Fuck the EU

През февруари, в разгара на прозападната революция на Евромайдана, изтекоха скандални записи, в които секретарят по връзките с Европа и Евразия (грубо казано, еквивалентно на заместник външен министър) на САЩ Виктория Нюланд съвсем директно, някак по американски, се разпсува по адрес на европейските си партньори. Обсъжданият в този момент въпрос между нея и американския посланик в Украйна Джефри Пайет беше какво всъщност прави ЕС, за да помогне на протеста към този момент. Отговорът й беше лаконичен: Fuck the EU. Към днес - месец-два по-късно, изглежда, че е имала пълно право.

Американските медии от своята гледна точка се концентрираха върху въпроса защо американските дипломати си позволяват да се месят в работите на независима Украйна, явно неразбирайки естеството на външната политика на собствената си страна. Истинският скандал, струва ми се, е съвсем различен -

защо Европейският съюз не успява
да защитава собствените си интереси
в най-голямата европейска страна, с която граничи

За разлика от предшестващата Оранжева революция (2004-2005 г.), добре организирана и поведена от тогавашната прозападна украинска опозиция, Евромайданът беше самоорганизиран и в този смисъл по-силен и по-масов. Между 2004 и 2014 г. имаше и друга фундаментална разлика - на Майдана украинците бяха готови да пролеят кръв, за да постигнат целта си. И го направиха под две знамена - това на Украйна и това на Европа. Нещо, което досега не се беше случвало в историята на Европейския съюз.

На фона на това Европа се оказа неподготвена и неадекватна в такава степен, че американските дипломати да започнат да я псуват в личните си разговори. И тук трябва да имаме предвид - Украйна не представлява нито първостепенен, нито дори второстепенен интерес за американската външна политика. Битката за Украйна е изцяло между Европа и Русия. В тази битка Щатите са просто силен съюзник на една от страните, но не и директен конкурент.

Днес, след практическото анексиране на Крим от Руската федерация, големият проблем пред Европа е неразбирането на истинската цел на руската външна политика в района - не присъединяването на Крим, а създаването на нефункционална и силно федерализирана Украйна, която поради силното си руско влияние на Изток и загубената си териториална цялост никога да не може да бъде пълноправен член на европейското семейство. И в това не Путин "живее в друг свят", както Ангела Меркел каза, а тя - германската канцлерка, е в грешния свят. Докато Путин живее в света на реалполитиката и има военната сила да наложи своята реалност, Меркел се намира в света на международното право.

А ако Тачър беше жива днес?

Европа, оплетена в собствената си реторика, явно не разбира и още нещо от света на реалполитиката. Санкциите, без значение как се представят пред обществеността, нямат и никога не са имали наказателна функция. Санкциите могат да имат две други функции – да служат за възпиране (както трябваше да бъде по отношение на руската намеса в Украйна) или да служат за директен удар по нечия икономика, военен потенциал или друго (както например в Иран). Замразяването на авоарите на неколцина руснаци, участвали по един или друг начин в офанзивата в Крим, не може да се вмести в нито една от двете функции. Затова е и съвършено неефективно.

Европа трябваше да предвиди руските ходове
и да действа превантивно

Така, както Тачър щеше да направи. Ясно да начертае линиите, които не трябва да бъдат преминавани. Да действа сякаш Украйна вече е част от Европейския съюз, защото украинците, умирайки под европейското знаме, се оказаха много по-европейци от германци, французи и английски баронеси. Напълно възможно е в средите на ювелирната европейска дипломация да цари мнението, че руската свръхагресия е непремерена и в крайна сметка работи против руските интереси в Украйна. Че отчуждаването на Крим само ще засили антируската емоция в останалата част на Украйна. Това би било вярно в света, в който Европа живее. Но в реалполитическия свят на Путин Крим е само една стъпка към създаването на слаба и неевропейска Украйна - а дали в нея Путин ще е обичан герой или силно страшилище, за него няма значение. Оттук нататък Европа може да има една единствена цел на Изток - единна, силна и функционираща прозападна Украйна или обратното на разделената, дисфункционална и геополитически дезориентирана страна, която Русия предвижда. Дори и за това цената да се казва "Крим".

За да изпълни целите си, Путин може да се задоволи с Крим. Може и да продължи. Окрилен от нарастващата вътрешна подкрепа (две трети от руснаците вярват, че Русия има право на част от териториите на бившия Съветски съюз, които не са част от Руската Федерация) и от неочакваното за никого светкавично възстановяване на борсата (в седмицата 24-30 март Руската фондова борса отбеляза признаци на възстановяване), руският президент може да реши, че Крим е твърде малка награда за зрелищните му успехи във външната политика. И да премине към части от Източна Украйна. Както публикуваният наскоро анализ на Института за международни финанси показа, такъв сценарий би бил със сигурност катастрофален за украинската икономика, а това отговаря цялостно на руския план. Затова Западът трябва да действа превантивно сега.

Западът трябва ясно да покаже на Русия,
че повече няма да отстъпи

Че счита Украйна за част от своята сфера на влияние и сигурен бъдещ член.

Ако Европа не успее да защити интересите си на Изток, на карта е поставена не само ефективността на европейската външна политика, а цялото бъдеще на Европейския съюз.