Право на отговор

Е, няма край и няма скоро да има сагата „Никола Вапцаров”! Тя ще продължава и още как, поне докато излязат наяве всички тайни и  табута около биографията на поета. Седемдесет години българите бяха   облъчвани с лъжи, със спекулации и лицемерие, с идеология и титано­стро­и­телство. Но дойде време за разхвърляне на камъните и за събиране на истините. Дори и за сакрализирани имена библейските канони са си вали­дни. Ето и сега, страната е затънала в проблеми, в страсти и трагедии, държа­вата се рути, а наследниците Вапцарови не се успокояват по никакъв начин и продължават борбите си в интерес на родовите си амбиции. Сега са против филма „Пет разказа за един разстрел”,както преди премие­рата, така и след триумфалните прожекции и множеството призове. По време на фестивала „Златен ритон  2014” настояваха пред журито филмът да бъде елиминиран ,заплашваха режисьора, че ще го съдят. Творбата обаче полу­чи две национални награди и предизвика огромен зрителски и обще­ствен интерес.Въпреки това и сега фамилията интензивно хули  филма на Коста­дин Бонев и Ивайла Александрова по вестници и телевизии, твър­дей­ки, че всичко било лъжа, бил  комунисти­чески, на нивото на 1952 г. , фактите били изопачени на 180 градуса. Било въпрос на пълно невежество, на жълта мода и безотговорност. В безбройните си интервюта по вестници и телевизии се опитват да омаловажат и да компрометират работата на цял екип от талантливи и работливи хора, посветили 3-4 години  от живота си, за да преровят хиляди  архивни страници, да се срещнат с десетки хора и да изчетат цяла една библиотека „за Никола Вапцаров”. В крайна сметка са създали съвършена във всяко отношение филмова партитура, истински шедьовър на документалното кино. Наследниците са си борбена фамилия, свободни са да действат според техния си интерес от 1952 г. та досега и макар бивши привилеги­ро­вани комунисти, то и  днешната псевдодемо­крация  ги подпомага в това отношение. Могат да не опровергават фактите, но са свободни да  уни­зяват създателите. Какво точно не им отърва обя­сня­ват в изтощител­ните си интервюта.Отричат всичко и с непре­станни атаки и повтаряне  на  отрица­нието разчитат на гьобелсов резултат.Наясно са, че обикно­вените хорица с по-ограничени  възможности и култура не ходят на кино, а на докумен­тал­ни прожекции никак , но четат вестници и зяпат теле­ви­зия.Пък обичат и стихотво­ре­нията на Вапцаров, но съешени с неговия „светъл героически мит ” в новата българска история. Непре­станно обаче моето скромно име е на мушката на гнева им като един от консултантите на филма.Според тях именно аз съм виновник за неудоб­ните интерпре­та­ции, говори се за мен „ с омерзение”, адресират ми квали­фикации за „пъл­но невежество”, „ жълто писане”, „безотговор­ност”.Дру­гата консул­тантка К. Зографова е  някак в сянка и е солидарна с  клеветата -  уж хем харесва и защитава филма на 100 % , хем била  имала противо­по­ложни на моите по­зиции, но кои точно са грешните ми позиции, не  казва. Това го нау­ча­вам  сега, защото не съм срещала и не съм разговаряла с тази жена поне от 15 години. Изглеж­да поврътливостта не пречи, а помага да се „преоткриват„ отдавна откри­ти неща и не само за това. А всеки ред от филмовия разказ безкомпромисно е защитен визуално и смислово с оригинални ръко­писи, снимки, архивни филмови кадри, официални документи и мемоарни сви­детелства.И нито за момент не се отрича значимостта на Н. Вапцаров като талантлив поет, напро­тив, сти­ховете му разтърсващо и синхронно озву­ча­ват задъхания ритъм на  кино­кадрите.За пръв път обаче на екран публично са  извадени и доказани фак­тите от противоречивия му живот на творец и конспиратор, на много само­тен, непризнат и неразбран  човек и поет. Най-важното е, че излезе на бял свят трагедията  му на политическа жертва, натоварена да поеме чужда вина и да спаси със своя живот партий­ните комунистически принцове. Но минавам конкретно на инси­ну­ациите спрямо моята скромна персона.

Декларирам , че приносът ми като „консултант„ се състои в предо­ста­вя­не на две книги на авторите, в посочване на няколко имена за интервюта по темата и в един разговор с режисьора. Не съм виждала сценария преди про­жекцията. Същиностният ми влог може би се дължи на двете ми автор­ски моно­графии и на две  други статии.[i] Не можах да им покажа дори Вап­ца­­ровата сбир­ка в Института за литература, пенсионирана съм от 2010 г. Даже не съм очаквала никакъв жест от страна на авторите, бях изнена­да­на,че ме припознават като „консул­тант. Но много повече са се консул­тира­ли с племенниците, както посочва режисьорът в своя отговор във вестник 168 часа[ii].

Атаката  срещу мен е още от 2009 г. Не само лично ме охулват, това е  дреб­на грижа. Зачертават дългогодишния ми труд над Вапцаровото лите­ратурно наследство от 1984 до 2004  г. Още тогава оспорват дипло­мата ми от СУ „Кл. Охридски” и работата ми на проучвател в Литера­турния инсти­тут, писаха ми „открито писмо”, предлагаха да ми платят, за да спра да пиша. Мога да преглътна обидите, но не и пренебре­жени­ето към труда ми, чрез който съм решила важни литературоведски и тексто­логични въпро­си на Вапцаровото творчество.Отговорих им подоба­ва­що навре­мето, но те нямат спирачки в претенциите да удържат ста­тук­вото си на фами­лия, особено важна за нацията.Затова се налага да продължа с конкретиката.

1.       „Пълното ми невежество” по темата „Н. Вапцаров” според тях веро­ятно се  дължи на факта, че в продължение на  4 години съм описвала „де визу” страница по страница всички ръкописи и документи от и за  Вапцаров в достъпните по онова време четири музейни архиво­храни­лища. Направих  академичен „Аналитичен опис  на архив Никола Вапцаров”/1991 г./ със 786 архивни единици и с пет справочни апарата, с всички подробности за историята, публикацията и  състоя­ни­ето  на документите. Нямах тогава достъп до компютър, всичко бе описвано на ръка и след това на пишеща машинка „Марица”. Такива архивни описи по онова време имаше само за големите руски класици и то изработени от цели академични  колек­тиви, но нямаше такъв за нито един българ­ски писател. Още тогава редакторът в издателството на СУ” Св. Кл. Охридски” Алберт Бенбасат се произнесе, че и със злато да му платят, не би хвърлил този труд, с  който аз доброволно съм се заро­била Сега, когато секретните архиви се откриха, описът се оказва непълен и половинчат и  би трябвало да се пре­работи. Кой обаче би се заел с подобна трудоемка и безвъзмездна работа в услуга на едно име, за да може после да бъде оплют безоглед­но? Тогава племенниците не възроп­таха, не са се интересували, а може и да не са виждали описа. Сега се присмиват на такива като мен, че били „преживяли живота си като сме  „писали книги за Вап­царов”, вместо да трупаме пачки, нали? Сякаш те не са преживяли техния, просперирайки житейски благодарение на името и смъртта му. Ние, писачите за жълти стотинки и дори без таки­ва, поне не сме се възпол­звали от техните приви­легии, по­сто­ве, пенсии и материални обезщетения. Уведомявам чита­телите, че съм прекарала само част, а не целия си трудов живот в Литера­тур­ния инсти­тут, създа­вайки осем книги, като само две от тях са за Вапцаров. Затова не към заинтересо­ваните  критици, а към съвестта на чита­те­лите отправям следващите пояс­нения. Нека те преценят дали тексто­ло­гичните изслед­вания и анализи в книгата ми „Никола Вапцаров. Текстът и сянката”/ 2004 г./ са „жълто писание”, ако тя се е оказала  един от многобройните изворови материали на филма „Пет разказа за един разстрел”. Не само съм описвала литературното и документалното наследство на Вапца­ров, но и съм и изследвала историята и смисъла  на  ръкописите.

2.      В  тази книга съм доказала авторството на седем ранни стихотво­ре­ния на  поета от периода в ВМУ, чиито ръкописи с чужд почерк се намират в чужда тетрадка.Текстовете са приложени в книгата.Този дял от археографията се нарича „ атри­буция”. Никой не  е оспорил тази публикация, напротив стихо­тво­ренията влязоха в обръщение в последващите две издания на Вапца­ровите произведения, разбира се без да се съобщава името на изсле­дователя.Дали това е  принос или  акт на  невежество, питам пък аз ?

3.      В същото съдържание съм лансирала последната автор­ска редакция  на стихотворението „Огняроинте­ли­гент­ска”, нанесена са­мо­­ръчно от Вапцаров в стихо­сбирката „Мо­торни песни”. Първият анализ и леги­тимация на есето „Мирът на Щъркелов”,което бе игно­рирано в про­дължение на поло­вин век, е отново в тази книга. Кори­ги­­рала съм  погрешните издателски редак­ции на стихотворенията „Антени „ и „Ще бъда стар” според окончателните им преписи в бележника Байер. ­­Обстойно е проследена драматичната биография на този бе­лежник във времето и е изчистена дотогавашната спекулация с дати­ровката на предсмъртните стихове „Прощално„ и „Предсмъртно”.

4.       Пак тук съм реконструирала проекта на незавършена поема „Илин­ден”, писана от Вапцаров по поръчка на МЛК и доказах ,че стихо­тво­рението „Илинденска” е само епилогът на недовършената поема. Може да се прочете  в „Текстът и сянката”. Четох доклад по темата на международна текстологична конференция през пролетта на 1991  и години по-късно разбрах, че докладът ми е изплагиат­ст­ван от един македонски „академик”, който също участваше, май Ганчовски му беше името. Както се вижда, занимавала съм се с текстовете на Н. Вапцаров и връзките им с епохата , а  не със славата на Вапцаровия род. Ако за  наследниците тези открития са проява на неве­же­ство, нека излязат с алтернативни текстологични аргументи и да до­кажат, че нищо от горепосоченото не е верно.

5.      В същата книга съм публикувала повторно двата македонски докла­да на Вапцаров, изнесени пред МЛК  през 1938 г. ,отпечатани от мен  през 1995 г. във в. „Литературен форум” с обширен коментар. В който няма лоша дума за поета, напротив защитавам го от самия него. Тук е заровено кучето,както се казва, това е публикацията, зара­­­ди която фами­ли­ята е „омерзена” и се нахвърли срещу мен през  2009 г. И до­сега програмният доклад на Вапцаров пред МЛК не се публи­кува в никакви други издания, изключението е в „Текстът и сян­ка­та”­.

6.       Пак в тази книга за първи път осветявам името или по точно псевдо-нима на коминтерновския шпионин, но с легенда на „емигрант –бело­­­­гвардеец” Борис Майлер , за когото намерих  сведения  и снимки в архива на къщата –музей в Банско. Дотогава бяхме чели в книгите на цялата фамилия само за възвишената му роля в живота на младия Вапцаров, как е замествал бащата в духовно отношение, как го е учил на комунизъм и хуманизъм, както и писме­ното му признание, че е смятал „да доживее живота си в  осво­боде­ната България, но „врагът не спеше и ни подуши”.Нямам отделна глава, посветена  на Б. Майлер – само на една страница изказвам догадки за неговата  шпионска роля в най-тесния кръг на ВМРО, където е проникнал с помощта на Йонко Вапцаров.Декла­рирам, че сведения за това лице съм черпила само от мемоарните книги на Вапцаровите роднини[iii]  и от архива на музеите в Банско и в Разлог. Това е втората  ми непро­стима грешка  в очите на наслед­­ниците, макар че сега  през зъби  потвърждават моите предполо­жения. Да, шпионинът бил чакан на гара София от Йонко Вап­ца­ров, да живял е в тяхната къща в Банско, да, бил благодарен на Йонко, че му е спасил  живота./ Интервю на Никола  Б. Вапцаров във в. 168ч.от 8 май т. г./Даже е умрял във вече „освободената” от Чер­вената армия България същия този „Цветан Ведов”- сбъднал си мечтата. Обаче не бил оказвал политическо вли­яние на младия Никола, а само инте­лек­туално. Бил е само лите­рату­рен гуру на бъдещия поет, а уж такъв беше Яворов. Откъде толкова интелект и култура, че и време у един  шпионин и родоот­стъп­ник, дошъл да сее  македон­ски сепаратизъм в средите на ВМРО и да подготвя септемврийските метежи в разлож­кия край? Възможно ли е отявлен комунист и агент на НКВД е бил почитател на „руската поезия” и на големите руски поети, повечето от които са унищожени от Сталинската сатрапия? Да не им изброявам тук име­на­та. А сега ,макар още неофициално, се прокарва версията, че лицето на юношата Никола било светело, когато на снимките бил редом до Борис Майлер, с неговите кръгли очилца „ала Берия”[iv].

7.      Уведомявам читателите и се заклевам, че не съм имала интерес, не съм се занимавала и не съм писала нищо и никъде за биографията и за личността на дядо им  Йонко. Не ми е влизал в задачите и инте­ре­сите  като образ и като обект. Ето за тази профе­сионална инфор­ми­ра­ност съм  виновна и нетърпима за наслед­ниците. Ако бях „неве­жа”, едва ли щяха да ме знаят, нито пък да пред­лагат да ми плащат, за да спра да пиша. Затова трябва да заличат доверието към книгите ми като ме заливат с презрение. Истината е, че искат само тяхната версия да бъде официална и меродавна, само те да диктуват какво и как да се мисли и пише за Никола Вапцаров, защото им принадлежи по кръвна линия и по право. Желаят да запа­зят не само ерозиралата вече митология за поета, но да въздигнат и другите си роднини в съ­щата уж героическа апология. Макар сега с обратен знак /180-те гра­дуса!/ – Вап­царов не бил комунист, а антифашист, не е раз­пре­делял руски, а ан­глийски пари и пр.,въпреки показанията на Па­вел Шатев, доку­мен­тирани във филма. Не си спомнят вече свиде­телствата на Борис Вап­царов за любовта и загрижеността на видните комунисти от  Пи­рин­ския край  Никола Калъпчиев и Иван Козарев към поета Нико­ла Вап­ца­ров. Само дето повече не могат да забра­ня­ват на любо­зна­тел­ните търсачи да търсят, да мислят и да изго­­варят в социалното про­стран­ство новооткрити факти и фраг­мен­ти, в които се оглежда изчи­сте­ният и трагичен лик на родната история.

8.      Племенниците са силно фрустирани до ярост, бърка им сметките  едно изречение във филма – че Йонко Вапцаров е „рязал комуни­сти­чески глави”, което било безотговорно хвърлено в простран­ст­вото и не било доказано. Не знам какво щеше да последва, ако режи­сьорът се беше заел да докаже и тази теза. Напротив, умен и умерен, той е елиминирал жанра на „интервютата на живо” със съвре­мен­­ници, с банскалии и с наследници на избити дейци и поли­тици, няма ги във филма, за да бъде избягната всяка субек­тив­ност. Но не можеш да затвориш устата на мълвата и на хората, кои­то знаят и пом­­нят каква е била участта и гибелта на техните предци и съграж­дани. Да се сър­дят на съграж­даните си от Банско тогава - те разпра­вят страш­ните случки, аз  съм „приоданец” и съм пълен пас по тази тема.И изобщо  съм зарязала писането по каквато и да е тема.Освен че е риско­вано да казваш истината, то е и безсмислено според мен.

9.      Водещата ми мотивация за този отговор обаче е етическа и мо­рал­на.Не мога да си присвоя такава чест и отговорност, каквито ми вменяват наслед­ниците, все едно аз съм вдъхновител на това пре­красно произведение на българ­ската кинодокументалистика. Напра­во ми вдигат акциите до небесата, а незаслужената слава ми тежи на съвестта. Бих била щастлива да съм съавтор, но нямах този късмет – може да съм само едно от малките поточета в реката на информа­ци­ята. Арията на кле­ве­тата обаче не държи сметка, че така ограбва труда и накърнява прести­жа на истин­ските автори, на големия екип от кинотворци-  режи­сьор , сце­нарист, оператори, музикални офор­ми­тели, монтажисти, четец и пр. Костадин Бонев е международно известен, безкрайно талантлив режи­сьор с десетки игрални и доку­мен­­тални филми, носител на многобройни  нацио­нал­ни и между­на­родни награди. Той е отдаден творец, универси­тет­ски препо­да­ва­тел,член на престижни журита, фин и деликатен човек, който цени своето изку­ст­во и държи на своя авторитет. Киното за него е дарба и призвание. Сценари­стката Ивайла Александрова е дълго­го­дишен  радиожурналист, автор на нашумялата документална книга „Горещо червено”, получила междуна­родно признание в Евро­па и ЕС. Сега Ивайла пише документална книга за биографията на Н. Вап­царов, където вероятно ще осъществи в пълнота собствения си замисъл за „Осем разказа за един романтичен разстрел.” Тези име­ни­ти творци са положили неимоверен труд и старание в продъл­же­ние на три и половина години, издирвайки и изчитайки десетки хиля­ди страници във всички възможни архивохранилища – Бонев ги избро­ява в – отговора си  в същия вестник /168 ч., 15 май/ По вре­мето, когато аз съм описвала архивите за никакви  фондове на ЦК, на МВР, на Военния архив, на Народния съд, на скопската УДБА­ и цар­ските архиви не съм могла да мечтая. И защо тези компе­тентни и спо­собни професионалисти, положили изнурителни усилия,  пре­циз­ност и търпение, ще се влияят така фатално от охулваната и невежа Цвета Трифонова и  ще продуцират „ лъжи”, опорочавайки творбата си, след като са видели с очите си истините в автентични докумен­тални свидетелства? Освен това става ясно, че са се консул­тирали  много­кратно и със семейството, но то не им е сътрудни­чи­ло по  конструк­ти­вен начин. А може би авторите  са видели, че в ста­ти­ите  ми има повече безкористие, добро­съвест­ност и почит към  поета, откол­кото у тези  род­ни­ни, мотивирани от неудържимия им хъс да се самоиз­тъкват като най-прославената историческа фамилия на България. И техните родственици и предци са били под­властни на бурната и превратна история на родината ни с несвър­ш­ващите разде­ления, въ­стания, преврати, поражения  и предателства.Както съм писа­ла и преди,  и жер­т­ви, и предатели, и палачи тук ходят по горящи въглени като нести­на­ри и се опарват по един или друг начин, както почти всич­ки из­ве­ст­ни имена в хилядолетната ни история. Признайте си, бе бълга­ри, всички сме изстрадали грешници и измъчени чеда на този земен рай, разпо­ложен за съжаление на ветровит и опасен  геополи­тически кръсто­път.Хубостите и богатствата му са платени с кръв и със свид­ни жертви от всички, от всички - няма нито един, който да е вкусил само меда и да не е опитал жилото на общата ни история и съдба. Как може да сте против самопознанието, само то е единстве­ния и си­гурен път към освестяването на нацията ! Ето, аз съм благо­дарна на Никола Вапцаров за меда от неговото творчество, но и на роднините му за горчил­ката от жилото. Същото очаквам и от тях като от бивши партийни, а и сегашни  аристократи.