Успяхме, но наполовина

На 421 ден от мандата си правителството изпадна в „интровертност на духа” и си взе „отпуск за медитиране”. Правителството, което беше глухо за нашите измъчени викове, най-после подаде оставката, която искаме от първия му ден. Гърлата ни се продраха от викане, ушите ни се проглушиха от свирките и вувузелите, но правителството се правеше, че нас ни няма. Викът ни постепенното утихна, но яростта ни не намаля. Бяхме абсолютно сигурни, че такова правителство не може да управлява цял мандат дори в страна като България. И когато вече нямахме сили, олигархията започна да се самоизяжда и правителството се срути. #КОЙ срути правителството.

А как само започна! Делян Пеевски беше стиснал парламентарната трибуна в огромните си лапи, надвесен над микрофоните се дереше в бяс и злоба и така – без да иска – визуализира образа на този парламент и това правителство.

Но нещо се случваше зад кулисите. Ние не знаехме какво, усещахме само, че Пеевски полека се спихва. Цялата злоба, крясък, отмъстителност, реваншизъм, с които правителството дойде на власт, някак бавно губеха сила и спихваха.

Защо бяхме така уверени, че това ще бъде правителството с най-краткия живот в новата българска история? Защото беше създадено върху задкулисни договорки, реваншизъм, безпринципност, лакомия за власт, пари и кражби. Защото дойде чрез Костинбродския пуч, още зачеването му стана с измама и грандиозна манипулация. Още от преди зачеването му знаеха, че без закононарушението в деня за размисъл, те не биха се докопали до властта. Но бяха абсолютно настървени да се докопат до властта. Бияха абсолютно наясно, че нищо няма да ги спре – че всичко е позволено – само и само да се докопат до властта. Да се доберат да държавната машина – и ще смажат протеста. Правили са го и пак ще го направят.

Но този път арогантността им беше толкова явна и зле прикрита, че измамата им въпреки всичко не мина.

А ако допуснем, че Пеевски го нямаше? Прави ли това правителството по-добро или приемливо?

Измекярството на Орешарски – по-малко отблъскващо ли би било без Пеевски? Алчното задкулисие по-малко одиозно ли би било? Слугинажът на социолозите по-малко отвратителен ли би бил? Злостните закани на Бисеров… Досега през целия преход не е имало толкова злобно, злостно, зло говорещи хора от парламентарната трибуна. Чувството за провал и за тиня никога не е заливало в такива мащаби обществото ни. Пропагандните лъжи никога досега не бяха хвърляни с такова високомерие и презрение към париите. Полицейщината никога не е била така безогледна. Талазите от социологически проучвания на Кънчовци никога не са били така изобилни, те неуморно ни уверяваха в обратното на онова, което виждаме.

Всичко това е знак, че същността на правителството  Орешарски беше цинична, нагла, арогантна, безскрупулна, антинародна, антидемократична. Самото съществуване на подобно правителство беше гавра с България.

Точно това ние усетихме със сетивата и разума си още от самото начало. Нито лъжите, нито пропагандата, нито опорните точки, нито полицейските заграждения дори за миг не ни разколебаха в нашето отношение към правителството Орешарски.

И успяха не те, а ние – слабите, беззащитните.

Сега сме ние на ход. Да осмислим протеста си. Свалянето на едно гнило в същността си правителство не беше чак толкова трудно, защото то беше колос на глинени крака.

Голямата отговорност и трудност пред нас престоят. Какво ще направим на 5 октомври? В избирателните списъци няма да има ангели и идеални кандидати. Ще ни бъде трудно да изберем най-доброто от не твърде доброто, което ни се предлага. Трябва да приглушим виковете, яростта от протеста си. Да подтиснем противопоставянето помежду си. Трябва да се затворим в скришната стаичка на сърцето си и с кротост, смирение и мъдрост да пуснем бюлетините.

Знаем, че кандидатите са тези, които са, партиите са тези, които са. Никъде по света няма идеални партии и идеални политици. Но ако искаме да приличаме на европейските общества, трябва да пристъпим към това гласуване с отговорност, разум и родолюбие.

На тези избори ще бъде много по-трудно, защото, както казваше Апостола – „цели сме изгорели от парене”. От първоначалната ни наивност и лековерие не е останала и следа, защото последователно, година след година давахме шанс на всички да се провалят, да се издънят, все избирахме по-малкото зло, избирахме уж по-малко лошите и не мислехме, не търсехме, не работехме за доброто. Все избираме по-малкото зло и така стигнахме до днешното състояние – да няма вече по-малко зло. В същото време ясно разбираме, че и негласуването не е решение, защото мисълта на Платон е безпощадно вярна – ”Цената, която добрите хора плащат за своето безразличие към обществените дела, е да бъдат управлявани от лоши хора”. Безпощадно вярна е и мисълта на Оруел – ”Народ, който избира корумпирани, самозванци, крадци и предатели, не е жертва! Съучастник е !”

Така, с наше съучастие, България заприлича на българско футболно дерби – на терена не играят футбол, а се блъскат и ритат за пари, а агитките на трибуните накрая се сбиват и подпалват стадиона.

Много неща трябва да променим, за да започне България да излиза от посткомунистическото блато и да стане нормална държава – основното е, че трябва да се промени Основния закон и устройството на съдебната система. За да не бъдем повече съучастници, нашата бдителност и нашият протест не трябва да престават. Народът не управлява, а само избира кой да го управлява. Затова след изборите не трябва да си затваряме очите и пред безобразията на нашите, защото когато им поднесем властта, нашите също не устояват на нейните съблазни.