РУСИЯ – НАШ СТРАТЕГИЧЕСКИ ПАРТНЬОР?

Когато Драгомир Стойнев се провикна гръмогласно, че Южен поток ще се строи, защото Русия е наш стратегически партньор, той се провикна така, че да го чуят и в Джендема. Така остави впечатлението, че някой му е наредил колко силно да се провикне.

Откога Русия е наш стратегически партньор? С какво Русия е наш стратегически партньор? Дали с туристите си, с мечтата на московския последовател на Хитлер за още LEBENSRAUM (жизнено пространство), или със заплашително прелитащите руски самолети? А може би с това, че от 25 години се мъчи да ни зароби с още една АЕЦ, а сега и с газова тръба?

Колко години трябваше да минат преди управляващите комунисти и техните пребоядисани наследници да обърнат внимание на енергийната диверсификация?

А ето и един още по-логичен въпрос: с какво Русия е по-стратегически партньор за България от Турция и Гърция, две страни членки на НАТО, а Гърция и на ЕС? Българите вземат вече като част от ежедневието факта, че могат да работят, да търгуват или да летуват в Гърция и Турция, че пътя от Европа за Азия е минавал, минава и ще минава през турско-българската граница и че чрез Гърция за българите отдавна е достъпно цялото Средиземноморие, а от тук и пълна енергийна свобода?

Драгомир Стойнев знае, че неговия Южен Поток ще се строи само ако Европа реши. Защо тогава това банално лигавене с Русия, ако не след партиен инструктаж, предназначен за колебаещата се маса партийни реваншисти, чиито диви мечти се въртят около връщането на комунизма, или поне на Русия в България? Неведоми са пътищата на партийната психопатия!

Русия още не може да повярва, че едни там европейски келеши могат да й откажат Южен Поток.

Външното министърче Вигенин, чиито политически изстъпления варират като хормоните на един тийнейджър, също прескочи в Москва да дава отчет пред московския благодетел на партията му, зер щеше ли да има изобщо партия, ако не беше нейната московска хранилка?

Всички тия колебания и вариации си имат едно просто обяснение – идват избори и партията трябва на всяка цена да кътка партийните кокошки, да поддържа мита за важността на Русия.

От това лигавене с Русия обаче остава трагичната нотка, че единствения фокус на българския комунист е не националния интерес, а единствено партийния,  за сметка на разнебитения живот на българите – една търпелива, вечно лъгана  и самоизяждаща се маса, на която са убили дори и инстинкта за самосъхранение.

Слаба е надеждата да не съм прав.