Равносметките от извървяното – или българският път през пустините на прехода*

Те са горчиви – защото след четвърт век преход от тоталитаризъм към демокрация настъпихме своите следи. Върнахме се пак там, откъдето бяхме тръгнали – в омерзителната реалност на една власт, която е изчерпила нормалните свои ресурси – и въпреки това не иска да напусне политическата сцена. Една неявна власт, в която видимите фигури са политически марионетки, а невидимите нишки, под които те танцуват, са в ръцете на безскрупулни олигарси – и в едни много по-далечни ръце – на един архиолигарх и архитоталитарист, обитаващ Кремъл.

Затова и погледът назад ни говори: няма извървяно. Има тъпкане на място, в краен случай – обикалане в кръг. При което днес – когато краят на прехода уж беше настъпил, всъщност ние настъпихме своите собствени стъпки.

В хода на тъй наречения преход се сплитат два процеса: на ограбване и подмяна. Тези, които уж сдадоха политическата власт, придобиха срещу това националните ни богатства. Ограбваха ни непрестанно и безскрупулно – чрез натрупания външен дълг, който и до днес плащаме всички ние; чрез банковия банкрут, който произведе кредитни милионери и стопи спестяванията на всички българи; чрез групировките и мутрите, чийто рекет прекърши току-що прокаралия частен бизнес; чрез масовата и касовата приватизация, която на практика раздаде цялата българска индустрия в ръцете на червените олигарси; чрез пирамидите, които спекулираха с чудодейни лихвени проценти; чрез корупционните практики, които източваха огромни държавни ресурси; чрез фалшивите обществени поръчки, винаги печелени от този, който предварително е избран; чрез руските енергийни проекти, превърнати в корупционни ями и същевременно нахлузващи енергиен ярем на нашето бъдеще... Чрез всичко, което мимикриращите комунисти бяха успели да измислят.

В същото време ни казваха, че правят всичко това за наше добро. Обещаваха ни сполука за България, социална държава, справедливост и солидарност. Призоваваха ни да си върнем държавата, която самите те ни бяха отнели. Разединяваха ни, разделяха ни, противопоставяха ни чрез компроматни сценарии и активни мероприятия. Охулваха и проваляха онези, които имаха по-различни виждания от техните. Дресираха медиите да създават паралелен свят, който няма нищо общо с реалния. Оформяха чалга среда, в която човек може да мисли единствено за тялото, а не за душата си – и единствено за успеха, а не за солидарността. Позоряха и потъпкваха истината – и ни учеха да живеем в лъжа.

Показваха ни как може да се застане зад всяка и всякаква кауза – стига тя да бъде път към властта. Учуха ни на коалиционна култура, която съумяваше да съчетае несъвместимото. Подменяха визиите си, идеите си, идеалите си. Днес бяха първи приятели с Милошевич, а утре приветстваха договора за присъединяване към НАТО. Можеха да мимикрират във всякаква форма, да навлекат всякаква козина.

В изтичащия вече четвърт век от 1989 г. България видя всякакви правителства. Имаше правителство на мафията – това на Беров, в което МВР съветваше гражданите да не излизат по тъмно, защото не можело да гарантира тяхната сигурност, а групировките помпаха мускули в петролната търговия с ембаргова Югославия, превърната в нещо като държавна политика.

Имаше правителство на социалната утопия: това на Жан Виденов, което блокира всякакви реформи, отгледа си “Орион” и съсипа банковата система, като нарои кухи банки и кредитни милионери – и като постигна над 500% инфлация и заплати, равняващи се на десетина долара.

Имаше правителство на националния банкрут: това на Луканов, което спря плащанията по външния ни дълг и с това обяви фалита на държавата, като пътьом уреди за българите и гладната Луканова зима, в която те се редяха на дълги опашки в пет сутринта, за да се вредят за хляб и кисело мляко.

Имаше дори правителство на националното съгласие – това на Димитър Попов, с участието на всички политически сили, скрепено с подписите на Луканов, Желю Желев и Петър Дертлиев под съответната декларация, което остана в историята с възгласа на своя премиер “Не купувайте, братя!” – и с бавенето на топката във ВНС, за да има време БСП да стъпи на краката си, да препере каквото има за препиране от откраднатите от държавната хазна пари, да нарои фондации и групировки, които да завъртят партийните капитали.

Имаше дори правителство на доведения със съвместните усулия на мафията и ДС бивш цар, който спаси БСП от евентуален втори мандат на Иван Костов, възкреси проекта АЕЦ “Белене”, отмъкна цял милиард от сделката с външния дълг и почти толкова от сделката с БТК – и разкаля политическия терен, като го наводни с готовия на всичко политически център.

Най-сетне имаше и правителство на тройната коалиция, прототип на още по-отвратителния сегашен кабинет – правителството с размитата отговорност, действащо по схемата 3-5-8, покрай което България стана руски Троянски кон в ЕС, а също и най-корумпираната държава в Европа – и което ни нахлупи такъв енергиен шлем над очите, че още не можем да видим кои сме и къде сме.

Вероятно се питате защо призовавам всички тези сенки от миналото, всички тези зловещи следи от абортираната и осквернена българска демокрация. Призовавам ги, защото при цялата им разноликост всички тези правителства имаха една единствена обща черта: крепяха се на червени гласове, бяха де факто правителства на БСП. Всички те – до едно – банкрутираха политически предсрочно, ознаменуваха дейността си с управленски провал, който струваше на България скъпо, много скъпо: дълги години на застой, мизерия, сривове и катастрофи, безсрамна демагогия и политически цинизъм, които пропъдиха от страната ни всичко младо и свястно, което би могло да е от полза за нейното бъдеще.

Десницата бе на власт само три пъти в рамките на изминалия четвърт век – първият с правителството на Филип Димитров, което започна реформите, но остана на власт само година и нещо – и скоро се оказа с вързани ръце поради измяната на ДПС и поради усилията на уж демократичния президент, с чиято благословия и с ценната помощ на Бриго Аспарухов се появи първо понятието “динамично мнозинство”, а сетне и сините мравки, които продадоха честта си заради яслата на групировките. Вторият: с правителството на Иван Костов, което единствено довърши мандата си и което проведе реформите, но тяхната тежест и единичните прецеденти на злоупотреба с власт и корупция обрекоха десницата на политическо несъществуване в бъдещето. И третият – правителството на Бойко Борисов, което след дълги колебания се осмели да посегне на най-скъпото за посткомунистическата върхушка – интересите на Русия – поради което срещу него бе скроен метеж – и то също бе отстранено предсрочно от власт.

Този дисбаланс в най-близката ни история е показателен. България бе страната, в която сценарият на перестройката се сбъдна почти стопроцентово – и днес отново имаме власт на бившата комунистическа партия и нейните сателити, която най-безпардонно продава националните интереси, извършва рекомунизация, твори индустриални безумия и дажи се кани да рестартира национализация – като започне с употребените при идването си на власт ЕРП-та. Въпросът е защо става така – и това е голям и много тежък въпрос на несъстоялия се български преход.

Дали защото БСП провежда умело своите властови сценарии – или защото, както казваше Лев Толстой, лошите хора винаги намират начин да се съюзят, а добрите не успяват; нещо по-лошо дори – винаги намират начин да се скарат? Как функционираше комунизмът в своята посткомунистическа епоха – годините на прехода? Нека вземем като пример едно произволно правителство от многото преки или скрити проводници на червената власт – може би не настоящото, тъй като то не е приключило със своите безобразия, но неговият прототип – тройната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС, излъчила правителство, оглавявано от Сергей Станишев. Между впрочем това е първото поред правителство на БСП, което успя да довърши своя мандат. Второ засега няма.

Защо успя? Това е въпросът, който потопът на собствените му самовъзхвали остави без отговор. Защо досегашните правителства все пак плащаха политическата цена за своите золуми, а  това се изниза през вратата на кръчмата България, без избощо да си плати за гяволъка? Да не би пък случайно да беше читаво и да заслужаваше напоителните хвалби, с които се самообливаше публично всеки път, когато го призоваваха да напусне политическата сцена?

Не, не беше. Поне според мен в цялата история на Нова България няма по-дебелоок, дебелокож и нагъл в лъжите си кабинет. Няма и по-корумпирано правителство. Няма и по-голям провал в основните политически приоритети от постигнатия от него. След като членството на България в Европейския съюз му бе поднесено на тепсия, след като получи в актива си цели двадесет милиарда евро чужди инвестиции като пряк резултат от това членство, както и възможност за усвояване на милиарди по присъединителните фондове, които можеха наистина да променят страната, то успя да докара нещата дотам, че България да плаща повече пари на ЕС, отколкото усвоява от неговите фондове. Дотам, че срещу неговата корупция и безхаберие да бъдат предприети безпрецедентни наказателни мерки; дотам, че бяхме подложени на най-голямото унижение, на което може да бъде изложена една държава – да бъде пряко определяна като най-корумпираната и най-безнадеждната в общността, към която принадлежи. И точно това правителство си тръгна по живо, по здраво – и не само това, но и неговия лидер засука ръкави – и днес, след пауза от три години и половина, пак е на власт – и пак управлява, като вече дърпа част от конците на сламения човек, комуто е делегирал своите отговорности. Защо?

Могат, разбира се, да се намерят много отговори. Първият е, че това правителство бе първото, при което политическият алъш-вериш бе наложен съвсем ачик като основен конструктивен принцип. При другите от кумова срама се размахваха някави идеали и идеологии, тук тези жестове придобиха чисто ритуален характер. При него нямаше идеали, нямаше идеологии. Имаше 3-5-8. Във всичко – и в разпределението на постове, и в разрязването на баницата, и – особено – в цицането на еврофондовете. В резултат: политическият цинизъм получи четиригодишна легитимация. Прецеденти, които биха предизвикали падането на всяко нормално правителство, вече се отминават без внимание в общия шум на скандалите – като нещо обичайно и в реда на нещата. Примерите са много: Румен Петков и братя Галеви, Браткото и Баткото под шапката на мин. Гагаузов, скандалът Мургина и прочее.

Вторият е, че се разпадна двуполюсният модел и с него – границите между политическите субекти. Коалиция от типа на тогавашната: комунистическо-монархическо-етническа – или пък сегашната етно-социал-националистическа, бе невъзможна преди 2001 г. Сега е възможна. И това е голямата заслуга на Симеон ІІ. Впрочем именно съгласието на неговата партия да подкрепя управляващите при всички вотове на недоверие и във всички безобразия, които вършеха, правейки си с това политическо сепуко, беше основната гаранция за неговата безпроблемност. България нямаше да е такава, каквато е, ако последния български цар не беше заменил честта на короната срещу финикийски знаци.

Третият е, че още от същата 2001 г. традиционната десница изпадна в толкова тежък психологически шок, че от тогава досега си остана взряна в пъпа си и в очакване да се появят отнейде чудодейни обстоятелства, които да дотъркалят властта в краката й. Чудодейни обстоятелства обаче няма. И няма да има. Вместо това има нови играчи, които подменят взрените в пъпа си и издърпват електоралното чердже изпод краката им.

Сигурно има и четвърти, и пети отговор. Само че те – всички тези отговори – ще обяснят само подробностите, не същността. Всъщност истината за изнизването на това правителство от кръчмата България, без да си е платило сметката, е че кръчмарят го няма. И го няма отдавна: мярна се през зимата на 1996-1997 г. – и след това изчезна.

Кръчмарят е фигурата, която дава питиетата, но и търси отговорност чрез предявяване на сметки. Той е националният интегритет, възможен само при съзнанието за общо живеене – но не и при живеене в насипно състояние, не и при загърбване на основните морални ценности, не и при разпиляност на оцеляването всеки за себе си. Тъкмо той липсва тук – може би заради навика ни все да чакаме някой друг да ни оправи. Някой друг да даде, някой друг да разпредели, някой да поведе нанякъде. Може би защото своботата ни бе подарена от обстоятелствата, не си я извоювахме сами и не преминахме през страданията, през които преминаха Полша, Чехия и Унгария. Защото нямахме национална Голгота, затова и лидерите на новото се оказаха ситни, дребни като камилчета. Може би...

Българският кръчмар не предявява сметки. Той носи на пияниците нови питиета. Ако не след Луканов, то поне след Виденов беше ясно какво може да се очаква от БСП. Хората обаче продължиха да си гласуват за червените, сякаш нищо не се е случило, сякаш не са бръкнали до дъното на прокъсания им джоб. И докато е така, то тогава ще си сърбат попарата, която са си надробили. Вън пред прага на кръчмата – додето други пируват по кръчмарските маси.

Става така, защото не помним. Защото сме загърбили паметта.

Става така, защото докато никой – в Полша примерно – не изпитва съмнение, че социализмът е зло, в България над половината обитатели изпитват носталгия по социализма. Нещо повече – социализмът не е признат за зло дори и от неговите извършители: липсва покаяние и признание на вината от страна на упражнявалата го партия.

(следва)

* Първа част от заключението на "Кой" - новата публицистична книга на Едвин Сугарев, току що излязла от печат.