Свободата днес и тук 01 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Свикнахме да живеем в лъжа. Това ме натъжава

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Интервю на Факти.бг с Евгений Михайлов

 Преди броени дни режисьорът Евгений Михайлов подаде оставка като председател на Художествената комисия за игрално кино към Националния филмов център. Формален повод за това беше, че колегата му Людмил Тодоров го уличи в преписване на мотивите за оценка на проекти по време на последната сесия, определяща кои от тях ще бъдат подпомогнати с държавна субсидия, за да се реализират.

Михайлов контрира, че поради липса на време е заимствал мотивите, но не и самите оценки, за които е готов да носи отговорност, и обясни за Факти.бг, че комисията единодушно е класирала на първите три места проектите на режисьорите Николай Волев, Валери Йорданов и Драгомир Шолев. Дори и без оценките на Евгений Михайлов, класирането би останало същото. Волев, аторът на „Маргарит и Маргарита“ - безспорен авторитет в родното кино, от 13 години не е снимал, а двамата му пробиващи подгласници с игралните си дебюти спечелиха тълпи млади фенове (Йорданов с „Кецове“) и куп международни награди (Шолев с „Подслон“). Веднага след тях, на четвърта позиция, сесията е поставила проекта на Людмил Тодоров, но за колко от 14-те надскочили границата на 70-те точки заглавия ще стигнат парите, само Господ знае. Самият Евгений Михайлов призна, че от 3 години търси дофинансиране за своя документален проект „България – военният трофей на Сталин“, но хората с пари нехаят или...

...Така или иначе, в съзнанието на мнозина той вече се е записал в историята на новото българско кино с добилата култов статус лента „Сезонът на канарчетата“. И с репортажа си от началото на промените, уловил репликата на тогавашния президент Петър Младенов „По-добре танковете да дойдат“, която разбуни гнева на протестиращите студенти и граждани, а впоследствие доведе и до неговата оставка.

Разговаряме с режисьора Евгений Михайлов за предизвикателствата, които ситуация у нас поставя пред създателя на игрално кино и пред документалиста, за духа в обществото и настроенията във филмовата общност, за лъжите, с които свикнахме, и за разговорите, които не бива повече да отлагаме.

Г-н Михайлов, откривате ли интригуващи сюжети от родната политическа действителност, които биха били достойни за преосмисляне чрез методите на седмото изкуство?

Много съм си мислил, гледайки кино през годините - и новите филми, и старите, направени преди промените, и като че ли ме тревожи нещо. От дистанция можеш да разбереш доста за времето, в което са били създадени онези филми - как са живели хората, какво са мислели, кои са били стремежите, проблемите, ограниченията, цензурата, задръжките и как са се преодолявали те. Докато за филмите от новото време все имам чувството, че ако след години тези след нас ги гледат, трудно ще разберат какво е ставало през въпросните 23-24 години. Като че ли това, което се снима, е някак си отдалечено от реалностите, в които живеем. Аз лично в тези 23 години след „Сезонът на канарчетата“ не съм прочел сценарий, който да ме накара да зарежа всичко останало и да поискам да направя именно този филм. Преживял съм много случки и събития, които ми се струват важни за осмисляне на периода, в който живеем, и на причините, поради които живеем по този начин, но не съм прочел все още готов сценарий.

Според вас вярна ли е старата китайска поговорка, че да живееш в интересни времена е проклятие? Не важи ли тя с особена сила днес?

Почти ежедневно животът ни сервира сюжети, особено през тези 24 години не можем да се оплачем от скука, но българското кино е длъжник на историята, на осмислянето на състоянието на България, на духа й, на този продукт, в който се е превърнало сегашното ни общество, на причинно-следствените връзки. Ние не сме си разказали истинската история въобще за ХХ век. За нищо истинско не сме си разказали и всеки опит да се посегне към осмисляне на най-трудните периоди веднага среща лицемерна съпротива: хайде, стига сме гледали в миналото, докога ще се занимаваме с това?! Спомням си, когато излезе „Сезонът на канарчетата“, тутакси се появиха гласове: стига с тези лагери, с този социализъм. А това беше едва от първите стъпки към осмислянето на период от живота на едно или две поколения българи. Едва бяха направени „Кладенецът“ на Дочо Боджаков и „Сезонът...“ и се каза: стига сме гледали назад... Никой не е разказал истинската история за 1923-25 г., за случилото се преди окупацията на Съветската армия, по врем на окупацията и деветосептемврийския преврат, за избиването на десетки хиляди невинни, за процесите над католически свещеници, за цялата демагогия, в която беше обрасъл животът, за унищожаването на предприемчивостта и свободолюбието на българина. Като че ли „Хайка за вълци“ и „Селцето“ бяха плахи опити, но и те излязоха след дълга-дълга съпротива. Затова си мисля, че сме длъжници.

Защо българският творец и коментатор на събитията казва „Стига сме гледали назад“, след като ние и напред не можем да погледнем: не съзираме перспектива, не можем да се отърсим от пристрастията на миналото, от черно-бялото виждане на света и на политическата реалност?

Сигурно има проблем, който е български, защото и чехите, и поляците, и унгарците преосмислиха чрез изкуството и особено чрез киното своето минало, направиха си пълна дисекция на най-трудните периоди от ХХ век, дори в руското кино се осъществиха опити за такова осмисляне. Докато в България се занимаваме с някакви измислени проблеми и съзнателно бягаме от дълбокото бръкване в раната, в душата, в сърцето и ума, въобще в това откровено да си дадем сметка защо сме на този хал. Това състояние е резултат от дълъг процес. За мен лично не е интересно просто да започна да правя филм, само и само за да снимам. Ако започна снимки, то да има смисъл, да е предизвикателство, което да си заслужава вниманието, човешкия и финансов ресурс. А пък аз, пак казвам, за себе си не съм открил още написан такъв сценарий.

Не ви ли блазни например актуалният от няколко седмици сюжет за „големия банков обир“?

Да се осмисли едно такова събитие като „банковия обир“ е част от осмислянето на факта, че за почти 25 години не сме решили никой от проблемите си. Не може да разглеждаме това като отделна ситуация. Когато се тръгне към всеки сюжет, материал или случай, ти започваш да го проучваш, за да бъдеш достоверен. И ако примерно започнеш да се занимаваш с темата за банките, неизменно стигаш до въпроса кои са ръководителите на тези банки. Заравяйки се в документите в архивите, виждаш, че повечето от тях са агенти или офицери от Държавна сигурност. Тогава си задаваш въпроса как са създадени банките и стигаш до въпроса какво се е случило в началото на прехода, за да може изведнъж едни обикновени хора с обикновени заплати, макар и милиционерски, да станат крупни банкери, да придобият огромна собственост. И така полека-лека задачата се усложнява и проблемът се оказва наистина далеч по-дълбок...

Примерно се интересуваш кой стои зад банките, кой е Пеевски, как се е създал и дали е просто едно едро 30-годишно момче вундеркинд, което върти на пръста си цялата държава, или е подставена фигура, изпълнител на нечии чужди поръчки. Започнеш ли да се заравяш чии са чуждите поръчки, виждаш, че зад него стои една политическа сила, ДПС. И търсиш генезиса как се е създало това движение и отново стигаш до същата ДС. Която в края на 1989 и първите месеци на промените създаде ДПС, чието ръководство изцяло е от легендирани предварително, уж репресирани български турци, които специално са пуснати от затвора тогава и до един са агенти, а всички истински борци за права и свободи от турския етнос, които са били в същото време зад решетките, ги пускат чак през юни 1990 г., когато движението и ръководството му са вече факт. И когато проучваш какво става с това движение, се убеждаваш, че в продължение на 24 години силата, която му е връчена от кукловодите на ДС, тоест от руските спецслужби, е оръжието, с което това движение неизменно си служи и изнудва: оръжието на етническия мир и заплашващата ни „босненизация“.

Искате да кажете, че опасната игра излиза далеч извън пределите на страната ни и има материал за цял сериал в жанра международен политически трилър?

Осмисляйки всички тези процеси, разбирате, че това не е просто опит за имитация на фалит на една банка, а за дестабилизация на цялата финансова система на държавата, което може да доведе до изключването ни от валутния борд, от ЕС и предоставянето ни в ръцете на Евразия. И тогава кръгът се завърта и виждаш, че резултатът всъщност е заложен още преди 24 години. И сегашните изпълнители са онези същите, които 24 години дърпат конците в това общество. Но когато предложиш такъв сериал на някоя от телевизиите, оттам следва любезен отказ, че в момента това не влиза в репертоарните им планове и че вероятно то няма да представлява интерес за публиката. А когато видите пък кои са собственици на тези телевизии, отново стигате пак до същия генезис на агентурното минало на ДС. И когато някой ми каже „Стига с тая ДС и този антикомунизъм“, ми е ясно, че просто няма желание за сериозен разговор. Много показателно е и отношението към 70-годишнината от съветската окупация  и паметника на съветската армия . Тестът за патриотизма на така наречените български националисти е отношението им към този паметник. Опитайте и ще видите…

Вие бяхте, а и сте участник в политическите процеси и сте натрупали много информация и познание. Не се ли изкушавате да направите филм за началото на демократичните промени и така наречената нежна революция?

Убеден съм, че ще направя, защото докато не си разкажем миналото, нищо добро не ни очаква в настоящето и в бъдещето. Длъжни сме да започнем осмисляне на началото на така наречения преход, защото много от причините за сегашното състояние на обществото водят началото си оттам. Но когато, за да си обясним днешните събития, предложих мои архивни материали от протестите през 90-те на различни телевизии като проект, наречен условно „Минало несвършило”, получих любезен отказ. И то сега, когато се навършват 25 години от тези събития!? Даже стана още по-интересно. Някои от частните телевизии, за да не ми откажат директно, ми казаха, че имат интерес, но ако си намеря външно финансиране. Когато започнах да търся такова финансиране, стигнах до парадоксалната ситуация, че на два пъти ми беше дадено да разбера, че хора, които имат финансови възможности, могат да финансират този проект, но само и само да не се прави, а не да се направи... Същото предложение ми бе отправено и за документалния ми проект "България -военния трофей на Сталин", който разглежда българо-съветските отношения в периода 1938-1947 г. Ще платим да не се прави! И тези крупни бизнесмени отново се оказаха с ДС минало... несвършило...

Имаше ли в последните повече от 12 месеца предизвикателства за кинодокументалиста от мащабите на „По-добре е танковете да дойдат“? Защо тогава президентът Петър Младенов сравнително бързо подаде оставка, а сега все още няма такава след година на трусове и протести? 

През последната година имаше ситуации, които далеч надхвърляха една изпусната реплика от тогавашния президент Петър Младенов. Но причините, поради които нищо не се случи и нямаше такива сътресения, по-скоро намирам в отсъствието на чувствителност в обществото към такива ситуации. Което е едно от нещата, които най-много ме натъжават. Ако през първата година след промените обществото беше абсолютно нетърпимо към лъжата и заради една лъжа си отиде един президент – не заради изпуснатата реплика, а заради това, че се опита да излъже, че не я е казал – сега, през последните години, ден след ден, ние живеем  в  непрестанна и всепоглъщаща лъжа. През последните 2 десетилетия ние свикнахме с лъжата. Лъжа в предизборните кампании; в управлението; че ще бъдем оправени за 800 дни; че ще бъде извършена справедлива приватизация; че първият милион е натрупан с честен труд... Че няма да се коалираш с този или онзи, а след това се коалираш. Когато в предизборния ден за размисъл беше извършена огромната манипулация с измислената костинбродска афера, имаше достатъчно причини да започнат протести, но те започнаха месец по-късно заради назначението на някакъв си Пеевски... Преди това имаше и други случаи, които плачеха за протест, но реакция не последва.

Десетилетията в лъжа вероятно са приспали в зародиш гражданското ни общество?

Свикна се, че е нормално да лъжеш и в главите на много хора заседна перверзното мислене всяко нещо да се приема с подозрение. Мнозина, ако са на мястото на другия, също биха постъпил така – биха откраднали, биха излъгали, затова като че ли не го осъждат. Готови са да се възмущават, но не и да не допуснат подобно поведение.

Или пък се подозира, че зад всяко нещо се крие нещо друго, някаква конспирация...

Това, че се крие конспирация, е абсолютно сигурно. Но и с това като че ли свикнахме: „Хайде стига с тези клиноведчески сценарий, с тези конспиративни теории, с тая параноя, приемете нещата нормално“... Но видяхме, че цялото поведение на коалиционното мнозинство и на правителството през тази година е низ не от случайни „гафове“, както на пръв поглед изглеждаше, а от целенасочени действия, целящи нещо определено. Не приемам, че в БСП има само първосигнални глупаци - там има мозъчни тръстове с достатъчно опит през годините и не може току така да допуснат „гаф“ като назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. И то не толкова, че във вътрешен план това ще се приеме негативно, а защото би трябвало да си дават сметка как това назначение се отразява на партньорските служби в НАТО. Погледнато по този начин, с всяко от действията им, с безпардонната демонстрация на безнаказана реставрация на стария режим и старите служби, през цялото време се даваха знаци навън, че на България не може да се разчита като на стабилен европейски партньор. С всяко действие в икономическата сфера, с разголването на корупционната същност на прокуратурата и съда, се даваше знак, че не си струва да се инвестира в такава страна. В очите на външния наблюдател, човек би се ужасил какви ежедневни сигнали даваме към ЕС, където влязохме по собствено желание...

През последната година ние демонстрирахме абсолютното нежелание с нас да се отнасят равнопоставено. И стигаме пак до генезиса на това, че 25 години след промените на власт са същата партия и всички свързани с ДС. Ние сме свикнали с това – не само с една лъжа, а с генералната лъжа за живота си. И нежеланието да се започне разговор и протест срещу лъжата в големия смисъл, показва тоталната деморализация, която е постигната и е довела до мисленето „всички са маскари“, „нищо не можем да променим“. Единствената мисъл на цяло поколение след 24 години промяна като че ли е как да използва възможностите в България като трамплин да се махне от тази страна и да намери реализация другаде. Това е най-ужасяващият резултат от последните 70 години.

Не се ли води тоя дебат за перспективите ни като нация поне в киносредите, или там се карате главно за разпределяне на субсидии? 

Не са много хората във филмовата общност, които да са заявявали ясни позиции през годините, включително и при тези събития през последната година. Или аз съм пропуснал нещо, или те вероятно се броят на пръстите на едната ръка. Надеждата ми е, че в киното навлиза едно младо, будно и талантливо поколение, което не е съгласно да живее по отъпканите правила на демагогията и лицемерието. В младите ми е надеждата и не само за киното.

Не само към вас като доскорошен, кратковременен шеф на Комисията за игрално кино имаше доста забележки. Как ще отговорите на преобладаващото дори сред непрофесионалната филмова публика мнение, че определен кръг дежурни творци печелят държавна субсидия, а техните проекти не са най-качествени?

Темата със субсидиите пак е свързана с преосмислянето на това какво се случи преди 25 години и изведнъж от 20 филма годишно за голям екран и 20 за телевизия, които произвеждахме, се стигна до един-два годишно в продължение на 14 години, а напоследък най-много до 5-6.  Точно тази липса на условия, на средства, на филми, доведе до изостряне на отношенията и до вторачване в това кой ще стигне до заветната субсидия за тези един или два филма годишно. Ако се правят 20 филма, има поне теоретична възможност на 5 години да снимаш и ти. Сега стотици професионалисти от гилдиите се борят за едната или двете бройки. Изведнъж изчезна чувството за общност, за колегиалност, за критерии и авторитети. И това, ако продължи повече, ще промени въобще средата, в която се реализира киното. Към това трябва да се прибави и първоначалното ликвидиране, а в последствие монополизиране на мрежата от кина и киносалони. Но все още липсва осмислянето каква беше причината за тоя рязък спад. А тя не е, че преди 1989 г. „Партията е давала пари за кино”, а пък след това „лошата демокрация е спряла да дава”. Много ще ми бъде любопитно някой да започне изследване на причините и то задълбочено, а не повърхностно. Защото тогава ще се осъзнае, че с киното се случи това, което стана с банките, фирмите и задграничните дружества. И конците продължават да се дърпат пак от свързаните с ДС и комунистическия режим наследници. Аз самият съм готов да отделя време за това в един съвсем отделен дълъг разговор.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional