Българска ли е българската православна църква

Не, не е! Националната църква на България? Традиционното вероизповедание на българския народ? Да не е!

За това толкова категорично твърдение дори нямам предвид преди всичко друго неоспоримия факт, че огромното мнозинство от висшите духовници и значителна част от нисшите, во главе с патриарх Неофит, са доказани агенти и доносници на Държавна сигурност – чудовищната репресивна машина на престъпния и безбожен комунистически режим. Даже не и това, че по признание на самия Тодор Живков, Държавна сигурност е била просто филиал на една чужда и антибългарска тайна служба – КГБ на Съветския съюз, мощен инструмент за колониално потисничество на България.

Няма и кой знае какво значение, че малка част от висшите духовници не са доказани агенти и доносници на Държавна сигурност. Вероятно немалка част от тях са били агенти и доносници направо на КГБ на СССР, на който архива е недостъпен, а друга, че все още не са били вербувани, защото са били малки преди 1989 г. /Спомням си, че познат технически ръководител, с когото работехме заедно в строителството на Девненския промишлен комплекс, беше написал в автобиографията си: „В Съпротивата /Б.М. – „антифашистката”, разбира се/ не съм участвал, защото бях малък. Спукана им е била работата на „фашистите”, ако е бил пълнолетен!/. Важното е, че и тези духовници са от същия дол дренки, та дори и по-лоши. Справка: Николай Пловдивски!

Нямам предвид преди всичко друго и безспорния факт, че цялото съвременно ръководство на Българската православна църква е неканонично – висшето духовенство от 9.IX.1944 г. и досега е подбирано и назначавано от Комунистическата партия и Държавна сигурност за ликвидатори на Православната църква в България и за проводник на руското влияние у нас. За това, никой не споменава един от най-свещените канони на Вселенската църква – 30-то правило на Светите Апостоли: „Епископ, който си послужи със СВЕТСКИТЕ ВЛАСТИ и чрез тях получи епископска власт в църквата, да се низвергне и отлъчи, както всички ония, които се съобщават с него!”.

Имам предвид, че всяка сянка от българско родолюбие в Българската православна църква е жестоко потъпкана и прогонена отвъд кръгозора на нейното недостойно ръководство. За да бъдеш български родолюбец, задължително е да имаш чест и достойнство, за да цениш честта и достойнството на България, да познаваш историята, завоеванията и въжделенията й.

Никой висш духовник нямаше честта и достойнстовото да признае публично агентурното си минало, а защо не и настояще, робското си послушание на безбожния комунистически режим, националното си предателство в отношенията си с Московската патриаршия и Вселенската партиаршия, да се покае и да поиска прошка от българския народ. След падането на режима на Николае Чаушеску през декември 1989 г., румънският патриарх Теокист публично се покая и поиска прошка от румънския народ за сътрудничеството си с диктаторския комунистически режим и подаде оставката си като предстоятел на Румънската православна църква, като чистосърдечно си призна, че е бил поставен на патриаршеския престол по изричната воля на диктатора. Скоро след това от нарочен събор Теокист отново бе избран за румънски патриарх, но това е друга тема. Все пак нещо бе сторено, ако щете, за „кумова срама”!

Някой вярващ православен християнин в България да е чул покаяние от патриарха и владиците около него? Няма и да чуе! Някой да се е допитал до миряните за решаването на кой и да е от животрептущите въпроси на БПЦ? Няма и да се допита!

Какво ли родолюбие може да се очаква от църква, която не признава, че е учредена с единодушното решение на извънредно заседание на Осмия вселенски събор в Константинопол /Цариград, Истанбул/ на 4 март 870 г., че е най-старата и велика църква в православния свят след Антиохийската, Александрийската, Йерусалимската и Цариградската, неоснователно самонарекла се Вселенска, патриаршии и че патриаршеското й достойнство е международно признато още с 30-годишния българо-византийски мирен договор от 927 г. Западната Римско-католическа църква признава Цариградския всехристиянски събор /869-870/ за Осми вселенски събор, но българската църква, която е учредена с негово решение, не го признава и участва в преговори за свикване на „Осми вселенски събор”, който вече се е състоял преди 1, 144 години! О, санкта симплицисимус! О, свещена простотия!

Нека си припомним споразумението от 1945 г. между отечествено-фронтовското правителство и Фенер, сключено с посредничеството на съветското правителство и на Московската патриаршия, действащи, както винаги, единствено и само в свой интерес, и прието от тогавашното върховно духовно началство на Българската църква, начело с наместник-председателя на Светия синод митрополит Стефан Софийски, което изяснява всичко, дори раболепното поведение на патриарх Неофит, който като провинил се ученик мълчаливо изслуша назиданията и исканията на своите московски и цариградски събратя, а всъщност началници! Въз основа на това споразумение Цариградския вселенски патриарх издаде прословутия патриаршески томос (писмо) от 22.II.1945 г., с който уж беше уредено каноничното положение на нашата църква в православния свят. Ако човек притежава капчица обективност, не може да не признае, че става дума за едно от най-черните предателства в нашата национална история и за една от най-блестящите победи на византийската дипломация. Да, няма грешка – византийската дипломация, защото Гръцката патриаршия в Истанбул /Константинопол, Цариград/ в наши дни може да е само бледичка сенчица на някогашната империя, но все пак е последният жив орган на Византия, осъществяващ вековната византийска доктрина и практика, сърцевината на която е антибългаризмът.

С този партиаршески акт фанариотите с един куршум уцелиха най-малко „три заека”.

Първо: Наложената схизма върху Българската православна църква беше „вдигната”, а не обявена за недействителна от самото й начало, както си е в действителност. Отделянето на Българската църква от православния свят през 1872 г. във връзка с възстановяването и признаването на българска народна църква под името Българска Екзархия, беше едностранен акт на Вселенската патриаршия, а не решение на веселенски събор, с каквото е учредена, което е нарушение на съборното начало във Вселенската църква. Но в крайна сметка, осъществен беше един от водещите принципи на византийската дипломация: „Правият е крив, а кривият е прав!”.

Второ: Българската църква прие за граници на своя диоцез /църковна територия/ границите на съвременната българска държава. С това сама се отказа от епархии, признавани за български от целия православен свят, включително от Византия и Вселенската патриаршия, в продължение на повече от хилядолетие. Най-важното от тази огромна национална загуба е прекъсването на приемствеността на съвременната Българска православна църква с историческата Българска църква, учредена, както се каза, с решение на вселенски събор от 4.III.870 г., в т.ч. и отказ от Охридския престол, който е престола на нейния предстоятел /първоначално архиепископ, впоследствие – партиарх, а до 1767 г. – пак архиепископ/. С този отказ православната ни църква стана най-младшата в православния свят, по-младша дори от Сръбската и Румънската църкви, чиято автокефалност и патриаршеско достойнство бяха признати след Първата световна война /1914-1918 г./. Впрочем, предателството през 1945 г. даде възможност на московския патриарх да заеме петото място на предстоятеля на Българската православна църква като най-старши между патриарсите на поместните църкви. Не е чудно, че българския патриарх, при богослужения в Цариград, а и навсякъде из православния свят, се споменава последен след патриарсите на всички други поместни църкви.

Трето: Всички български църковни имоти в Република Турция попаднаха под каноничната юрисдикция на Цариградската вселенска патриаршия. Железният храм „Свети Стефан” – паметник на вековната борба и победа на българския народ над духовните му поробители – фанариотите, днес канонично е обикновена енорийска църква от епархията на Фенерския /Вселенски/ патриарх! Българската църква „Свети Димитър” в Царигард, издигната в памет на десетките българи от с. Загоричани, Костурско, изклани от гръцките андарти – също! Господи, какво кощунство! И нищо чудно, че българския характер на църквите ни в Турция и правото на нашите сънародници да имат славяно-българско богослужение и удостоверения за своето кръщение и венчание на български език, се бранят от турски съдилища, при, разбира се, пълния пас на нашите патриарх и синодални старци! И на нашата пишман-държава!

И не може да бъде другояче. Самият Неофит, в качеството си на русенски митрополит, „освети”, без да му мигне окото, параклис, посветен на св. Паисий Хилендарски – великия начинател на Българското Възраждане и на църковно-народните борби против гръцкото духовно робство, в Пантеона на възрожденците в Русе с икони само с... гръцки надписи. Покойният варненски митрополит Кирил, който нямаше нито едно качество за православен архийерей, направи същото – „освети” храм „Свето Благовещение” в Морската градина на Варна с икони само с гръцки надписи, защото... били канонични. И това, повече от хиляда и сто години след чутовното дело на светите равноапостоли Кирил и Методий, създали и разпространили третия каноничен език на християнска Европа – старобългарският! И повтори „подвига” си – параклисът на Международното летище - Варна е с икони само с гръцки надписи, да се чудиш къде си пристигнал! А за съслуженията на Николай Пловдивски с гръцки духовници по повод и без повод и за строителството на българска църква в Пловдив в руски архитектурен стил, да си кажем направо – търси опора човека да стане български патриарх не сред сънародниците си, за които най-голямото му дело е оскверняването на историческата църква „Света Неделя” в Батак, а сред чужденци! За съжаление, примерите са безкрайни!

Сега едно от исканията на вселенския патриарх Вартоломей, налагано с безапелационен тон, е да премахне паметника на Екзарх Антим I-ви от двора на българската църква „Св. Св. Константин и Елена” в гр. Одрин, Република Турция, която българската църква и българската държава предадоха на неговата канонична юрисдикция. Нищо, че не е дал и стотинка нито за църквата, в която е кръстен баща ми, нито за паметника. Единственият мотив на искането му, че Екзарх Антим I-ви бил схизматик, е непоносима обида за милиони българи, които са търсили път към Бога чрез своята народна църква – Българската Екзархия, както са правили всички други православни християни по света.

След богослужението в другата българска църква „Свети Георги” в същия град и държава на 6 май т.г. пресрещнах генералния консул на България в Одрин. Направих го не само с правото си на български гражданин, но и с правото на един от последните потомци на Софийския митрополит Партений, роден в с. Вайсал, Одринско, блестящ духовник на Българската Екзархия, първи братовчед на прабаба ми Пауна от същото село, и на внук на известните одрински български учители Иван и Иванка Грудеви. Не познавам човека – може и с право да е заел поста си и добре да върши работата си. Попитах го, какво възнамерява българската държава да направи по искането на Вартоломей, тъй като този въпрос много вълнува тракийските бежанци и техните потомци във Варна, защото Екзарх Антим I-ви е велика гордост за тях и защото с техни средства се изгради паметника му. Каза ми, че въпроса бил много сложен, че Вартоломей имал канонични основания. Отговорих му, че той е представител на България в Република Турция и че Върховния касационен съд на Турция не признава Вартоломей за вселенски патриарх. Получих отговор, който ме порази: „За щастие, ние го признаваме!”. В какво се състои щастието ни, не ми обясни. Очевидно и той не знаеше. Но знайно е, какво става с народ, когото водят слепи, глухи и безмозъчни водители, и църковни, и държавни!

Боже, пази България, ако все още Ти трябва на този свят!

гр. Варна; 04.07.2014 г.