Иво Инджев, http://ivo.bg/
Изследване на американския социологически институт „Пю”, цитирано от Франс прес, регистрира рязко влошаване на образа на Русия и Путин в света сред руската агресия в Украйна.
Изследването обхваща 44 страни. Ако търсите по букви, можете да видите Бангладеш, но не и България.
Не е изненада, че в демократичния свят руската агресия е довела до скок в негативните нагласи, нито че в анклавите на комунизма и социализма, като Китай, Виетнам и Южна Африка, инвазията на Путин в Крим е посрещната като нещо положително. По-скоро е любопитно, че като цяло в Латинска Америка (нарицателно за недемократичност след Втората световна война с множеството преврати и диктатури там, както и за антиамериканизъм в „задния двор на янките”) има сериозен ръст на осъждането на руската политика.
Нещо повече, в Африка, която пък има печалния образ на еталон за изостаналост, също преобладават осъдителните нагласи срещу развитието на руския шовинизъм, демонстриран в и срещу Украйна. Изключение прави Южна Африка, в която властва странна форма на посткомунизъм като реакция на дългогодишния апартейд, независимо от факта, че режимът на белите си отиде не под влиянието на колабиращия по онова време световен комунизъм, а след силен натиск на запада и особено на САЩ.
Като говорим обаче за изключения е по-важно да се запитаме защо сме изключени от едно глобално изследване, в което отчитат мнението на държави, далеч по-малко важни като трансмисия на руската политика в Европа, отколкото е България. Поне от преразказа на изследването, направен от АФП, ни няма на „радарите”.
Щеше да е интересно да се видим в едно световно огледало, но по липса на такава отразена светлина можем да отбележим няколко видими факта.
Местни социологически проучвания се опитаха да припишат на българите безрезервна вярност към всяко руско решение, включително и при анексирането на Крим. Това така превъзбуди властолюбивите апетити на руската пета колона в България, че тя преигра в приласкаването на предполагаемо огромния русофилски вот. Един срещу друг се изправиха конкуренти, като Станишев и Сидеров. Соцлидерът филсофстваше предизборно, че на българите им отива да обичат руската политика, защото тук „не е Полша”, нито сме Прибалтика с техния „различен” ( разбирай-трагичен) исторически опит в отношенията с Русия).
В подмазването на Москва Сидеров дори го надскочи, прескачайки там като в своя истинска родина, от която да започне антиевропейската си кампания за евроизборите.
Двамата, както и сервилната им кауза, получиха обаче убедителен проевропейски шамар от същите тези избиратели, които предварително бяха обявени за фатално влюбени в Путин ( и неговите надзиратели в неоколониалния му български плацдарм).
В резултат на това проруското правителство на Орешарски си отива, а в София дойде на крака пратеникът на Путин, министърът на външните работи Сергей Лавров.
Ден след първото подобно посещение от 17 години насам на руски външен министър, в префасонираната компартия светкавично избуя инициатива за изваждане на русофилството пред скоби като главно идеологическо оръжие, което вече официално да замени повехналата комунистическа идеология. Напористият пропагандатор Александър Симов, неуспял кандидат за проруски евродепутат ( сърдит на началството си за недостатъчно яростната проруска политика), регистрира „Обединение русофили”, дублирайки вече съществуващото в партията движение „Русофили”.
Остава партията да се прекръсти ( няма да е за първи път- вече 8 пъти го е правила в столетната си история) на Българско-руска партия ( БРП). С отпадането на „социалистическа” ще постави основата за вече откровен съюз с Атака и ВМРО, както и с други русофилски субекти, изповядващи любовта към Русия като основа за (уж) българския им патриотизъм.
Може би чак тогава най-после ще стане ясно на останалата, проевропейската част от българите, че трябва да намерят начин да се обединят срещу този съществуващ де факто фактор, за да предприемат ответни политически мерки де юре.