Следващия път трябва да спечелим преди да сме започнали

Отстъпвайки като победена армия, управляващите опустошават складовете, взривяват мостовете, отравят кладенците след себе си. Числата в сметката, която ще трябва да плащаме за това, някой да сложи по един позорен ред в биографията си, стремително растат с всеки ден (а дори не е почнало ровенето в гардеробите за скелети и други останки). Това е тактиката на „изгорената земя“ - тактика на окупационна армия, която не се интересува от оцеляването на населението на завладяната територия, а само от това – настъплението на другата армия по петите ѝ да бъде максимално забавено и затруднено, независимо от цената.

Много бяха моментите след началото на протестите на 14. юни 2013г., в които правителството демонстрираше пълна глухота по отношение на гражданството и, едновременно с това, проявяваше необичайна чувствителност, що се отнася до интересите на икономическите и политическите си спонсори, избутвайки напред като национални приоритети, дори преди членството в ЕС, руските енергийни проекти на Балканите.

И това е нормално, да ви кажа. Хората на изборни длъжности са лоялни към тези, които са ги избрали. Ако техният единствен избирател пребивава някъде в кабинет с махагонова ламперия, естествено е, че няма да ги интересува какво викат онези с плакатите на площада, а само това, което с тих глас им съобщава човекът зад грамадното бюро.

Какво ще става сега? Чувам много гласове – от доброжелателни до отвратително злобни – „А сега, сега като дойде новото правителство ще протестирате ли?“

Не се ли усещате, че въпросът е неправилно зададен? Новото правителство не идва като градушката, а като следствие от листчета с отбелязани числа в урните, които имаме право да пускаме през няколко години на избори. Протестите са аварийна спирачка, върху която едновременно скачат гражданите за да спрат отиващия към пропаст влак на цялото общество. Защо трябва да се стига чак до там, до опасността от надвиснала катастрофа, за да се предприеме нещо?

Преди да се протестира трябва да се гласува. И опитът ми от последната година ме води до категоричен извод  – едно малко гласуване спестява много големи протести. Само се замислете, за всички онези вечери и почивни дни, които вместо да посветим на себе си и на скъпите си хора, посветихме на трамбоване по жълтите павета, викове и гняв. Какво ще направим сега? Ще оставим всички тези усилия да отидат нахалост ли? Или в деня на изборите ще направим всичко възможно всеки нормален глас в нашата Родина да бъде максимално мобилизиран?

„А ако един глас не стига?“ – сигурно ще пита някой. „Какво означава моят глас срещу стотиците други купени/контролирани гласове?“

„А може би е време да поработиш за партията, за която гласуваш“, за пореден път да подхвърля тази идея. Наистина, изглежда радикално, да се появиш в някакво квартално клубче или централа с намерението да работиш доброволно за хора, които не познаваш лично, но ако другият вариант означава отново изтощителни протести, ден след ден, вечер след вечер... може би не е чак толкова безумна алтернативата? Партиите са организации като всички други – имат ръководители, имат работници, имат умници, имат досадници... пълната гама като навсякъде в България (тоест има риск от разочарования ;)). Никой не отменя чисто човешкото вписване в колектива.

„Няма за кой да гласувам“ „Няма алтернатива“ „Вие няма ли да правите партия?“ Мисля че вече доказах, че пасивността не е добър избор. Има доста партии – извънпарламентарни, парламентарни, стари, нови, тепърва основаващи се, които покриват огромния спектър от политически желания/мечтания. Все някого трябва да натоварите с очакванията си.

Освен да се гласува, трябва и да се участва по най–разнообразен начин както в управлението на страната, така и в обществения живот по принцип. Парламентарните комисии, където се върши основната работа по изготвянето на закони, са отворени за гражданите. Заседанията на изборните органи – общински съвети, парламент и тн. са публични. Огромната част от информацията, с която се работи в държавната администрация и се генерира от нея и в общините, е публична. Всеки може да зададе въпрос по Закона за достъп до обществена информация и освен когато става дума за нещо много специфично в областта на сигурността и личните данни, има право да научи всичко, за което попита.

Нямате идея как могат да заскърцат дори ръждясалите механизми на съдебната система и прокуратурата, ако подадете аргументиран сигнал за нарушения.

Но ако ви мъчи интровертност и срамежливост, нямате време да участвате като доброволец в предизборни кампании, не се чувствате уверени да ходите по парламентарни комисии и изслушвания, то можете да направите още едно нещо – да си направите блог и да пишете в него, като откровено споделяте какво ви дразни и какво ви радва в обществото – и това понякога е много полезно. Не знаете в каква точка ще ударите и какъв ефект ще предизвикате. Вижте примера на Еленко с митниците.

Възприемете масовите протести като масова поправителна сесия по гражданско участие, като курсове за изоставащи. Някаква работа не сме свършили, ако се докараме до там. Това не значи, че протести няма да има. Демократичната практика по света показва, че протестите са нещо нормално във всяка развита демокрация. Но все пак, те са мощен чук с който можем да подкараме заклинилият механизъм на държавата, те не са инструмент, с който може да се бърника под капака на обществото за фини настройки. Фините настройки изискват неособено труден, но всекидневен ангажимент.

Да се поздравим с първата победила българска революция, която успя да събори едно порочно управление, без да има предвид да качва някого специално на власт,  а просто да въздаде политическата справедливост. Назначаваш мафиоти – падаш от власт. Рано или късно.

Твърде късно, цяла година и няколко милиарда по–късно, но все пак паднаха.

Първата битка е спечелена, остана да си довършим войната.