всяка държава допринася със  своята армия, така че няма причина това да е различно на областно ниво.  Освен това – в крайната си фаза на тук описаната утопия няма да има  срещу кого да бъде използвана тази армия, освен срещу извънземни.
Инфраструктурата е друго нещо, за което изглежда, че е необходима  голяма национална държава. Магистрали, влакови линии, транспорт. Но  отново имаме примери как това работи между няколко държави – например  скоростните влакове Талис, които пътуват между Холандия, Белгия, Франция  и Германия, са общо начинание на националните ЖП компании на 4-те  държави, като това включа стандартна високоскоростна инфраструктура във  всяка. Затова, когато съседни области решат, че имат нужда от магистрала  или ЖП линия, която да минава през териториите им, просто се договарят и  я строят.
Образованието, като най-важна сфера, също работи по-добре, когато е  децентрализирано. Когато решенията се делегират на ниво училище или дори  учител. Затова и образователна власт, обхващаща милиони хора, не е  добро решение така или иначе. Пример от настоящето – Финландия, в която  националната програма определя само общи рамки, а всичко е оставено в  ръцете на учителите (грубо казано).
Официалният език в дадена област ще е този на мнозинството в нея, но  официален език ще е малко остаряло понятие – особено с развитието на  компютърната лингвистика. Няма да има проблем (както например в днешна  Белгия или Швейцария) да има няколко официални езика и всички документи  да бъдат на няколко езика. Така например в Кърджалийска област  официалните езици ще бъде турски и български и всеки ще говори каквото  му е удобно. Така ще се намали и асимилацията на езиците.
Съдебната власт и законите може би биха били проблемни за реализация.  Признавам, че не познавам достатъчно добре функционирането на съдебните  системи по света и не мога да дам предположение как и дали то може да  работи, но щом Люксембург, Андора и Лихтенщайн имат работещи съдебни  системи, значи е възможно това да се случи в малки области.
Децентрализацията обаче (както софтуерно, така и в реалния свят) може  да работи само ако има стандартизирани протоколи. Стандартизирането  протоколи за комуникация между областите по всевъзможни причини –  интерпол, документооборот, права и статус на жители на една област в  друга област – са задължителни. Защото когато си плащал осигуровки и  данъци в една област и имаш нужда от болнична помощ докато си на  екскурзия в друга област, тя трябва да може да провери информацията за  теб – кръвна група, предишни заболявания. И затова трябва да мина  унифицирани протоколи, по които болницата в Клуж да може да види  здравния статус на Пешо от Полски Тръмбеш, без той да мъкне три папки  документи. Т.е. интернет и технологиите са задължително условие за  гладко функциониране на тези разпределена система без граници и държави.  Това и е една от причините, поради които тя не е съществувала до  момента – защото е нямало технологичните и комуникационни предпоставки.
Защо това е различно от националната държава, както я познаваме?  Първо, защото липсва централна власт. Всичко е регионално и всеки регион  може да бъде управляваn по най-подходящия за него начин. Минимизира  сепаратизмът, защото няма какво да се отдели – Каталуния, Баския,  Шотландия, Косово и Крим биха били отделни области така или иначе.  Сегментира областите, така че да бъдат сходни по показатели. Т.е. вече  няма да има силна 80-милионна Германия и незабележим 500-хиляден  Люксембург. Границите ще останат единствено като административно  разграничение, което изобщо не се усеща от хората – когато отидете от  Разград в Търговище нямате чувство, че пресичате граница.
Но хората имат нужда да принадлежат към нещо – към някаква общност.  Но това не е необходимо да бъде държавата и нейната история. Може, както  например в Холандия, да бъде принадлежност към обществото, с което  заедно сте успели да постигнете нещо – да отвоювате земя от морето, да  превърнете областта си в най-велосипедната област на континента, и т.н. А  така или иначе принадлежността в местни групи или в идейни групи е  по-важно и по-нужно от това един благоевградчанин да се чувства свързан с  един търновец.
Това, разбира се, изисква голяма промяна в мисленето у някои хора. И  докато мисленето в западна Европа е все повече в посока на липса на  граници, то в бедните държави това е основна крепяща сила и преходът ще  бъде труден. Националната държава е вкоренена в мисленето ни и ще отнеме  време, докато това се промени.
За щастие светът върви в тази посока. Шенген е добър пример за  липсата на ограничителната функция на границите – всеки свободно  преминава в рамките на шенгенското пространство, без да бъде спиран,  проверяван, и да му бъде отказван достъп. ЕС е добър опит в обединението  около общи протоколи. САЩ е добър примери за децентрализация на властта  – всеки щат има свое законодателство. Но все още имаме централна власт,  големи държави и граници, които дори да не пречат на хората да се  придвижват, ги отделят от гледна точка на идентичност. „Гражданин на  света“ е явление, което не е толкова широкоразпространено, колкото ми се  иска.
Както казва заглавието, това може би е утопия. Може би пропускам  много важни пречки пред реализацията. Въпреки успешните примери за всеки  един от компонентите дори в днешния свят, комбинирането им, и  прилагането им навсякъде, и елиминирането на националните държави не  изглежда постижимо в близко бъдеще. Но това може само да значи, че  трябва да работим в тази посока. Нека се възползваме от положителните  ефекти на глобализацията. Ние имаме уникалния шанс да участваме пряко в  този процес, защото идеалът за обединена Европа е именно частична  реализация на тази утопия.