За девети септември и паметта

Навръх девети септември и депутатите сториха един символичен жест: преклониха се пред паметта на загиналите за идеалите си през целия злощастен двадесети век. Безкрайно интересен и поучителен от политическа гледна обаче е начинът, по който се стигна до това решение.

Първо Мартин Димитров, съпредседател на Синята коалиция, поиска народните избраници да се почетат паметта на жертвите на комунистическия режим, чиято начална дата е именно 9 септември 1944 г. – окупацията на България от Съветската армия.

След това лидерът на БСП Сергей Станишев поиска депутатите да сведат глави в памет на всички българи, загинали през миналия век от репресии.

Накрая Лютви Местан от името на ДПС поиска парламентът да определи 23 август като обща дата, на която се почита паметта на жертвите на фашизма и комунизма – каквато е практиката в някои европейски страни. И подчерта с типичния си циничен стил, че “всичко останало мирише на мухъл” – сякаш паметта на хилядите невинни избити в кървавите дни след девети септември може да е нещо, което е просто... демоде.

Спорът бе разрешен чрез предложението на Иван Костов парламентът да почете паметта на загиналите за своите идеали през ХХ век – тъкмо то бе гласувано и прието. С това гласуване депутатите изплакнаха съвестта си и се върнаха към ежедневната си работа – успокоени вероятно и от аргументите, с които лидерът на ДСБ гарнира своето предложение – като “първа крачка към националното помирение”.

България помни един политически лидер, който превърна това “политическо помирение” в крайъгълен камък на своето верую – това беше Желю Желев, първият президент. Би трябвало да помни и реалните ефекти от неговата политика на “национално помирение” и “национално съгласие” – заговорът срещу правителството на Филип Димитров и налагането на първото правителство с мандата на Доган – това на Беров, правителството на мафията.  

Няколко са аргументите по отношение на подобен тип “преосмисляне” на датата девети септември, превърната в национален празник, с който близо половин век България празнуваше собствената си окупация. Първо – това е дата, свързана само с комунистическия режим – и обвързването й със святата памет на хилядите паднали за идеалите си от началото на века – примерно за свободата на Македония, е – меко казано – неуместно.

Второ – няма принципна разлика между предложенията на Станишев и Лютви Местан – и гласуваното по предложение на Иван Костов решение. Може да е нормално да се почита паметта на загиналите от фашистките и комунистическите репресии на един и същи ден – но само в страни, които са преживели двата типа репресии – и са имали доблестта да приравнят публично тези два режима, благордарение на които миналият век се оказа най-кървавия в човешката история.

В България фашизъм изобщо не е имало; да не говорим, че на 9-ти септември войските на Сталин окупират една страна, която е обявила война на фашистка Германия. Имало е обаче комунистически репресии – убийства без съд и присъда, хиляди осъдени на смърт от т. н. Народен съд, хиляди преминали през ада на комунистическите концлагери.

Това престъпление срещу България обаче не е официално не е осмислено като такова дори от наследниците на осъществявалата го БКП: няма покаяние, няма извинение; историята на прехода помни по този повод само цинизми от сорта на следния: “БСП поема вината, но вече само с мезета” (Филип Боков, днес съветник на президента Първанов).

Дори в хода на това обсъждане от устата на Сергей Станишев прозвуча следното “осмисляне” на тази дата: "За нас 9 септември е успешен завършек за антифашистката борба на българския народ. България е единствената, в която е организирана въоръжена антифашистка съпротива и именно това изчисти образа на страната пред световната демократична общност".

И дори в момента, в който в парламента течаха дебатите пред чия по-точно памет следва да се прекланят българите на девети септември, представители на БСП поднасяха цветя пред паметника на Съветската армия, чийто вдигнат над столицата ни шмайзер е най-очебийния символ за липсата на чест, достойнство и историческа памет – у всички, които продължават да го търпят вече две десетилетия след “светлата дата”.

И трето – човек наистина би трябвало да се запита за какви идеали става дума – и дали всеки загинал през миналия век българин е следвал някакъв идеал. Какъв идеал са следвали например атентаторите в “Света неделя” – авторите на това кърваво покушение срещу невинни хора, което в по-голямата част от въпросния ХХ век се ползваше със славата на най-жестокия и мащабен терористичен акт в цялата световна история? Какъв идеал са следвали похитителите на мандри, закичили се със срамни акции като прословутата битка при Жабокрек? И най-сетне редно ли е да се поставят под един знаменател тези, които са жертвали живота си за България, с тези, които са работили съзнателно и челенасочено против родината си – което с пълна сила и с много доказателства може да се каже за цялата история на БКП и до, и след 9-ти септември? Редно ли е жертвите от комунистическите репресии да се приравняват с далеч по-малобройните и случайни жертви, дадени от техните палачи?

Редно е – казват привържениците на тезата за “национално помирение”. А измекярите на българската левица добавят с досада: стига с тези жертви, стига с този антикомунизъм, мирише на мухъл. Редно е – решава и българският парламент. Сигурно оттук нататък депутатите му всяка година ще мълчат с наведени глави в продължение на 60 секунди. Колко му е – от това глава не боли. И паметта за избитите бива отпратена в историята, без престъплението да бъде прочетено и осмислено; без национално покаяние, без поемане на политическа вина от днешните наследници на тогавашните убийци. Без тази страница от българската история да бъде прочетена. Въпреки старата истина, че който не помни историята си (особено свързаната с национални престъпления) е осъден да я повтори.

Колко му е – подобно преклонение е лесно, отбива се номера. Само че това е памет без памет.  А когато паметта за загиналите се превърне във формален акт, загнива не друго, а моралния статус на нацията. Защото загиналите вместо нас, загиналите за нашата свобода и достойнство са тези, които охраняват нашите нравствени ценности и достойнства. И ако в името на днешните си “удобства” загърбим паметта им, утре има да се чудим как цинизмът и простотията се разрастват в обществото ни – като ракови метастази.