Чувствам се длъжен да напиша тези редове, защото годишнината от протеста на 14 юни пак ни събра на площада, но в еуфорията от развръзката не успяхме да разменим дори няколко думи. А и нямаше как: на улицата отново излязоха хиляди хора, при това много различни – „сияйни”, но не непременно „великолепни” (задължително „красиви” и „интелигентни”), както ни обласкават противниците ни; хиляди гласове, които имат мнение и сигурно имат какво да кажат, но го спестяват, за да не разводнят политическото си присъствие на „агората” с политиканска какофония.

За което съм лично признателен на тези „3000” (изброени от полицията), чиито имена едва ли някога ще науча, макар че с радост бих стиснал всяка една ръка поотделно. Към тях, към всички нас са насочени тези размисли. Пред очите ми, върна ли лентата назад, изникват толкова много лица и жестове, толкова разговори в дъжд, студ и пек. Година по-късно, край фонтана на площада, носещ името на нашата „Независимост”, видях много проходили и пораснали деца, които преди време бяха носени от родителите си.

За това време порасна българското гражданско общество. Проблемът е, че държавата ни деградира.

Затова първо питахме и продължаваме да питаме „кой?” Не сме се отказали и нямаме ни най-малко намерение да се откажем, въпреки невнятното мучене, което продължава да се разнася от политическите централи или от надянатата върху изпълнителната власт „маска Орешарски”.

Въпросът „кой?” е основополагащ въпрос. В него е разковничето на още по-фундаменталния въпрос „кой кой е?” в българската политика.

Затова всички хора, които питаха „кой?”, продължават да питат. И те питат не само Делян Пеевски и не само „за” Делян Пеевски. Не възвеличаваме Пеевски, той е само безобразното лице на корпоративното загнояване на българската политика, затова след неговото назначаване в ДАНС на паметния 14 юни циреят се спука. Ала не от само себе си, а с помощта на протеста – това е историческата истина. Десетките хиляди граждани, излезли на „агората”, промениха статуквото, а не задкулисните играчи, които още не могат да се споразумеят „кога” да подадат оставката на Орешарски от негово име.

Протестиращите парализираха задкулисието, откъдето, покрай паниката, бликна и цялата тази взаимна и корпоративна омраза. И ето как онези, дето се канеха час по-скоро да се разправят с протестиращите, днес взаимно се „поръчват” и наддават за главите си. И се надцакват с „разкритията” си: как Пеевски, според Цветан Василев, се мислел за „властелина на държавата”, и как Цветан Василев, според Пеевски, имал  апетити да става премиер. Ето срещу това отвратително задкулисие гражданите протестираха.

А какво да кажем за „фасадата” на кабинета, за „клетия Орешарски”, дето опра пешкира? Само си представете неговата „маска” след шест месеца, когато НСО свали охраната му, бранеща го с кевларено одеалце. Не ме разбирайте превратно, не му желая нищо лошо: питам се само как ще тръгне из софийските улици, как ли ще гледа хората в очите, как ли ще понесе горчивите думи, които ще му изговорят в лицето…

Важен урок за българските политици, откакто е налице гражданското морално безпокойство, защото обществото беше изпаднало в летаргия.

Но то се пробуди. Събудиха се и най-младите, дето довчера смятаха, че политиката е толкова мръсна работа, че не си струва да се занимават с нея, защото видяха какво може да им дойде до главите. Нищо, че сетне ги клеймяха като „хунвейбини”, дето само „рипат, окупират и вувузелят”.

И в това е истинската голяма победа на протеста, която най-много изнервяше противниците му и навярно все още смущава съня им.

Защото протестът не е метеж: той бе в правото си да накаже властта и в този смисъл наистина „катурна” правителството „Орешарски”, но не е и помислял да „качва” правителства, още пък по-малко да „връчва” властта в ръцете на Бойко Борисов, на „реформаторите” или на когото и да било другиго.

Ако някой още не е разбрал, съставът на бъдещето българско правителство ще се реши на вот в началото на есента. Такива са правилата на демокрацията. А после ще видим.

И, второ, протестът не прерасна в политическа партия. Настоявам особено на това, защото то е много важно с оглед на доверието, което трябва да цари в гражданското общество. Хора или групи от протеста могат и са в пълното си право да участват на предстоящите избори, както повелява съвестта им. Но в лично качество.

„Юнският протест” не повтори грешката на „февруарци”, които се явиха на изборите и резултатите им бяха плачевни. Тоест съвсем обясними – едно е да действаш като гражданин, друго – като политическа сила. Едно е да протестираш, друго е да искаш да влезеш във властта. Гласоподавателите могат да се солидаризират с протеста ти, но изобщо не е сигурно (с оглед на друга преценка), че искат да те видят в следващото Народно събрание. Затова там няма да има „партия на протестиращите”, „партия на студентите и преподавателите” и тем подобни партии на българските жени или мъже. Съществуват достатъчно политически формации, които, ако вземат властта, трябва да управляват под контрола на пробудилото се гражданско общество.

Това е вторият голям урок за българската демокрация, който би трябвало да се запечата в съзнанието на всички участници в движението за свобода. В противен случай „свободата отново ще бъде бежанка от лагера на победителите”, според сполучливия израз на Симон Вейл.

И най-накрая, не мога да не поздравя протестиращите, че те с достойнство понесоха изпитанието и не се побояха от кофите с лепкава пропагандна кал, с които ги обливаха платени поддръжници на властта.

Какви ли само не бяха изкарвани те, „протестърите”? „Слуги на Бойко и на Сорос”, „платени черносотници” и „маниакални егоцентрици”, лишени най-главното „от добър вкус” („кой” ли ни го казва?). И още: „рушители на държавата” и „аморални типове”, които след шествията по „Цариградско шосе” безчинстват из „Борисовата градина”. И още: „охолни плутократи”, разхождащи децата и домашните си любимци, открито въстанали срещу „бедняците”, чиито интереси се отстоявали единствено и само от най-социалното правителство на „най-орешарския премиер” на най-корпоративното задкулисие, което по признанието на „новия политик” Бареков ронело сълзи за всички „унизени и оскърбени”. Сюжетът е прелюбопитен: някой нов Достоевски току-виж пренаписал в тази светлина „Престъпление и наказание”.

Годината на протеста в най-новата ни история наистина промени много неща, но най-важното е, че ги постави на местата им. Тя събра в едно „хората с добра воля” и скара до смърт някои от „най-лошите”. Свалиха се немалко маски. Много хора проявиха най-доброто в себе си, други морално паднаха, и то неподозирано ниско. В историята има място за всички – и за хората, които водени от идеите за свобода и справедливост вървяха дни наред под палещите лъчи на слънцето или по заледените жълти павета, както и за продажните съвести на хора, които вопиеха, че щели да стрелят „като Селинджър с пушка” по „хунвейбините” или пък от национален ефир зовяха полицията да смачка студентите. Историята е памет: нищо не е забравено и никой не е забравен.

Затова, връщайки се към хората, които виждах по площадите цяла година, искам да им кажа само едно: вие успяхте, защото взехте съдбата си в свои ръце. И оттук насетне не бива да ви стряска нищо. Безвремието свърши. А заедно с него и унизителното чувство за безпомощност и безсилие.

Вече е ясно, че излизайки на „агората”, гражданите могат да отменят една чудовищна несправедливост или да променят съдбините на страната си.

В едно свое есе Чеслав Милош настоява, че „в исторически моменти, когато нищо не зависи от човека, всъщност всичко зависи от човека”.

И тази истина особено ясно се разкрива днес. Година след историческите български протести.