МАЛКА ПРИКАЗКА ЗА ВЛАК,СВИРКА И ОГНЯР

Това е една  притча, или приказка, ако щете я наречете. Случката е и смешна, но и поучителна. И много актуална. Съвременна.

В парната машина, наричана от интелигентите по онова време – локомотив, произведена през 1804 година в Обединеното Кралство Великобритания, и носеща марката “Ричард Тревелс”, един огняр от село Вакарел /известно българско село, че там се  раждали и отглеждали бъдещи мустакати ЖП-спирачи/ хвърял със страшна балканска сила и хитрост, родни чукуровски въглища изкопани от мините край Перник. Град, който в далечното дигитално бъдеще щял да се прочуе с Европейския си университет и откровено интелигентните си жители.

Та оня вакарелец с посочената вече въглищарска лопата, който дори и три циганета не можели да повигнат, пушел цигара томасянка, плюел през зъби и псувал и звяр и природа. Хвърлял той кюмюр, та от него пушек се вдигал и пара, и замърсявал околната среда със 7 промила остатъчни частици от продукта на труда си. Особено се настървявал щом композицията от три вагона наближивала прочутите вакарелски баири.

Шопска и здрава мъжка пот пот и псувни примесени с мъжка поход се стелели над траверсите, а машината въртяла металните си и огромни колела и все не можела да преодолее смешните български рътлини. Щото въглищата били калпави естествено, като за вътрешния пазар. Естествено композицията закъснявала.

Офицерите пропускали конните лъскави и родолюбо -потриотични паради в Пловдив. Дамите - жур-фиксовете. А  тежките търговци се потели под шаечните си рединготи и колосаните яки и никак не можели да разберат под още по шаечната си правда, защо заради и въпреки сериознота плата за передвижение не можели да пристигнат навреме и да сключат така нужните за съдбата на прохождащия български бизнес и за просперитета на страната сделки.

Доста време се повтаряла тази железопътна мистерия и все никой не межел нито да разгадае, нито да разреши, нито да я преодолое пущината, камо ли да оправи точността трафика.

И тъй като тогава освен производителите на бира, които били естествено чужденци от австроунгарската империя, и започнали да злоупотребяват с рекламата въздейсваща върху вродения ни националния алкохолен келепирджийски манталитет. И средният и висшият персонал по железниците, банките и шантаните били също поданици на Н.В. Франц Йосиф.

Военните и шпионите обаче и естествено били поданици на руският цар, които много добре били приети в княжеството, защото богато заплащали на доверениците и на целите им семейства до седмо коляно. Водели и подробни поименни и родови списъци.

Но всички трябвало да пътуват и то бързо. Дори и шпионите, дори и техните агенти. Дори и монасите – те пък естествено еладски  шпиони.

Ето защо, не минало много време и поради вродена национална точност и родоначален манталитет един ухаещ на “Кьолнише васер” /вода за след бръснене на прочутите австрийски бакембарди/, чевръст среден чиновник решил да провери що за мистерия ставала при Вакарелски възвишения от назначилата го компания в тези южни, но все пак свободни и европейски земи. Чувствал, че това действо е инспирирано от българските вакарелските специалисти.

За зла врага като помощник, на помощник-машиниста, или огняр примерно в модерната машина “Ричард Травелс” бил назначен племеникът на пловдивски телеграфист. Служба, която навремето се родеела със занятията на по-първите хора в страната. Таткото можел да пише точки и тирета до самите министри и даже, Бога ми, до Владетеля!

А младокът го назначили да се поощрака, свят да види, с машини да се запознае и дето се казва занаят да хване, та после и булка да зашепи, да я познае и да си я намери завинаги. Нравите били такива из вакарелско. Че то без занаят ни един българин семейство не можел да свърти и щял цял живот да си остане сам-самин, като едното куче-единак в бащината си къща или да хваща къра и воловете. Без дори женски гащи да е помирисал в собата си.

Да, ама на този неизвестен нам момък с перчем през този период докато усвоявал “новите технологии” най-много му се прегледнали две неща. Лъскавата ръчка на свирката на локомотивната машина и Цона - налята вакарелска мома, която все висяла около Вакарелската гара и възвишенията около нея. Белким някой от влака я забележи и цани за слугиня, щото тогава вакарелските слугини били най-вървежните в царщината. Офицери ги искали, банкови чиновници, зъболекари, можела и на адвокат или на нотариус да попадне. Дай Боже стар, запечен ерген...

Та при едно от инспекционните пътувания, странстващият уж инкогнито и дъхащия на ливанто иностронец Канс, Петер или Майер, уж за да се запознае с техниката на века, пък и да се проветри от чесновата дамла и винните пари дето витаели из вагоните, возеща българската пасажерска знат, се качил в локомотива. Подпрял се той на тръстиковия си бастон и започнал да си свирка известната на врамето си песенчица: “Ой, ти мили Августин”. От куплет на куплет виж ги ти – съзрял и Вакарелските възвишения. А там се кореняла и инспекционата завера. Сложил Канс или Майер пред устенцата си бяла батистена кърпичка. Наложил обезопасителни очила и загледал зорко.

Огнярът заработил с въглищарската лопата като за премиални. Машината се разбунтувала. Пеща се нагряла и  парата започнала да навлиза в буталата като българска кавалерия в Добруджа. Не щеш ли на фона на прекрасната и неописуемата българска-вакарелска природа се показала първо бяла шамия, после пошит фустан, а най и по-подир и знойната снага на изгората на помощника, на помощника на машиниста - Цона.

Тогава онози се вкопчил в ръчката на свирката. Овесил се с пълен ръст и тя засвирила, като парахода “Радецки” край Козлодуйски брят. Страшна работа. Вложил цялата си мъжка сила върху нея. И даже целия си девствен ищах. Парата заизлизала, буталата отслабнали, колелата се завъртяли ялово и машината “Ричард Травелс” забуксувала и загубила цялата си мощ. Тоест от тридесетте километа, която тя “гълтала”, замряла на два оборота. После на нула... Помощникът на помощника рипнал по металните степенки. Прегърнал момата-потенциална слугиня и евнтуална изгора и доста минути я гнявил, така както само вакарелец може да я гняви и мачка с цялата си необуздана нежност и страст на неопитал и неопипвал плът момчурляк от Балканите. После откъснал здравче от крайпътния бурдюр, закачил го във шамията и догонил трена.

Докато огнярът... докато огнярът отново подклади и усили огъня минали петнадесетина, че и башка минути. Загубило се време. Офицерите, търговците и зозите окъснявали. А това действало лошо на реномето на компанията. Странниците завикали, че си искат минцовете и левчетата... Позор. По днешному – падал имиджа.

Прибрал се Канс или Петер в служебното купе. Извадил стилото си и на лист от фирмения бележник написал: “Българите биват да орат и да копат и да се мачкат, гняват и гледат слугините. Те за бизнес не стават.”

После уволнил огняра, който станал стражар, после старши стражар и началник на някоя част от най-тайната полиция, която преследвала чужденците по влаковете. Ти да видиш? Нали разбирал тои тия работи. За помощник взел оня, дето натискал свирката. Булката, потенциалната слугиня пък основала комунистическо дружество. Участвала в първото в света антифашистко възстание. После се пенсионирала като АПБФК. Но на влак повече не се качила.

Разказах тази история най-поучително.

В нея се крие всичко, което се случи с икономическия живот на страната ни в последно време. И не само в последно...

А Петер или Канс не ми е никакъв, за да ме обвините за икономичекси шпионин или нарушетел на банкова тайна.

А локомотивът “Ричард Тревел” гние в едно депо във Варна. Това го съобщиха независимите уж медии, собственост на най-главния началник на полицията, дето преследва, когото вече си иска.

А всяка прилика с трима зависими по банковите дела е случайна. Оня на свирката можете да го наречете и Дудук, ако щете, но това вече  си е ваша авторска интерпретация. Като при приказките...

Такива ми ти работи!