Равносметките от извървяното – или българският път през пустините на прехода* - част четвърта

За огромната част от българите преходът бе травмиращ – и с предизвикателствата на свободата, с които те не бяха свикнали и от които се бояха, и със загубите на социален статус, и – най-вече – с крушението на надеждите за един по-достоен и нормален живот, които в първите години след десети номеври разрушиха  извечния български страх, изведоха хората на улиците и ги накараха да се почувстват свободни.

Премълчаването е един от защитните механизми, чрез които съзнанието пази менталното си здраве, когато в него съществуват травмиращи пространства, които не се докрай разбрани и осмислени. Те са рани в историческата плът на България, които не са зарастнали и няма как да заздравеят – докато за тях няма възмездие – или поне разкаяние и прошка.

Разбира се, имаше и усилия, които придвижиха България напред, или най-малкото направиха невъзможно връщането към старите форми на комунистическа деспотия и летаргия. Ако говорим за присъединяването ни към ЕС, то проблемите не са свръзани само с готовността на България да стане нормална европейска страна – те са и другаде. Проблемът е, че усилията ни за присъединяване към ЕС бяха започнати от една демократично правителство, което (при всичките му кусури и грехове) имаше реалната политическа воля за подобна стъпка – и което при много тежки условия и жертвайки собственото си политическо бъдеще, проведе забавените с цели седем години реформи.

Това правителство имаше и още нещо: куража да осъществява собствена, независима от Кремъл външна политика. И ако трябва да определим събитието, което бе от решаващо значение за приемането ни в ЕС, това не са разните затваряния на глави и провежданите във връзка с това промени в законодателството – а отказът на България да предостави въздушното си пространство за руските ескадрили, които се готвеха да прецакат акцията на НАТО срещу провеждащите етническо прочистване войски на Милошевич, като кацнат в Косово преди започването й – със същите намерения, с които на 9-ти септември 1944 прегазиха българската граница и окупираха страната ни. Това бе достоен акт на солидарност срещу насилието, който не можеше да не направи впечатление – и компромисът с подготвеността на България за членство в ЕС се дължи до голяма степен на него. Страните от ЕС го възприеха като знак – за това, че иначе юридически и институционално неподготвената България е морално готова за членство в Европа, че на нея в критични моменти може да се разчита – като на лоялен и отговорен член на голямото европейско семейство.

Това, което европейските лидери не забелязаха, беше дребната подробност, че междувременно властта в София промени своя политически полюс. Не забелязаха основния български парадокс – българския преход от тоталитаризъм към демокрация бе формално приключен под властта на същата тоталитарна и терористична партия, срещу която започна. Пропуснаха старата истина, че няма как спасяването на давещите се да бъде дело на самите давещи се. И че има една генерална разлика между световете от двете стени на Берлинската стена – докато Западът можеше да се реформира, тоест да се променя бавно, систематично и еволюционно, Изтокът не можеше – защото един тоталитарен и терористичен режим може да бъде променен и цивилизован само по един път – и този път минава през катарзиса на революционното му отстраняване от властта. Не може да се очаква тоталитаризмът сам да осъществи своята трансформация в демократична система – може да се очаква обаче неговата мимикрия, неговата трансформация в националистически, олигархични, популистки и псевдодемократични форми на живот – при които се променя само фасадата, а не същността – като не трябва да се забравя старото комунистическо верую, валидно и до ден днешен: “Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем!”

Игубиха я, слава богу, и без да проливат кръв, но пък проляха кръв, за да си я върнат. Губиха властови позиции пет пъти поред – два пъти на парламентарни, два пъти на местни и един път на президентски избори (без да броим тези за европарламент, които също на два пъти изгубиха) – вече не от традиционната десница, която изхаби в рамките на един управленски мандат доверието към себе си, а от новата такава – партията ГЕРБ, която също стана член на европейската десница. И се върнаха на власт, като осребриха политически хорското недоволство от мизерното битие, основни виновници за което са самите те – неокомунистите. Впрочем стига сме ги наричали социалисти – никакви социалисти не са, нищо, че лидерът им е шеф на ПЕС. 

Струва ми се, че изводът от всичко казано дотук просто се налага: българският преход към демокрация не е завършен.

Не е завършен, защото постигна формалните си цели, но не и същностната си сърцевина – да разкрепости и освободи българите, да ги превърне от поданици в граждани, да ги направи способни сами да определят съдбата си, да градят собственото си бъдеще.

Не е завършен – защото преходът от тоталитаризъм към демокрация няма как да бъде дело на самите тоталитаристи; защото благодарение на постоянния, стратегически премислен саботаж от тяхна страна самият преход изгуби моралния си кредит, нравствения си фундамент, превърна се в уродлива пародия на самия себе си.

Нещо повече – редно е да се запитаме и дали изобщо е имало такъв. Самата терминология е сбъркана – в България нямаше преход към демокрация. Имаше прехвърляне на политическата власт на старата партокрация на икономически релси.

Това бе всъщност сценария, който бе подготвен от мозъчните центрове на КГБ за целия Източен блок – и който някъде се провали (в Полша и Чехия например), някъде успя наполовина (в Румъния и Словакия) – а в България даде твърде близки до очакванията ефекти. В резултат:

-  Бившите комунисти – и особено техните доверени лица от ДС, станаха новите капиталисти.

-  Голяма част от външния дълг на страната, натрупан в непосредствено преди падането на Берлинската стена, беше “усвоен” от подставени лица на комунистическата партия, превъртян през създадените от ДС задгранични дружества и върнат в страната, за да участва в приватизацията; същевременно бяха създадени ред пирамиди и кухи банки, чрез които през 1996 г. се осъществи вторичното ограбване на България – това на спестяванията на българските граждани.

-   Реалните реформи бяха разтеглени и замъглени в достатъчна степен, за да може прекръстилата се междувременно комунистическа партия да възстанови политическите си позиции – и за да бъде наситено политическото пространство с нейни клонинги.

-   Бе култивирана – с парите от външния дълг на страната – една могъща прослойка от криминални групировки, които тероризираха и рекетираха прохождащия бизнес – като страха от тях замени стария страх от репресивните органи на комунистическата държава – и осуети както създаването на гражданско общество, така и на стабилна средна класа.

-   Беше осигурено достатъчно време и възможнтости създадените в началото на прехода демократични сили да бъдат инфилтрирани от агенти на ДС, разединявани и компрометирани.

-   Бяха овладени медиите и с тяхна помощ бе култивирана обществена амнезия, като политическия живот придоби характера на една постоянна поредица от скандали – при което всеки скандал захлупва другия – и никой не помни какво се е случило вчера.

- Бяха подронени всички устойчиви морални ценности и наложена тъй наречената “чалга-култура”, според чиито норми успехът се измерва единствено в материални придобивки, неистово потребление и чувствени наслади – а нравствения императив е отживелица и няма никакво значение.

-  Съдебната система, следствието, полицията и специалните служби бяха корумпирани до степен, при която и към момента в България не съществува правосъдие, в обществото липсва справедливост, а в очите на хората тези институции функционират като филиали на мафията.

-    Чрез сключване на абсолютно неизгодни и пагубни за страната договори с Русия за големи енергийни проекти – като този за газопровода Южен поток, АЕЦ “Белене” и нефтопровода Бургас – Александропулис бе гарантирана пълната енергийна зависимост на Българи от Русия – което е стъпка към реставрирането на политическата зависимост – и характеристика от функционирането на страната ни като Троянски кон на Русия в ЕС.

Може още дълго да се говори за политическите фактори, довели до този печален резултат от българския преход. Ще посоча само две от тях. Първата е свързана с това, че в България нямаше лустрация, а архивите на комунистическите тайни служби започнаха да стават обществено достояние едва от няколко години насам. Това позволи съхраняването на водещи фигури и цели структури на ДС на ключови позиции в обществения живот – характерен пример е факта, че всички отговорни фигури по върховете на банковата система се оказаха бивши агенти. Ефектът е известен: банковият банкрут на България. Възмездие за тази истинска национална катастрофа, разбира се, липсваше.

Втората: в България липсваше разкаяние. Комунизмът не бе осъзнат като зло – и поради това липсваше и онзи срам, който ни кара да заличаваме неговите рецидиви. Бившата комунистическа партия беше достатъчно цинична, за да откаже да поеме отговорност за терористичното си минало, свързано с убийствата на близо 30 000 души без съд и присъда веднага след 9-ти септември 1944 г., над две хиляди смъртни присъди от тъй наречения “Народен съд”, десетки хиляди, минали през ада на комунистическите концлагери. Тук обаче причината не е свързана само с България, но и с двойния стандарт на цивилизованите западни страни по отношение на комунистическото наследство и оценката за комунистическите престъпления. Не само в България, но дори в световен аспект комунизмът не бе заклеймен като равностоен на фашизма сатрапски режим, причинил дори повече жертви и човешки страдания. Нещо повече – в очите на западния свят бившите комунисти и техните правителства в страните от бившия Източен блок бяха третирани като равностойни и желани партньори – поради което и самият преход от тоталитаризъм към демокрация, извършван от самите тоталитаристи, придоби превратни и направо уродливи черти.