Свободата днес и тук 18 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Мисията на руската емиграция – II ч.

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Милен Радев, http://de-zorata.de/

Вчера публикувах тук в превод част I на словото, произнесено от Иван Бунин на 16 февруари 1924 г. в препълнената парижка Salle de Geographic на булевард Сен Жермен. Днес завършвам публикацията с втората част.

Чак месец след събитието, където бъдещият нобелист говори пред емигрантската общност наред с личности като И.Шмельов и Дм. Мережковски, той успява да намери вестник, готов да публикува пълния текст на словото му. Това става в берлинската кадетска газета “Руль” и Бунин сам пише в посткриптум, че е щастлив думите му, произнесени в Париж най-после да могат да се прочетат от цялата емиграция.

До този момент с рядко единодушие московската “Правда” и емигрантските (преди всичко левите и либерални) издания се нахвърлят с неудържима омраза срещу Бунин и наричат словото му “маскарад на мъртъвците”, “глас от гроба”, а достопочтеният Милюков пише буквално “Бунин диша страх и злоба към всичко, което продължава да живее (в Русия) въпреки него”, обвинява го в “непримиримост към новия живот в Русия” и пр.

Чрез днешния превод на забележителния, възвишен, благороден текст на Бунин всеки може да се убеди в несъстоятелността и сервилността пред болшевишка Москва на голяма част от емиграцията, започнала още тогава и завършила в наше вече време с предателската капитулация на Руската задгранична църква пред Путинския московски патриархат…

Толкова по-впечатляващо свети през десетилетията образът на големия самотник, на пророческия мислител и магьосник на руското слово Иван Бунин.


(продължение, началото тук)

Иван Бунин

Да, клатят се устоите на целия свят и вече изглежда възможно светът да не се помръдне, дори ако червеното знаме се развее и над Ерусалим и ако бъде изхвърлен самият гроб Господен: та нали московският Антихрист вече мечтае за узаконяването си даже от самия римски наместник на Христа.

Светът е обсебен от небивала досега жажда за корист и равняване по тълпата, той отново заприличва на Тир и Сидон, на Содом и Гомора. Заради търгашеството Тир и Сидон няма да се погнусят от нищо. Содом и Гомора няма да се засрамят от нищо заради похотта. Все по-растящата по численост и все по-надигаща глава тълпа гори от страст към наслажденията, от ревност към всеки наслаждаващ се. И едни (жадни за купувачи) заслепяват тълпата чрез блясъка на световния пазар, други (жадни за власт) – чрез разпалването на нейната завист.

Как да се придобие власт над тълпата, как да се прославиш пред цял Тир, пред цяла Гомора, как да влезеш в бившия царски дворец или поне да се увенчаеш с венец на уж борец за благото на народа? Трябва просто да  мамиш и заблуждаваш тълпата, а понякога дори самия себе си, своята съвест. Трябва да си купуваш благоразположението на тълпата като й угодничиш. И ето нà – по света вече се сформират цели пълчища възвестители на „нов“ живот, които си присвояват световната привилегия, концесията да устройват човешкото благополучие, уж всеобщо и уж равно за всички. Създадена е цяла армия от професионалисти по тази част – хиляди членове на всякакви социални партии, хиляди дейци, из чиито редове изскачат всички онези, които ще бъдат прославяни и възвисявани. Но за да се достигне всичко това е нужна – отново повтарям – гигантска лъжа, гигантско угодничество, организиране на вълнения, на бунтове и революции, нужно е от време на време да се гази до коляно в кръв. А най-главното е да се лиши тълпата от „опиума на религията“, да й се даде вместо Бога идол във вид на телец, тоест, по-просто казано – на скот.

Пугачов? Какво толкова можеше да направи Пугачов! Виж „планетарният“ скот – това е друго нещо. Урод, нравствен идиот по рождение, Ленин наложи на света в самия разгар на своята дейност нещо чудовищно, потресаващо; той разори най-голямата страна на Земята и уби няколко милиона души – а светът е дотолкова обезумял, че продължава публично и с пълна сериозност да спори дали той е благодетел на човечеството или не? На своя кървав престол той лази на четири крака; когато идват да го снимат английски фотографи, той непрестанно им се плези: но това, казват, не значи нищо – и продължават да спорят! Самият Семашко, аутопсирал Ленин, веднъж от глупост се изпуска на всеуслишание, че в черепа на този нов Навуходоносор намерили зелена слуз вместо мозък; на смъртното ложе, в своя червен ковчег той лежи както пишат вестниците, с най-ужасна гримаса на сиво-жълтото си лице: но това, казват, не значи нищо – и спорят! А неговите съратници, направо така и пишат: „Умря новият бог, създателят на Новия свят, Демиургът!“. Московските поети, тези жигола на московската червена блудница, ужким раждащи новата руска поезия, отдавна вече възвестяват:

Исус на кръста, а с Варава -
Подръка и  – по Тверская…
Ще изплезя език като комета на света,
До Египет ще разкрача крака…
На бога ще му оскубя брадата,
С псувни на майка ще му се моля… *

Съединим ли всичко това в едно – и тези мръсни ругатни, и шестгодишната държава на бесния и хитър маниак, и неговия изплезен език, и червения му ковчег, и това, че антените на Айфеловата кула приемат по радиото вести за погребението не просто на Ленин, а на някакъв нов Демиург и това, че градът на Свети Петър се преименува в Ленинград, то човек, го обзема наистина библейски страх не само за Русия, но и за Европа: все пак краката им се разкрачват действително много надалеко и много дръзко.

Когато му дойде времето, върху всичко това непременно ще се стовари Божият гняв – винаги така се е случвало. „И ето, ще въстана срещу теб, Тире и Сидоне, и ще те низвергна в морската бездна …“ И върху Содом и Гомора, и върху всички тези Ленин-гради ще се посипе огън и сяра, а Сион, Божият Град на Мира ще пребъде вовеки…

Но какво да се прави днес, какво да прави човек в този ден и час, какво да прави руският емигрант?

Мисията на руската емиграция, която доказа със своя изход из Русия и със своята борба, със своите ледени походи, че нито по съвест, нито под заплаха няма да приеме Ленинските градове, Ленинските заповеди, тази мисия днес се състои в продължаването на това неприемане.

Казват за нас „Но те желаят реките да потекат обратно, не искат да приемат свършения факт!“ Не, не е така, ние искаме не обратно, а просто друго течение. Ние не отричаме факта, а го оценяваме – това е наше право и даже наш дълг – и го оценяваме от гледна точка не партийна, не политическа, а човешка, религиозна.

Но те не искат заради Русия да изтърпят болшевиците!“ Да, не искаме; през XIII век можеше да се изтърпи унижението в стана на хан Батий, но да се изтърпи Ленинград днес е невъзможно.

„Но те не се вслушват в гласа на Русия!“ И това не е вярно: ние много силно се вслушваме и ясно чуваме все още същия гръмък глас на уличния дивак, хищник и комсомолец – и глухи стенания.

Знам, мнозина вече са се предали, мнозина паднаха, а ще се предадат и ще паднат жертва още хиляди и хиляди. Но въпреки това: ще останат и такива, които никога няма да се предадат. И те ще пребъдат във вярност на заповедите Синайски и Галилейски, а не на планетарното сквернословие, пък ако ще то да е одобрено и от самия Макдоналд **. Ще пребъдат в любов към Русия на Преподобния Сергий, а не към онази Русия, която припява: „Ах, ах, тра-та-та, без креста!“ *** и уж мистически гори в името на някакво светло сияещо бъдеще. Гори! Не е ли време да се откажем от тази безсърдечна и мошеническа игра на думи, от тази политическа риторика, от тези литературни пошлости? Не е кой знае колко голяма радост да гориш от петнист тиф или от шамарите на чекиста! Цели градове ридаеха и целуваха земята, когато ги освобождаваха от това горене.

„Народът не прие белите…“ Е какво пък, ако е наистина така, то това е само още едно доказателство за дълбокото падения на народа. Но, слава Богу, това не е съвсем така: не ги прие хулиганът, не ги прие алчната гадина, която се боеше, че ще й вземат обратно краденото и награбеното.

Русия! Кой ще посмее да ме учи на любов към нея? Един от неотдавнашните руски бежанци разказва между другото в своите записки за онези забави, на които се отдават в някакво селце местните червеноармейци, как убиват веднъж старик-сиромах (според техните подозрения – богаташ), живеещ в своята колиба съвсем сам с мизерното си кученце. Ах, четем в записките, как ужасно се мяташе и виеше това кутре около трупа и каква люта ненавист придоби то от там нататък към всички червеноармейци: само да зърне в далечината  червеноармейски шинел и тутакси се понася като вихър, давейки се от яростен лай! Прочетох това с ужас и възторг и ето – моля Бога да запази до последния ми дъх подобна на кучешката свята ненавист към руския Каин. А моята любов към руския Авел дори не се нуждае от молитви за  поддържането й.

Може и да не са били винаги белоснежни одеждите на белия ратник – и все пак, нека да се светѝ вовеки веков неговата памет! Под триумфалната арка на галската доблест неугасимо пламти вечният и горещ огън над гробницата на неизвестния войник. В дивата и днес мъртва руска степ, където почива белият ратник, царят мрак и пустота. Но Господ си знае работата. Къде е тази арка, къде е този пламък, които биха били достойни за тази гробница? Защото там е гробът на Христова Русия. И само на нея едничка ще се поклоня аз в деня, в който Ангелът ще  отвали камъка от нейния гроб.

Ще чакаме този ден. А до тогава нека мисията ни бъде да не отстъпваме нито на съблазните, нито на заплахите. Това е дълбоко важно и въобще за неправедните днешни времена, и за бъдещите праведни пътища на самата Русия.

Но освен това има и още нещо, което е много по-голямо и от Русия, и особено от нейните материални интереси. Това е моят Бог и моята душа. „И заради самия Йерусалим няма да се отрека от Господа!“ Верният евреин за никакви блага не би  отстъпил от вярата на своите отци.

Светият княз Михаил Черниговски се яви в Ордата заради Русия; но дори заради нея не се съгласи да се поклони на идолите в ханския стан на Батий, а избра мъченическата смърт.

Скръбно и трогателно в древна Рус говореха: „Ще почакаме, православни, до когато Бог смени ордата“.

Нека и ние почакаме. Да почакаме, вместо да се съгласяваме на нов „срамен мир“ с днешната орда.


*  Сергей Есенин, из поемата “Инония”, 1918 г.
**  Джеймс Макдоналд, пръв лейбъристки премиер на Великобритания, ухажвал Съветска Русия
*** Александър Блок, из богохулната поема “Дванайсет”, 1918 г.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional