За България

        Има някаква измамна грижа за историческото наследство край бившия ЦУМ. Старини, потънали в зеленясало от дъждовете блато, наметнати с найлон. А той се изплъзва и ги оголва. Блатото е видимо. Както и имитацията да се покаже грижа. Както и когато загинат хора след поредното бедствие. Какво от това, че обявяваме траур. Определено сме по-добри при реагиране на следствията, отколкото в това – да предотвратим причината. Между поредното обявяване на този траур по места допускаме масова сеч, не почистваме коритата на реките. Винаги сме изненадани и невинни.

Има ли граници наглостта. Май не, щом една партия, фалирала за пореден път, отегчително и закономерно се кани да държи сметка на служебното правителство, без да се е отчела и да се счита за длъжна да отговори как е преминало нейното управление. Какво е договорило, изхарчило и поело като отговорност. Подменя търсенето на отговорност с реваншизъм.

Изненада няма за управлявалите доскоро.

Изненада или не е отказът на варненския кмет да обжалва строителните разрешения, подписани от бившия вече министър на регионалното развитие Десислава Терзиева за строежа на „ Южен поток”. Дали той е взел решение самостоятелно. Твърдението на партийния му лидер, че ще осигури благосклонно депутати да гласуват бюджета на НЗОК, сякаш вади карти от ръкав или зайци от цилиндър, допуска и други варианти. Дали парламентарната коалиция не за България, а за една друга държава, няма още едно подкрепление. Не толкова явно и деклариращо различна ориентация.

Май не е толкова сложно. Как да се ориентираме кое е полезно за България и всичките й граждани, независимо на коя партия симпатизират. Не е ли лакмус за това отношението към нечии чужди енергийни амбиции на наша територия изцяло за наша сметка. Досега националният енергиен мазохизъм преуспява. Девизът на печелившите ни сънародници е обратно пропорционален на девиза на Левски. Техният девиз гласи и винаги е гласял: „Ако загуби цял народ, печелим ние.”

Реформаторите се поразединиха в навечерието на изборите. За разединението на Синята коалиция преди няколко години допринесе същият фактор. Този, който не търпи равностойни партньори, а само подчинени пешки, които да мести и на които да отпуска властови трохи. Този,, който в неоспоримия си монолог настоява колко е диалогичен. Само че залогът за България днес не изисква нов разпределител на порции. Той изисква просто спазване на правила. Изисква отказ от утвърдени и проигравани управленски практики както от подалото най-после оставка безславно правителство, така и от предишното, и от по-предишното.

За мен няма проблем, че Реформаторският блок се разпуква. Не съм се вкопчила в него. Той е очевидно част от политическия калейдоскоп в изстрадалата ни родина, който рано или късно ще се намести, за да измете цялата елитна и престижна плява, която претендира да задава дневния ред на България. Знам само, че сега и за в бъдеще ще подкрепя партия и формация, която последователно и неотстъпно действа за енергийна независимост на страната ни. Такава, която също действа в синхрон със съюзниците си по договор, без да им прави сечено в името на нечия широка и необятна славянска душа, зинала като черна дупка.

Откровената или завоалирана ориентация към тази черна дупка е измамна грижа за България – толкова излишна, колкото найлоните пред ЦУМ.