СТИГА САНТИМЕНТАЛНО-ПАТРИОТИЧНА РЕТОРИКА, ГОСПОДА!

В нарочения за траурен ден понеделник - 23 юни, слава Богу не валя. Дъжд не вяля. Погребаха неколцина загинали нашенци от наводнението край морето, а във катедралния храм на Варна имаше панихида за жертвите. И молитва за живите. Всички се молеха за упокой на душите на мъртвите и за спокойствие на живите в страната. И в държавата.

Там сред икони, свещи и молитви бе и главата на държавата. Президентът Р. Плевналиев. И както се полага след църковното смирение имаше и сантиментално-медийно изявление. От главата на държавата. Пак... По познатата щампа. Уж, не политическо, ама назидателно и препоръчително. Но безцелно. И ни грам нещо полезно и ново, а само препоръки и... пожеления.

Кметът и управителят на областа да се прегърнат едно хубаво и “да слязат при хората, да им обясняват и...” И какво от това? От това ще произлезе ли нещо повече, освен още няколко дописки в медии и хиляди ругатни именно от устата на “обикновените хора”, при които “са слезли” първенцитe от своя областен и “овластен” общински Олимп.

Пълни дивотии. Жестоки и ненужни никому, а именно дълбоко политически дивотии. Всички и винаги натоварани с вечното и непоклатимо подсъзнателно: бившите партии - крадци и мародери; сега, видите ли, е безпаричие и криза. И естествено светлото бъдеше ни очаква единствено, ако гласувате за... Нас. За кои нас? Това не се артикулира точно, но се познава по мърданато на устните и по дрескода на камуфлираното лидерско прискърбие.

Извратени са българските политици.

         Супер цинични и безогледно-бездарни халтураджии.

Не вярвате ли?

За да се уверите, отворете страниците на неделните печатни или електронни издания. Там сред мъката, калта, достойните за скрап лични автомобили на варненци и отчаяните лица на пострадалите и изнурени от болка пред неизвестното хора, се мяркат и ужасно познатите ни лица на халтураджиите от политиката. Неколцита ТВ - “звезди”, всенародни любимци. Чувства се осезателнате липса на Лили Иванова. Само тя не хлипа и не джапа в калта...

Обаче споменатият вече държавен глава /за случая по ризка и без вратовръзка/ премества стара метална кофа с кирпичени остатъци. “Щрак” и Роско на портрет. По-надолу с подобно поцинковано ведро оперира и гостенката на “събитието”, госпожа Кристалина Георгиева - Еврокомисар по бедствията и авариите /или как там точно се казва служебната й позиция/ и кандит за министър на Външните работи на ЕС.

Някой може и да се просълзи. Хиляди отново ще ругаят. На български се нарича: псуват. Защото и аз, и всеки непредубеден човек, па не бил той и европеец, ще се запита:

Колко кофи с киреч ще прехвърлят Плевналиев и Георгиева? С какво ще помогнат те, на което и да е бедствие, като се мотаят с охрана и преса сред калта. С нищо-разбира се. Само ще отнесат ужасната ненавист на пострадалите. Защото хората знаят, че президентската свита ще се отправи за двореца Евсиноград (да, така и трябва) край пострадалия град. Държавната глава ще почерпи с обяд/вечеря еврокомисаря, и после с блага усмивка ще се изгледат в телевизионните новини и ще си пожелаят “спокойна вечер”.

И тя ще бъде спокойна, разбира се, и дано е така години наред. Но вкретенените от беди, страдание и беднотия граждани на държавата, чиято глава носи една кофа с кал за пред камерите, усещат много яко лицемерието на сантименталната реторика.

Те/аз се дразнят от това и не прощават. Те/аз не желаят над гробовете на техните роднини и близки да се вият партизанските хора и да се ронят принудените шарени сълзи на партийните им лидери. Да хапват парастаса за упокоя и да си го пишат като партийно мероприятия и работа с масите.

Не е нормално един изоглавен и вече неудържим в олигофреничните си изказвания и мания за величие Нов политик, да се дере в телевизорите на българите, че той нарочно бил първият Евродепутат, който, видите ли, бил часове след трагедията в центъра на трагедията, а никоя медия не отразила пряко неговото “историческо присъствие”. В калта и в нещастието на половин България. Заплашва този политик, кара се и обвинява гороломно, че той като вземе изборите, да знаете...

Знаем, знаем... Много знаем, ние и много помним. Но бедният и безработен човек е овчедушен. И какво като видяхме скандала между кмета на Варна и министър-председателя на България? Какво разбрахме от него? Че ни управляват идиоти. Клинично болни хора, с маниакално-ментални отклонения на психиката. Те нито знаят какво да правят в ситуация малко по-различна от чиновническата среда на докладното оцеляване, нито какво да говорят, лишени от “пищовите” на безмислените им прес-аташета.

А онова, което са запомнили от двуседмичните семинари в кошмарните “Школи за лидерство” и “Училища за политика”, е толкова пошло и безпощадно гадно, че погнусата у слушателите е тотална и споменът – вечен и неизлечим.

Добре, слава Богу, че засега територията ни се успокои. Природата или Всевишния ни пожалиха. Нека теолози и екстрасенси да се карат и скандалничат дали е бич Божи или зодиакално противопоставяне на небесните сили. Но ние какво направихме за себи си. Нищо...

От сухата част на държавата изпратихме завивки, гащи и ботуши на пострадалите. Хляб и вода. Някой лев... Зализаните ни избраници се извърволиха през екраните на телевизорите и  реваха, обвиняваха, вайкаха се и пустосваха и свят, и природа. Оправяха перчеми и вратовръзки, та да усетим, колко те са читави. И че ако при тях се случи подобно бедствие, то те като едни Херкулесовци и Атланти ще се справят с къртещата се земя от прогизналото небе, което те и именно те ще държат на раменете си. И не само в България. О, и в целия свят и в околните села даже... Защото?

Тук се спират, пият вода, поглеждат часовниците си изпод избродираните си ръкавели и хукват към поредната медия. А народът, той “безмолствует”, както е писал простреланият от клеветата Пушкин.

За да го преведе Ботев, но по своему: ”Мълчи народът.../...и  с стъпки бързи върви към своя свещений конец...”. И ни дава отговор: Хляб или свинец. А свинец-значи олово. Куршум. Толкова от Ботев. Защото стихотворението му се нарича “Борба”. Подобно понятие днес в България се свързва само с един лонгур с проникновения прякор Кобрата и историческо-партиотичното име Кубрат. А той се бие по кюшетата на света само и само за пари. Така е и в цялата ни бивша ханска родина.

Затова, нека да престанем да бърборим и да мародерстваме върху клавиатурите със своята и чужда сантиментална реторика на сиромахомилството. Тя е пагубна. Вижте докъде стигна държавата - един дъжд да ни изтрепе. А представете си какво биха направили две обикновени бомби, ами десетима терористи, като онези неразкритите в Сарофово? Ами земетресение от 7-ма степен по Рихтер или ако искате по Шпонхоер-Карник.

Папер и пепел няма да останат ни от държава, ни от държавници. Може би само загражденията пред Народното събрание ще оцелеят и военният министър Ангел Найденов, който с откровено безочие каза, че никой не го е потърсил за помощ. Е, що за мъж и човек е този приятел на... народа и на Мая Манолова. Как го гледа в мъжките очи, тази кюстендилска Жана Д,Арк, след като мъжът до нея не смее да спаси давещи се в поверената му да охранява и отбранява територия. Но червените са прави за себе си. Те са възпитавани от произведенията на Кузма Прудков, където в частност се казва, че делото за спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се.

Има и истина, и сантимент, и отговорност пред бъдещето. И такъв лозунт много върви за предизборна платформа на всички български партизани. Поне засега. Ама едва ли ще се промени нещо и в бъдеще, защото попитайте хората от село Бисер, дали същите глупости, същите хора не им говореха и на тях преди време, когато те се давеха, а ние пак събирахме, завивки, гащи, галоши. Хляб и вода. И малко пари... А от телевизорите капеше същата днешна сантиментална реторика. А и до днес не се разбра къде отидоха парите. Дали при Василев или при Пеевски. Или при нечии майки...

Това с майките мога и да го продължа. И не никак сантиментално, а като единствената реално българска точна реторика!