Стратегии на охулването – случаят Цветан Цветанов - първа част*

Вероятно си спомняте благодатните напътствия на Алековия Бай Ганьо от главата „Бай Ганьо журналист”. Там, обяснявайки в какво именно се състои журналистическия занаят, този славен българин обяснява: „Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.” И добавя: “Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия.”

Наистина не се иска кой знае каква философия. Бидейки в зората на своя жизнен път журналист на свободна практика, Сергей Дмитриевич Станишев явно е усвоил и някои подобни списователски чалъми. Съветите на Бай Ганьо – със сигурност.

Черната работа по самото омаскаряване, разбира се, е предоставено на придворните журналисти. Квинтесенцията и насоките или – както днес е модерно да се казва – опорните точки на политическото охулване, вероятно е негово дело (или на неговия домашен PR). При което политиката на БСП в годините на нейното опозиционно битие между 2009-та и 2013-та е издържана предимно в стила на пердето пред очите и псуването наляво и надясно. Което впрочем не е голяма беда – компроматната врява с течение на годините се превърна в трайна характеристика на българския политически живот. Когато обаче – предвид предчувствието за скорошни избори – се появи и институционалното продължение на тази врява в лицето на прокуратурата, нещата стават малко по-особени.

Примери за подобни плашещи продължения на компроматните стратегии има много. Особено по времето на Никола Филчев, който примерно разпореди да бъде подведен под отговорност ген. Атанас Атанасов за това, че си позволил да задържи самолет с контрабандно оръжие за ембарговата Еритрея, а след това го подслушваше в рамките на оперативното мероприятие “Гном”, създадено по подозрението, че генералът шпионира в полза на САЩ и Великобритания.

Но все пак Филчев бе луд за връзване, докато Цацаров си изглежда съвсем нормален. Поради което повдигането на обвинения срещу политически фигури без сериозни основания няма как да бъде тълкувано по друг начин, освен като политическа поръчка. В това отношение Цацаров има два много сериозни провала по време на своя досегашен мандат, които имат много тежки политически последствия.

Става дума, разбира се, за прочутото дело за подслушвания на политици и други видни обществени фигури, по което бе обвинен бившият министър на МВР Цветан Цветанов, и за тъй наречената афера с надпечатаните бюлетини в печатницата в Костинброд, която стана повод за драматично погазване на деня за размисъл, за драстични обвинения срещу ГЕРБ – и в крайна сметка доведе до изкривяване на изборните резултати.

И в двата случая става дума за прокурорска съпричастност към компромати, хвърлени в публичното пространство от видни фигури в БСП – от Сергей Станишев и Мая Манолова (с активната помощ на Николай Бареков). И в двата случая прокуратурата се ангажира с цялата институционална тежест, на която беше способна – и при максимално възможната публичност бяха произнесени тежки обвинения спрямо политици и политически партии. И в двата случая единственият реален ефект от разследванията си остана компроматно политическо говорене – като единият от тях дори послужи като индулгенция това говорене да протече в деня за размисъл.

И в двата случая обвиненията пропаднаха. И делото за подслушването, и делото за бюлетините бяха върнати на прокуратурата поради сериозни процесуални нарушения. Самото им връщане е оглушителен шамар върху прокурорската институция, която в хода на разследването се прояви като говорител на активното мероприятие по черен PR, упражнявано от БСП – при това в лицето на нейния лидер. И единственото, което прокуратурата успя да докаже в хода на тези дела, е че не е независима институция – и че при необходимост може да влезе в ролята на изборджийска бухалка.

Основният потърпевш по първото дело беше бившият вътрешен министър Цветан Цветанов. Неговият казус е особено интересен, тъй като той е дежурният прицел на повечето обвинения и компроматни стратегии, свързани с партия ГЕРБ. Нарочен е за лош още от самото начало на своя мандат като вътрешен министър, и обвиненията срещу него се сипят с постоянството на китайска капка за мъчения.

Не случайно – стратезите от „Позитано” си дават сметка, че ако атакуват пряко Бойко Борисов, вероятният ефект ще бъде консолидация на партията и повдигане на неговия рейтинг. Затова атакуват Цветанов – като гарнират всички атаки с анализи колко много губи ГЕРБ поради оцеляването на неговата фигура. Идеята е да се вбие клин между Цветанов и Борисов, като бъде атакувана втората по-значимост фигура в ГЕРБ – която обаче е особено важна от тактическа гледна точка – тъй като именно Цветанов отговаря за партийните структури и е шеф на предизборния щаб, доказал своя успех чрез цяла серия последователни победи над БСП. (Прочее нека припомня, че ГЕРБ е единствената политическа сила в рамките на прехода, която извоюва изборна победа след управленски мандат – при това въпреки безпрецедентния черен PR от страна на политическите си противници, който отне значим процент от периферните гласове, които партията при нормални условия би получила.)

Вероятно изключителната острота на атаките срещу него има и други, по-частни причини. Цветанов бе първият вътрешен министър, който не се поколеба да атакува свещените крави в досегашното политическо статукво – фигурите, които играеха роля на посредници между държавата и престъпните структури. Той арестува например Алексей Петров, който бе нещо като наместник на Сергей Станишев в ДАНС, и разгроми групата от наемни убийци “Наглите”, водена от Петър Стоянов – който пък беше съветник по спортни въпроси към ПГ на Демократичната левица. По този начин бяха бастисани хора на важни позиции, от които зависят важни неща като примерно контрола на контрабандните канали или изполнението на мръсни поръчки, а това не се прощава; още по-малко пък се прощава самото посегателство към недосегаеми дотогава фигури, тъй като създава лош прецедент за в бъдеще[1].

Всеки, който се е запознавал с компроматните упражнения на тема “Цветанов”, няма как да не е оставал удивен от тяхното постоянство и всеобхватност. Той наистина е обвиняван в какво ли не – като се почне от омерзителните писания в “Галерия” – и се свърши с домораслия “Уотъргейт” на Сергей Станишев. Специално обвиненията в нерегламентирани подслушвания обаче се повдигат в течение на години – и служат като предварителна обработка на общественото мнение, подготвят го за големия и важен от политическа гледна точка компромат. Същият гръмва непосредствено преди предизборната кампания и откънтява с такава сила, че на практика заглушава всички нормални и смислени аргументи по нейното протежение; ГЕРБ е поставен в отбранителна позиция, а БСП нагнетяват напрежението с нови и нови компромати – редом с нови и нови подробности, свързани с първия такъв.

На 28 март 2013 г., месец и половина преди изборите, лидерът на БСП и ПЕС персонално внася в прокуратурата анонимен сигнал, получен по служебната му поща, според който службата за сигурност СДОТИ в МВР е извършвала незаконни подслушвания на видни политици, журналисти и бизнесмени – под лично (и устно) разпореждане на вътрешния министър Цветан Цветанов – включително  на Георги Първанов, докато създавал движението АБВ, Росен Плевнелиев – при съставяне на служебното правителство, Кристалина Георгиева – при някои от посещенията й в България, Иван Костов – когато е критикувал Цветанов, Волен Сидеров – след като се е обърнал срещу ГЕРБ, Ахмед Доган, Сергей Станишев, Нели Куцкова, Симеон Дянков – периодично, както и бизнесмени като Иво Прокопиев, Красимир Гергов, Цветелина Бориславова, Гриша Ганчев.

Сигналът е разгласен на специално свикана за целта пресконференция и определен от Станишев като “българския Уотъргейт”. Без този шум, ако сигналът беше внесен конфиденциално в органите за сигурност, те биха могли да изненадат посочените извършители – и да осигурят доказателства за тяхната противозаконна дейност, ако изобщо е имало такава. С предварителния анонс на Станишев остава само шумът – очевидно именно той е реалната цел на целия този цирк, в който един бивш министър-председател на България се вживя в ролята на Яне Янев.

Колкото и да се рових, не успях да открия аналогичен пример в световната практика – при който лидер на основна политическа сила и политик от европейска величина (лидер на ПЕС все пак!) внася в прокуратурата анонимен сигнал, насочен срещу политическите му опоненти, в чиято автентичност съвсем не е сигурен. При това анонимката се лансира в самото начало начало на предизборната кампания при едни парламентарни избори, които се очертават като провал за ръководената от него партия – и за капак на всичко прави това с голяма врява, като се хвърлят бомбастични обвинения срещу политиците, визирани като извършители на подслушването.

Тази анонимка задава тона на политическото говорене и на практика подменя самото съдържание на кампанията в национален мащаб. От този момент нататък никой вече не се интересува от програми и политически ангажименти, поети към избирателите – всичко се концентрира във все по-настойчивото и истерично говорене за подслушванията – въпреки че доказателства за реалността на тези обвинения не са представени и до ден днешен. След анонимността това е втората специфична характеристика на черния PR, с който БСП тръгва към изборите – има само говорене и само обвинения – първо от самите лидери на негласната коалиция “всички срещу ГЕРБ”, а след това и от прокуратурата.

Добре познатият нрав на БСП да си служи с подобен род компромати е надлежно забравен.

Забравен е и скандалът, избухнал при управлението на тройната коалиция, известен като разработката “Галерия”, по която реално бяха слушани и политици, и журналисти, и самият шеф на комисията по национална сигурност Минчо Спасов, и Татяна Дончева, шеф на подкомисията, която трябваше да наблюдава подслушващата ДАНС.

Забравен е и навикът на Сергей Станишев да си служи с подобен род бомбастични обвинения, зад които няма нищо освен пропаганден шум: такъв е примерно случаят, в който при внесен вот на недоверие към неговото правителство през 2008 г. той обявява, че правителството на Иван Костов е използвало МВР за политически цели, че е подслушвало политици и посолства, и че е използвало нерегламентирано СРС – без да дава никакви доказателства за това, като арогантно се измъква от отговор по този въпрос при парламентарно питане от народния представител Иван Сотиров.

Забравен е простият и отдавна известен факт, че в специалните служби винаги е имало служители, които работят за своя сметка – и често в полза на мафията.

Забравено е, че докато в това ведомство се ширят кадри на ДС, има и винаги ще има и хора, които ще измъкват секретна документация, ще кроят компромати и ще ги снасят на “Позитано” 20.

*Глава от новата книга на Едвин Сугарев "Кой", чиято премиера ще се състои на 19 май от 18 часа на мястото на бившия мавзолей.