„Императорът идва насам, а той

не е толкова благосклонен като мен.”

Дарт Вейдър

В София пристигна руският външен министър Сергей Лавров. Той продава книгата си, придружаван е от възхитени представители на арменското посолство (разбираемо е), преговаря за трасето на газопровода „Южен поток”, поднася цветя на (и тази сутрин комически трескаво почиствания от весели антиевразийски лозунги) Паметник на съветската армия… и не пропуска да се скара на европейските страни. Русия, според Лавров, не приема европейските правила и изисквания. И наистина не е длъжна, доколкото (за разлика от България) не членува в Европейския съюз. Но тогава за какви преговори може да става дума, щом едната страна не признава изискванията на другата? Лавров направи тежък протоколен гаф, а и за пореден път издаде типичната нагласа към дипломацията, проявявана от съветските дипломати. Хрушчовска, пардон, лавровска, ох, путинска му работа. Добре че не си събу обувката, за да удря с нея по плота. Някога Славомир Мрожек беше обобщил съветския финес ето така:

ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ

Нека се споразумеем в дух на взаимно уважение!

АБСОЛЮТНО ПРОГРЕСИВНИЯТ СЪВЕТСКИ СЪЮЗ:

Ш’ти друсна една…

Благодарим за предупреждението – и на Мрожек, и на имперския комисар Лавров. Последният наистина има възмутителното поведение на генерален губернатор. Отнася се с българските си домакини така, както навремето се е отнасял Гурко с поляците или Ернрот и Каулбарс – със собствените ни прадядовци. С известно презрение и царствено-административна досада. Сигурно и Пилат не е имал кой знае колко добро отношение към своите подопечни юдеи, но руската школа в това отношение е ненадмината. Лавров просто заяви, че „Южен поток” така и така ще го има, само дето въпросът е дали ще мине през наша територия. Тоест – ами ако щем. Русия си има и по-важна работа. Не спорим с последното твърдение: Русия наистина си има по-важна работа, например да оцени загубите си в Славянск, където напразно се опита да предизвика гражданска война. И да стопанисва новоокупирания Крим. И вероятно да планира нови акции против стабилността и мира в Източна Европа, например в молдовското Приднестровие. Но щом ние си решаваме и щом Русия (за разлика от България) не е длъжна да се съобразява с общия европейски интерес – тогава България на свой ред не е длъжна да посреща гости с подобно агресивно поведение. Пък и ако Москва има по-значими грижи, Лавров  направо можеше да си спести труда по идването. Вече отделен въпрос е дали останалата част от Европейския съюз на свой ред е длъжна да се съобразява с плановете на Кремъл. Не може да се разчита на партньори, които току заявяват принципен отказ от равноправни преговори или си присвояват по парче земя от съседни държави. Ако седнем да се учим от Русия, утре можем да решим да си „върнем” я Струмица, я Босилеград. Тъй де, там има български малцинства, имаме правото да ги защитим. Така ни учи Москва. А може и оттам да мине някое разклонение на Потока.

Междувременно кохортата доценти по възхваляване на Големия брат от ИФ на все по-дискредитирания Софийски университет, стопанисван от услужливи ченгета, се задейства: руският газ ни бил нужен, а шистовият – не (не по врат, а по шия); шистовият или (още по-лошо, направо американският) газ бил крайно недостатъчен (това откога го оценяват историците? Пък и не се чува нищо за ценова изгода от Русия); Европа и Щатите били прекалено резки с Москва, дипломатическият натиск бил огромен… момент, ако последното е вярно, тогава защо изобщо Лавров се прави на триумфално сигурен в пускането на „Южен поток”? Кого лъжат ченгетата от ИФ в комфортните си интервюта по БНР? Последно – силен ли е западният натиск срещу Русия или построяването на газопровода е сигурно? Няма как и двете да са верни. Изглежда, че стиковката в мненията на руската пета колона у нас е на ниско ниво.

На този фон Президентът Плевнелиев тази сутрин също допусна сериозна грешка. Каза публично, че в оставащото му време сегашното управление трябва да приема полезни закони и да си върши работата. Не, господин Президент! Правителството и Народното събрание в сегашния си вид изобщо не трябва да вършат повече от така типичните си безобразия. Скорошната банкова оперета и цирково щастливото й преодоляване по никакъв начин не трябва да позволяват още (руски) заеми, още обвързвания (с Русия) и  още договори за скъпи плащания и/или неустойки (към Русия, при това пак в ущърб на съюзните ни задължения в ЕС). Сегашният състав на Парламента и кабинета все още се държат на командно дишане, само за да могат да приемат по някое неизгодно за нас, но доходоносно за евразийските олигарси решение. Същевременно всяко действие на Орешарски, Миков и компания пряко доубива и малкото оставащо доверие на Брюксел и Вашингтон спрямо България. Тук е мястото да се отбележи, че за България е срамно не само поведението на наглия руски външен министър, но и очевидната нужда САЩ да припомнят на Орешарски и Борисов, че са политици в НАТО-вска държава, а не в някоя сибирска губерния. Би трябвало сами да знаем кое е в наш интерес, а не да чакаме някой, дори и приятел, да ни внася демокрация. В противен случай си просим посещенията от Лавров. Връщайки се към предишната мисъл – отношението на гражданското общество към всяко следващо управление трябва да зависи пряко от ограничаването или насърчаването на пагубното за България руско влияние. Урокът на Стефан Стамболов явно трябва да бъде припомнян.

Няма как да не спомена, че при всички тези събития споменатото гражданско общество отново демонстрира слабост. Вместо да се занимава с абсолютно незначитени дреболии като “за” или “против” безсмислената разходка на няколко объркани глезльовци, повечко хора трябваше да посрещнат Лавров по достойнство, тоест по недостойнство. Банковите инфаркти, продължаващата законотворческа наглост на Парламента и харченето като за последно на кабинета, бързите държавни поръчки и пристигането на московския представител с неизбежното размахване на пръст трябваше да предизвикат същинска буря. А се оказа, че се утешаваме с надежди за оставка и футболни страсти вечер. Слабо, приятели и съседи. Така България никога няма да си реши проблемите.