Свободата днес и тук 02 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

“Спасителното упование” – сега повече от всякога!

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Милен Радев, http://de-zorata.de/

 

Като че ли съвсем неотдавна – а всъщност отмина повече от половин година – излезе сборникът “От първо лице” с беседи и интервюта водени през годините от Виолета Радева с наши изтъкнати личности.

Ето че сега неуморната филоложка, философка, журналистка и публицистка ни изненадва с нова ценна, просто уникална книга: “Спасителното упование”. Става дума за сборник, в който тя с изследователска страст е открила, обработила и издала почти всичко писано от Невена Крапчева както и рецензии, критики и есета за нея.

Книгата завършва с вълнуващ послеслов на самата съставителка Виолета Радева, с който тя извайва истински неръкотворен паметник на тази необикновена жена-мъченица, герой, свидетел от дълбините на червения мрак, спуснал се за десетилетия над България и неразсеял се до днес.

Физически, жестово и поведенчески покойната Невена Крапчева винаги ми е напомняла фигурата на Надежда Манделщам. Както великата “нищенка-подруга” на Осип Манделщам живееше десетилетия само с една цел – да измъкне от небитието, да съхрани личността и творчеството на поета, така и Невена Крапчева сякаш разбираше своя граждански и семеен дълг в това да опази и предаде на следващите поколения интелектуалния огън и порядъчността на своя зверски убит от шумците баща Данаил Крапчев.

Ще завърша с кратък пасаж от дългия, но задъхано четящ се послеслов. Смятам, че той е типичен за сполучливата комбинация на непреходни мисли, изводи и поуки с най-актуално, злободневно почти звучене, която съставителката несъмнено е търсила и сполучливо е постигнала:

“…Мъченица на комунистическия терор. Но и човек, който е изживял живота си с достойнство и с мисъл, с тревога не толкова за себе си, колкото за един по-висш идеал – свободата и демократичните ценности.

Невена Крапчева беше убедена, че силовите методи, агресивните форми на политическо налагане и политическа разправа са много лоша характеристика за демократичното съзнание на един народ. Вярваше, обаче, че тези рецидиви постепенно ще намаляват и един ден ще изчезнат, защото не може и нашият народ да не узрее.

Какво ли би казала днес за начина, по който през 2013 г. БСП извърши по същество държавен преврат? За бруталността, с която управлява днешната тройна коалиция?…”

На 24 юни от 18 часа в Унгарския културен институт в София ще се състои представяне на книгата “Спасителното упование”. За нея ще говори  дългогодишният главен редактор на БТА Панайот Денев. Модератор на вечерта, онасловена “Памет за Невена Крапчева”, ще бъде поетът, главен редактор и издател на в. “Литературен форум” Марин Георгиев.

С разрешение на съставителката публикувам тук едно есе на Невена Крапчева от в. „Ново слово”, 1 март 1994 г., бр. 50.

Излишно е да обръщам внимание колко актуално звучат изводите и вълненията на авторката точно днес, когато пак на карта е буквално оцеляването, цивилизационният избор на България. И колко потресаващ е финалът!


ПОЛИТИКАТА БЕШЕ НЕ ПРОГЕРМАНСКА, А ПРОБЪЛГАРСКА

Невена Крапчева

Убедена съм, че ако на парижката конференция за сключване на мирния договор през 1946 г. България беше представлявана от една достойна за националната ни кауза делегация, възглавявана например от международно известния държавник-демократ Никола Мушанов и други видни политици и дипломати на преддеветосептемврийска България, то те биха се опрели за оневиняването ѝ пред страните-победителки именно на тези аргументи, от които е изградена статията „Фронт на Стара планина!” на баща ми Данаил Крапчев и последвалата я публикация „Защо те не спряха германската армия?” Вместо това, изпратената там от отечественофронтовската власт делегация издигна унизителния лайтмотив „Виновни сме, съдете ни!”

Такова беше внушението на Москва, която лицемерно се представяше за доброжелател и едва ли не спасител на страната ни от един възможно най-неблагоприятен за нас мирен договор. Днес вече е добре известно, че съветските дипломати не са си направили труда дори да ни извадят от групата на виновните и победени съюзници на Германия. Нещо повече ― под натиска на Йосиф Сталин, който бързаше да обсеби под своя хегемония половин Европа, ние бяхме принудени да обявим т.нар. Отечествена война, в която загинаха 30 хиляди души (т.е. 10 пъти повече жертви, отколкото дадохме при несправедливите бомбардировки над нашите градове) под претекст, че така ще облекчим нашата участ.

Азбучно правило е: при защита в съда или на международни форуми трябва да се използват всички мотиви, разбира се истинни, които да доведат до най-благоприятния изход от изпитанието. Всяка друга държава не само би използвала, но и максимално акцентирала изключителното за онова време и за онези геополитически условия международно поведение на България, която въпреки че подписа Тристранния пакт, не участва на нито един фронт във военните действия, отказа да изпрати корпус на Източния фронт и запази българското еврейство от депортация в унищожителните лагери. Обаче всяка държава, която е запазила пълноценния си суверенитет, независимостта на действията си и волята да защити националното си достойнство! А българското правителство през 45-та година нямаше подобна самостойна воля, тъй като представляваше стопроцентов проводник на съветската експанзия.

Защо тогава да се учудваме и възмущаваме с огромно историческо закъснение, задето българският президент Жельо Желев беше подложен на унижението да протестира във Вашингтон, че България не бе зачетена при откриването на мемориала „Холокост” като спасителка на евреите!

Наистина днес лидерите на БСП са твърде чувствителни към накърняването на нашия международен имидж, когато се 28 касае за накърнени техни чисто партийни интереси. Но същевременно продължават упорито да поддържат мистификацията, че в България съществувал „монархофашизъм”, че цар Борис бил военнопрестъпник и че страната ни била доведена до поредната национална катастрофа поради присъединяването ни към Пакта.

Може ли с пълна историческа достоверност и обективност нашето присъединяване към Тристранния пакт да бъде характеризирано като „прогерманска политика”?

Когато английският министър-председател Невил Чембърлейн и френският министър-председател Едуард Даладие подписаха Мюнхенското споразумение, с което се надяваха да обуздаят хитлеристката агресия ― този акт не беше окачествен като прогерманска политика.

Когато голяма част от членовете на американския Сенат и Конгрес (главно републиканци) се обявиха за ненамесата на САЩ във Втората световна война ― това също не беше прогерманска политика.

Когато Молотов и Рибентроп сключиха споразумение и си поделиха Полша и Балтийските страни ― Йосиф Джугашвили-Сталин не беше обявен за военнопрестъпник, симпатизант на нацизма и проводник на прогерманската политика.

Напротив, нашата комунистическа партия неприкрито триумфираше от този „успех” на съветската дипломация. Не, политиката на цар Борис и неговите правителства не беше прогерманска, а пробългарска, защото защитаваше националните ни интереси и се стремеше към осъществяване на вековните ни народностни идеали.

За България беше въпрос на държавно оцеляване да не се противопостави на най-мощната по онова време армия в Европа ― германската. Тази армия, която западните съюзници не успяха да спрат на нито един фронт. От друга страна, Германия единствена ни предлагаше корекция на убийствения Ньойски договор, осакатил страната ни и откъснал от нея чисто български земи, за да ги даде в награда на западните и южните ни съседи.

В същия момент английското правителство и неговият дипломатически представител в София Рендел посрещаха със студено безразличие и най-скромните ни претенции за корекции на границите в наша полза. Знам от баща ми, че той е имал подобен разговор с Рендел и се е натъкнал именно на такъв отказ.

Трябваше ли в такъв случай България да пожертва, както това стана в Югославия, може би един милион от мъжкото ни население, или да се подложи на убийствения глад, който последва в Гърция при нейната окупация, за да защити интересите на западните съюзници (Голямото и Малкото съглашение)?

И как биха постъпили, ако бяха на мястото на цар Борис, онези наши сегашни леви политици, които издигат лозунга „България над всичко” и демагогски тъгуват за потиснатото българско население в Западна и Беломорска Македония? Щяха ли тези „родолюбци” да отблъснат историческия шанс Македония да се върне 29 в пределите на Отечеството?! И щяха ли да поемат отговорността за истинска национална катастрофа, която се определя от три признака: унищожаване на население, пълна икономическа разруха и загуба на национални територии. А нека не забравяме, че нашата страна си възвърна трайно Южна Добруджа в резултат на Крайовската спогодба от 1940 година.

За съжаление, обаче, десетилетната комунистическа пропаганда успя да нанесе действителни поражения върху националното ни мислене и затова днес дори добросъвестни историци все още възпроизвеждат щампите на Коминтерна за националната катастрофа, за прогерманската политика и за монархофашизма на династията.

Затова приятно ми беше, когато чух в интервю по телевизията твърдият републиканец проф. Николай Генчев да признава, че политиката на цар Борис по време на Втората световна война се е отличавала с гъвкава дипломатичност и предпазлива разумност, служещи на националните ни цели. Един от парадоксите на външната политика на БКП беше, че търсейки икономическа подкрепа от ГФР, тя се позоваваше на традиционно българо-германско приятелство (самият Тодор Живков при първото си посещение там използва именно тази формула).

А през 30-те години България също така се нуждаеше от интензивен търговски обмен, понеже големите западни пазари бяха почти недостъпни за нея, но от Германия тя получаваше цялата битова, административна и военна техника, която ѝ беше необходима (а не само „кристал и детски играчки”, както твърдеше непочтената комунистическа пропаганда). В Германия отиваше и голяма част от износа ни на храни (като вътрешният пазар беше презадоволен и изобилен) и именно този търговски обмен доведе до несъмнения стопански разцвет от онзи период, признат от всички икономисти.

Германофил ли беше цар Борис, който несъмнено направляваше нашата външна политика тогава? Наистина, той произхождаше от немска династия, но беше свързан родово и с английското кралско семейство, и с редица други управляващи династии в Европа, уважаван и ценен от тях, включително и като убеден привърженик на класическото парламентарно управление. Значителна част от неговите министри също гравитираха към западните демокрации и бяха известни с франкофилски и англофилски настроения. Но когато започна голямата буря, наречена Втора световна война, всички те подчиниха тези свои предпочитания на върховното филство ― българофилството.

Беше ли въпреки всичко присъединяването ни към Тристранния пакт и обявената „символична война” (която беше действително символична, а не ефективна, като прилагателното символична олицетворяваше една международна политика, граничеща с абсолютния неутралитет) акт на угодничество към Германия?
Можеше ли то да бъде предотвратено и избегнато? Нека историците отговорят на този въпрос. Но почтеният отговор на всеки обективен днешен анализатор може да бъде само един: това беше възможно най-малката цена, която в онази трагична и съдбовна действителност България можеше да заплати, за да мине невредим българският кораб между Сцила и Харибда на световния катаклизъм.

В мъчителните години след деветосептемврийския преврат не един път съм си задавала въпроса: защо на България се падна толкова тежка участ след края на войната?
Историческата ми утеха беше: а само на България ли? Нямаше ли такава съдба и Полша, заради която Англия обяви война на Оста, а после подари същата тази Полша на другия ѝ смъртен враг ― Съветска Русия. Нямаше ли Чехия, превърната в протекторат от Хитлер, също участта на страна под съветски диктат. А Унгария, а Румъния, а Албания…

Това беше съдбата на цяла Източна Европа, над която за половин век падна нощта на Сталиновия болшевизъм. То също беше непредотвратимо от тези малки и безпомощни народи ― предрешено на Техеранската и Ялтенската конференция…

Така че не Тристранният пакт и прогерманската ни ориентация е първородният грях, а окупацията ни от Червената армия на СССР, на когото не бяхме обявили дори и „символична война”.

Но днес вече ще бъде наистина наша вина и действително национално предателство, ако не отхвърлим докрай рецидивите на съветския империализъм и не се стремим с всички сили и средства да се върнем отново към голямото, цивилизовано и демократично европейско семейство.

в. „Ново слово”, 1 март 1994 г., бр. 50


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional