Българо-руските отношения от толкова отдавна са в утопичния плен на метафорите, че това, което най-вече им липсва, е конкретната „средина”. Ето защо те са напълно неясни и непредсказуеми.

За тези отношения винаги се говори с такъв апломб и такава помпозност, че никога не сме сигурни за какво точно иде реч. А това си е най-ясната характеристика на утопията, където много по-ясно е какво се отрича, отколкото какво се утвърждава.

Основният проблем в отношенията между България и Русия е, че нещата никога не се назовават с истинските им имена. Нито преди, нито сега, както се убедихме при последното официално посещение на Сергей Лавров в България.

С каменно лице руският първи дипломат произнесе очакваните протоколни фрази за 135-ата годишнина от установяването на дипломатически отношения между двете страни (за „дълбоките културно-исторически връзки, които ще се разширяват” и т.н.). Формално погледнато, това бе поводът за посещението му в България. Пред руските медии, в навечерието на визитата си в България, Сергей Лавров обаче даде други обяснения за целта на посещението си  - заради строителството на „Южен поток” в една „проблемна”, поне според Русия, държава.

Така за пореден път „историята” бе пакетирана с актуалните руски интереси, а „бизнесът” – с „братската дружба”.

Ала наш проблем си е, ако бъркаме император Александър II с Владимир Путин, а още по-непонятно е защо нашенските русофили насаждат в общественото съзнание сложни взаимовръзки между тръбата на „Южен поток” и Шипченската епопея.

Впрочем самият Лавров не криеше видимото си отегчение при срещите с Вигенин и с Орешарски. За Москва е ясно, че няма нужда да хаби сили в ситуация „12 без 5”, и то с пътници, изпаднали от влака на актуалната политика.

Онова, което „поетът-дипломат” държеше да свърши в София, бе да даде „знак”, че Русия е непреклонна за „Южен поток”, че тя настоява за „изключение” от Третия  енергиен пакет на ЕС, защото съдбата на този все по-мътен газопровод наистина превърна този голям бизнес проект в поле на геополитически сблъсък със Запада, както пише в. „Известия”. И още нещо: да активизира нашенското „проруско лоби”, за което терминът „вечна дружба” винаги е бил равнозначен на „бизнес”.

Изобщо българо-руските отношения са типично въплъщение на най-старото славянофилство, където, както твърди неговият теоретик Иван Киреевски, „ненавистта винаги е конкретна, а любовта – размазана и абстрактна”.

Сергей Лавров може и лично да е прагматик, ала руската дипломация е повече от всякога идеологическа; тя е центрирана върху месианските постулати на „руската идея”, които иска да наложи в съвременния свят чрез онова, което смята, че й е предначертано свише. Такива поне са насоките, спускани от Кремъл.

Затова се налага да мислим българо-руските отношения в една по-особена „идейна перспектива”. Не бива да гледаме на „Южен поток” само като на „гигантска тръба”, доколкото за руската страна проектът е олицетворение на кръвоносната система, която трябва да свърже славянството в единна ос, алтернатива на „морално загниваща Европа”.

Що се отнася до България, тя, ако се позовем на един стих от Медният конник на Пушкин, е важен „прозорец към Европа”, за да може днес Русия с „твърда нога да стъпи на морето” (в случая – на Черно море).

Така поне изглеждат нещата от Кремъл, изтупал от паяжините добре познатата ни руско-имперска парадигма от XIX в.

Щем не щем, налага се отново да разгърнем старите книги.

Най-малкото поради две причини.

Първо, заради хленча на родното русофилство, което, мине се не мине, изпада в нова истерия и призовава целокупното гражданство на колене да поиска прошка от „освободителката”, която е „добра”, затуй „великодушно ще ни прости” (следвайки злощастния пример на митр. Климент след детронирането на княз Батенберг). За това „българско русофилство” аз вече писах и не възнамерявам да се връщам към него, който иска нека да препрочете публицистиката на Раковски и Каравелов, Ботев, Стамболов или Захари Стоянов, там всичко е казано от ясно по-ясно.

Струва си обаче да анализираме защо руските медии непрекъснато атакуват България, в какво те „исторически” ни обвиняват.

Защото, мине се не мине, четем пространни статии за „неблагодарната България”, отвърнала на Русия „по карамазовски”.

Наскоро „Москоу таймс” дори публикува статия за „комплекса Достоевски” в отношенията между „Големия брат” и „малка България”, предала го на няколко пъти в ключови моменти от руската история.

Добре, да започнем тогава с Фьодор Михайлович Достоевски. Отношението на този гениален писател към България е особено показателно за „руско-имперската матрица”, тъкмо защото той е изключително пристрастен и субективен в оценките си.

И така, в Дневникът на писателя (ноември 1877 г.) Достоевски настоява, че основен проблем за Русия ще бъде „българската неблагодарност”, както и неблагодарността на останалите славяни, които ще започнат да възприемат себе си като „европейци” и да издигат собствената си, а не „руската истина”:

„Ще издигнат като своя политическа, а след това и научна истина, че дори и да я нямаше тази освободителка Русия, отдавна сами щяха да се освободят от турците чрез своята доблест и помощта на Европа, която, дори да я нямаше Русия, не само не би имала нищо против тяхното освобождение, но и сама би ги освободила. Нещо повече, даже за турците ще започнат да говорят с по-голямо уважение, отколкото за Русия. Може би цяло столетие или повече ще продължат да треперят за свободата си, да се боят от властолюбието на Русия, ще сплетничат срещу Русия, ще я клеветят и плетат интриги. Особено приятно на освободените славяни ще бъде да тръбят из цял свят, че те са племена образовани, способни на най-висока европейска култура, докато Русия е варварска страна, мрачен северен колос, даже не с чиста славянска кръв, гонител и ненавистник на европейската цивилизация. Те естествено ще имат конституционно управление, парламент, отговорни министри, речи и т.н. И това невероятно ще ги утешава и възхищава. Те в упоение ще четат за себе си в парижките или лондонски вестници как след дълга парламентарна буря е паднало най-сетне правителството на България и се е съставило ново от либералното мнозинство и как някой си Иван Чифлик се е съгласил да приеме портфейла на председател на Министерския съвет”.

Да, пророчески е предвидил Фьодор Михайлович дори оставката на Орешарски, че и настоящата политическа криза в България. Ала най-добре е предусетил проблемите на днешната руска дипломация: българите, както и останалите източноевропейци наистина „се втурнаха към Европа” и вече никой не ще назад, при „властолюбивата Русия”. Не можем да оспорим „инстинкта” на големия писател”, „предчувствието за бъдещето”, с което той завършва статията си.

Какво да кажем още: „едно към едно”, ясно като бял ден са описани „руските българоопасения”.

Интересно как ли изглеждат тогава българите в очите на руснаците, с оглед на изконните имперски интереси?

Да видим какво пише Константин Леонтиев, считан днес за един от стожерите на „руската идея”:

„И така, българинът прилича много повече на солидния, търпелив и пресметлив немец, отколкото на веселия, жив и по-разпуснат великорусин, възпитан от гърците и по гръцки…У българите срещаме черти, коренно противоположни на нашите, великоруски основи. Най-изостаналият, най-последният от възродилите се славянски народи се явява и най-опасният за нас; тъй като само в неговата нова история, а не в чешката, полската или сръбската истории, са си дали среща тези две сили, с които ние, руснаците, живеем и се движим: племенното славянство и византизмът. Заради българите ние сме изправени пред Рубикон.” (Византизъм и славянство, 1875 г.)

Нима? Чак толкова  да са опасни българите за руския държавен проект и руската идея?

Да допуснем, че Константин Леонтиев е бил силно предубеден към българите заради известното си гръкофилство, но ето пък какво мисли за българите бащата на руската философия Владимир Соловьов (1853-1900). В известната си студия Руската идея (Париж, 1888), Соловьов настоява, че Руската империя никога няма да може да овладее Константинол и проливите, защото на нейно място ще се появи друга национална сила, много „по-малко надарена”, но „по-устойчива в своите ограничени духовни сили”:

„Българите, довчера толкова обични нам, че и покровителствани от нас, днес са презрени бунтовници в нашите очи, а утре ще се превърнат в наши тържествуващи съперници и господари на древна Византия”.

Не си го и помисляме! А и да сме си го помисляли някога, историята отдавна ни е плеснала с опакото на ръката си, така че тези блянове са далечен исторически мираж.

Ала така ли е в Москва, където някои продължават да бленуват „Четвъртия Рим” (не по инока Филотей, а по Дугин и Путин)?

И накрая, не мога да не спомена отвореното писмо „Към търгуващите в храма”, дело на известния руски писател Леонид Андреев. То е публикувано през 1914 г. и предизвиква  взрив от възмущение в тогавашната българска преса.

В него класикът Леонид Андреев, ценен по онова време дори повече от Чехов, обвинява българите в какво ли не, най-вече, че предават интересите на Русия в Първата световна война.

И трябва да признаем, че в отвореното си писмо той наистина пресолява манджата, доколкото нарича българите: „цигани на панаир, хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни убийци, стадо овце” и т.н.

Давам цитатите в превод на Иван Вазов, защото патриархът на българската литература, сам русофил, тръгва да отговаря на Леонид Андреев в сп. „Свободно мнение”, кн. 50/1914 г. Заключението на Вазов е: „Преди да сме видели любовта ви, виждаме омразата ви”.

Наистина нестихващи „българоопасения”! За да стигнем до далеч по-реалистичните заключения  на Александър Солженицин в Руският въпрос в края на ХХ в: „Поиграхме си на съюзници с българите и стига толкова. Всеки сам е в правото да избира.”

Да избира какво?

Свободата си? Енергийната си зависимост? Нови и заробващи договори?

Всяка нация би трябвало най-силно да цени свободата си в хоризонта на своето национално развитие.

За българите този хоризонт е обединена Европа.

А руснаците са в правото си да избират каквото си щат – Евразия или Азиопа.

Но ако може без вечните обвинения в „предателство”, че някой друг им е „виновен” за това или онова или е „непризнателен”.

Руснаците са в правото да изберат свободата си, както те я разбират.

Да вярват или не на вече цитирания и толкова тачен в днешна Русия Константин Леонтиев, който в своето прочуто писмо до приятеля си И. Фудел твърди, че „руската нация не е създадена за свобода” (1888).

Не знам дали е така, а и не мисля, че това е наша работа.

Но ако е така, руснаците би трябвало да се опасяват най-вече от самите себе си.