Защо Обиколката на Витоша е по-важна от Световното по футбол?

Авторът на текста е завършил 8-ми в 100-те километра за скороходци (другата част от състезанието е за велосипедисти) на Обиколката на Витоша с време 9:56 часа.

Седя си вкъщи на дивана, наливам поредната биричка и гледам мача. Футболът е голяма работа – бягат, скачат, ритат, гонят се. Много го умеех навремето. След малко започва и Григор, като пантера е на корта. Утре ще дават и волейболистите. Малко падат напоследък, ама си остават сред най-добрите в света. А и Кубрат най-сетне си уреди мач с Кличко. Как да не се гордее човек, че е българин?

Да, ама не. Това не е моят свят. Всъщност съм пред резиденция "Бояна" и горните мисли нямат шанс да се прокраднат в главата ми. Тъмно, мокро, студено и кално е. И въпреки това сме към 500 човека на старта. Нищо, че допреди пет минути валя як дъжд. Оправяме номерата, наместваме коланите с бутилки и гелове, подскачаме нервно и се шегуваме. Никой не мисли за футболистите.

Живеем собствен живот, чрез нашите усилия и постижения, не чрез тези на другите.

Старт. Понасяме се нагоре към Витоша. Ще бъде дълга нощ. Изпълнена с кеф и… болка. Ще бягаме по асфалт, горски пътища, пътеки и директно през тревата. Ще се хлъзгаме, ще се спъваме, ще падаме и ще ставаме. Ще е смешно и ще ни се плаче. Ще предизвикаме разума си и ще изцедим всеки мускул от телата си. Ще гребем от живота с пълни шепи.

Започва спускането към Владая. Нищо не виждам, не е ясно как уцелвам къде да стъпя. Оставих си очилата и бягам на челник без тях. Грешка. Намалявам ход вместо да използвам гравитацията и да полетя надолу. Изчаквам групичка бегачи и се вклинявам сред тях. Божидар (Божидар Антонов - друг участник, завършил четвърти - бел.ред.) пак е заметнал тениската на една страна и се носи пестеливо напред. Залепям се за татуирания му гръб му и изкарвам половин час там. Добре, че се подхлъзна и след кратък танц на четири крака вече бяга зад мен.

Стигаме язовир Студена. Започват дълги участъци дълбока, мазна, гадна, отвратителна кал. Изоставам. Вземам решение, което впоследствие ще се окаже ключово – преставам да се боря с калта, просто си почивам, преминавайки през нея. Стигам до поредния подкрепителен пункт. Хората ме посрещат все едно се боря за олимпийски медал, обсипват ме с предложения за храна и напитки, пълнят ми шишето. Няма как да не се почувстваш специален и да не ти дойдат нови сили при такова отношение.

Всъщност, така е на всички състезания, които се организират в последните години. Като си помисля полумаратоните и щафетите на клуб Бегач, трейл сериите на runbg, изкачванията на върхове на сдружение Маратон, обиколките на Витоша и Батак

имат и друго общо – държавата и федерацията по лека атлетика нямат отношение към нито едно от тях

Последните са заети с усвояването на милиони евро субсидии за "НАЦИОНАЛНИ ИНФОРМАЦИОННИ И ПРОМОЦИОННИ КАМПАНИИ ЗА НАСЪРЧАВАНЕ НА ЗДРАВОСЛОВНИЯ НАЧИН НА ЖИВОТ ЧРЕЗ ФИЗИЧЕСКА АКТИВНОСТ".

От горните мисли за момент ми се гади, но го преодолявам и политам в нощта по пътя за Чуйпетльово – дълъг асфалтиран баир, който преди две години ме съсипа. Идват тежките моменти. Когато наистина боли и всички червени лампички на организма започват да светят. "Спри! Почини си! Пий вода! Защо се бъхташ? Няма смисъл!" Мозъкът ти крещи, че правиш глупости, а краката ти го потвърждават с всяка стъпка. Душата обаче пее, а глаголът "мога" поема управлението и продължавам. За разлика от преди две години, силите ми просто не свършват. Изпреварвам доста хора след средата на маршрута и дори спринтирам на финала след 9:56 ч. лудост сред овациите на петдесетина върли фена, включително жена ми, децата и седемте вече завършили маниаци.

Вечерта си наливам поредното питие и гледам спортните новини. Футбол, волейбол, тенис… все неща, които професионалните спортисти правят, а ние – гледаме, опънати на дивана. Обиколката на Витоша не е в телевизионните новини, значи не съществува. Няма й и по вестниците на следващия.

Все още много малко хора в България знаят, че такива неща изобщо се случват

Те съществуват само във виртуалния свят на социалните медии, който експлодира от напълно реалните лични истории на бегачите. Спортът е състезания, състезанията са за професионалисти, нормалният човек не бяга, а за 100 км. какво да кажем – Мунчова работа. Това е класическото мислене на българина, което държавата и медиите успешно култивират. Резултатът всички го знаем – само 10% от българите се занимават с физическа дейност в някакъв редовен цикъл (последни в Европа), а липсата на активност е сред водещите рискови фактори за смъртност в страната. Елементарен статистически факт: всяка година в пъти повече българи умират от болести, свързани с нездравословния начин на живот, отколкото от катастрофи, природни бедствия и убийства взети заедно.

Краката ми са схванати, но все пак се движа. Само синият нокът на големия пръст на левия крак наистина ме боли и ми разваля кефа. За какво ми трябваше вярно да се бъхтам 10 часа в тая кал?

Поглеждам малката. Пак е заспала с един от маратонските медали* на врата. Никога няма да се сети за мачовете, победите на Григор или волейболистите. Но медалите на мама и тати – тях няма как да ги забрави цял живот. Нали все с такива се връщаме от състезания. Ще ги пази, един ден това ще бъде споменът й от нас. Героите от телевизора ще бъдат забравени, но нашите лични постижения не само ни осигуряват дълъг и щастлив живот, но и остават да топлят сърцата на децата ни завинаги.

* На маратони и ултрамаратони всеки финиширал състезател получава медал, защото самият факт, че си финиширал показва, че го заслужаваш. Кога организаторите на Витоша 100 ще се сетят да дават медали на завършилите?