Не сме народ, а…

Някога на село живееше дядо Алекси.

Всъщност истинското му име беше Алексей.

Белогвардеец, бежанец от Русия след края на Гражданската война.

Дошъл у нас, заселил се, приели го хората, оженил се, а днес в къщата му живеят неговите правнуци.

Но това е било някога.

Тези дни, покрай годишнината от геноцида в Армения, чух по радиото една арменка, родена в България, потомка на онези „изгнаници клети“ (по Яворов), които са намерили подслон на българска земя, да говори с умиление за протегнатата за помощ ръка.

И това е било някога.

Днес вече не е така.

Вчера българи, скандирайки „България за българите!“, прогониха настанени в една къща сирийски семейства.

Бежанци от една съвременна касапница, от една съвременна гражданска война и един съвременен геноцид.

Сред които и малки деца!!!

Къде е толкова често цитираното от патриоти и патриотчета българско гостоприемство?

Къде е толкова често споменаваната от политици и политичета българска толерантност?

Ами там, където е и превъзнесеното от даскалици и даскалчета българско трудолюбие.

И да ги е имало – вече ги няма.

Някога Дядо Славейков казал, че не сме народ, а мърша.

Сега и мърша не сме.

А сме едно голямо егоистично, мрънкащо, мързеливо, но страшно нафукано и страшно миризливо говно.

И няма защо да се чудим, че всичко у нас – от горе до долу – е говняно.

Никой не може да надскочи себе си…