Никола Петков в нас

Между 5-16 август 1947 г. в София се провежда скалъпен политически процес срещу Никола Петков, на който лидерът на БЗНС е осъден на смърт от комунистическия режим. Това е краят на демокрацията в България. Предлагаме ви този анализ на процеса от 1947 г., публикуван в сп. “Еспри” от изтъкнатия френски политически философ Еманюел Муние.

Възможно е процесът срещу Никола Петков[1] да е продиктуван от изборни или стратегически цели. Възможно е Петков да е заговорничел и една млада социалистическа държава да е решила грубо да сложи край на конспирацията, за да обърка сметките на конспираторите. Със сигурност делото е удобен повод за непоносимо политическо фарисейство, което гледа на Петков като на инструмент в една игра на сила и пропаганда, като на „употребяем обект” – същата игра, в която упрекваме онези, които са го екзекутирали. И все пак нито добрите намерения, нито гузната съвест, споделяни и от двата лагера, не ни освобождават от погледа, който е вперил в нас този мъртвец от дълбините на Европа. Малапарте[2] ни описа труповете, които немците са поставяли на кръстопътищата в руската равнина. Заровени до колене в замръзналия сняг, призрачни в леденото си вцепенение, те, с протегната ръка, сочели пътя, по който е трябвало да поемат военните колони. Трупът на Никола Петков – в очакване на други? – стърчи на последния кръстопът на Европа. По-ужасяващ от мъртъвците на Малапарте, защото не сочи нищо; никакъв ясен път, нищо от красивите очевидности, подтикнали някога нашите роднини да защитят Драйфус. Застинал в неясен жест, той сочи към противоположни пътища и се отклонява от урока на мъртвите.

Защо казвам, че той ни гледа? Ние сме този несигурен труп, този човек, поискал да бъде връзка между два свята, отхвърлен обаче и от двата свята. Нима сме нещо по-различно от онова, което беше Петков приживе – този български политик, за когото до онзи ден не знаехме нищо, съвсем нищо за неговата кариера, воля и характер. Но се оказа, че този Петков, осъден и екзекутиран, Петков, разпнат между социалистическия и свободния свят, Петков, смесващ чрез своята смърт истината и лъжата, очевидността и помрачението на разума, това сме самите ние, това сте вие, това е цяла Европа. Ако мъченикът Петков е антисъветски мит, то митът се сдоби с тяло. И той не дава мира на Европа. Не дава мира на комунистическата съвест. От две седмици всички ние се борим с този жив труп.

Няма как да се правим на праведници пред него. Понякога, от една страна, и то с язвителна ирония, ни упрекват в мания за обективност. Изглежда, че това е удобен начин да се отърват от въпросите ни. От дълги години сме обречени да избягваме  интелектуалната ненамеса. Стремим се да бъдем почтени, но това е друго нещо. Ако го формулираме с по-принципен и по-истинен тон, опитваме се да мислим за един човек, както бихме искали в подобен случай да мислят и за нас, както мислим неизменно, отвъд този човек, за бъдещето на хората, и то по начин, който ни оставя надеждата, че има бъдеще, бъдеще за хората. Ала решим ли грижливо да премерим всички „за” и „против”, все едно че нищо не се е случило, това би било кощунство спрямо този труп, който поставя въпроси, кощунство, не по-малко, отколкото лъжата и гузната съвест на едните или другите. Ето защо, ако, в крайна сметка, се въздържим от съждение, това не би могло да бъде повод за никаква гордост, нито пък опит за рационализация чрез симетрично разпределение на отговорности; това би било чист провал, личен или споделен, провал, който няма да ни остави да си отдъхнем, докато не го превъзмогнем.

Наскоро се спрях на проблемите на политическата справедливост[3], очертавайки перспектива, която ми се струва приемлива. Тя поне ни помага да не се изгубим в преддверията на въпроса.

1. Никакво основание за обществено спасение не оправдава дори едно единствено фалшиво обвинение, едно единствено фалшиво свидетелство. Обективната невинност си остава нещо абсолютно, безвъпросно. Тя не може да бъде фалшифицирана от властта, която въздава справедливост, дори ако трябва страната да се отърве от смъртен враг.

2. Има политическа справедливост. Тя е справедливостта на общественото спасение, на общественото спасение в справедливостта. Знаем, че редовно конституираната власт има правото да съди публичните деяния на индивидите, доколкото те застрашават сигурността или обществените институции. Или казано още по-конкретно: легитимната власт има правото на легитимна отбрана. Може да се спори, едва след като разберем дали властта, която съди, е легитимна да удря силно, дали е сериозно застрашена, или  става дума за непозволени действия.

3. В политическата справедливост първа предпоставка е общественото благо и всички индивидуални проблеми отстъпват пред него. Ала човекът не изчезва по никакъв начин. Има случаи, в които политическата дейност е твърде сходна с криминалната дейност и скорошната история на „милицията на Виши”[4] го показва. При подобни отклонения, политическата активност застрашава общественото благо, но дори в подобен случай, когато волята да се служи е примесена с грешката, амбицията и интереса (нима властта съдник е лишена от тях?), не е редно политическият обвиняем да бъде разглеждан в същия план, както някой престъпник, съден на общо основание.  Щом неговата политическа дейност не включва престъпления от общ характер, единственото адекватно наказание би било отстраняването му от политическата общност, срещу която се е изправил и която може да го обезоръжи само политически, нищо повече. Всяко прекомерно насилие спрямо него би било израз (понякога неизбежен) на елементарни колективни комплекси или признание за нескрита слабост. Такава „политическа смърт” е било едно време изгнанието, когато затвореността на полиса е била толкова голяма, че изгнаникът наистина се е превръщал в политически мъртвец (Атина е жесток пример за това с осъждането на Аристид[5]). Днес един Дьо Гол в Англия, един Троцки или един Кравченко[6] в Америка биха могли да се окажат по-голяма заплаха за властта, която ги експулсира или ги оставя да избягат, отколкото потъпкването на тяхната свобода чрез мрежите от вътрешна принуда. Осъждането на смърт по политически причини винаги е оправдавано не толкова със заплахата, която жертвите представляват за осъдилата ги власт, концентрирала огромен брой политически затворници в арестите, а заради самото влияние, което те, оцелявайки, могат да имат в политическата игра. Било като катарзис в едно общество, разтърсено от сериозна криза (1944 г.), било като символ на решаващ обрат, когато личността на един политик се отъждествява пряко със сваления режим (Луи XVI), било като върховна социална защита (ръководителите на заговорите). Има обаче и случаи, в които физическата смърт на един осъден по политически причини се оказва социологически неизбежна, поне в сегашното състояние на човешките структури. Ала тези случаи са ограничени. Безспорно е, че смъртта на един човек винаги преобръща даденостите на ситуацията. Нашето време, дори не винаги да си даваме сметка, придава все по-голямо значение на живота на другия.

Но да се върнем към случая, който ни интересува.

По първия въпрос – дали Петков е обвинен несправедливо с цел да бъде елиминиран ръководителя на политическата опозиция? – световното обществено мнение няма как да отговори, поне днес, поради липсата на документи. Очакваме стенографираните протоколи от процеса (които ще трябва да се подложат на критичен прочит), за да можем да се противопоставим на журналистическите публикации, благосклонни към съда – става дума за тези чуждестранни журналисти, които твърдят, че са присъствали на съдебните дебати. Защото онези, които разгорещено се борят – при пълната липса на всякакви документални свидетелства – „за” или „против” виновността на Никола Петков, дават срамен пример за лекотата, с която сме склонни днес да си играем било с правосъдието, било със съдбата и честта на човека. Нека все пак отбележим, че колкото и фатална да е пристрастността на политическите трибунали в която и да е страна в света, подобни процеси не предизвикват такава емоция, ако всички доказателствени инструменти бъдат предоставени на добронамерените умове. Ето защо за пореден път е редно да кажем на СССР и на страните около него, че тайната в тази материя нанася повече зло на онзи, който я пази, отколкото най-злостната експлоатация на публичността.

От своя страна обещаваме на нашите читатели да им предоставим всеки документ, който съдейства за изясняването на истината.

Да предположим, че съмнението се разсее и че утре – което е напълно възможно – ни бъдат предоставени документи, които доказват, че Петков е бил не само вътрешен и легален опозиционер, но че се е стремял с нелегални средства да свали настоящата власт, че с тази цел е влязъл в контакт с чужди сили, чиято намеса е очаквал някой ден, че е извършвал действия на саботаж и вандализъм, опитващи се да внесат смут в страната. В подобен случай само някакъв стратосферен ангелизъм или маниакален анархизъм биха могли да оспорят правото на властта да се намеси и да наложи наказание, съответно на неотложната обществена защита. Ако някои го отричат, това не сме ние. Ала тук започват проблемите.

Някои оспорват факта, че властта, която съди в България, е легитимна власт, защото тя действа под натиска на чужда окупация, както става във всички сателитни страни на СССР, където властта се крепи на силата на окупацията или на близостта на съветската мощ. Оставям този дебат настрана. Кодексът на легитимността, валиден за миналия век, вече не е такъв в ХХ в. Няма вече суверенни нации освен две и дори западната система на международен феодализъм да е по-политически гъвкава, отколкото източната система, ние имаме и все повече ще имаме случаи да забележим, че тя действа с не по-малко твърда ръка, щом са застрашени големи икономически и стратегически интереси. Америка сложи ръка над Гренландия чрез процедури, които с нищо не се различаваха от окупацията, която би наложила над тези ледници Русия. Неотдавна се питахме с какво „независимостта” на южноамериканските държави е по-различна от тази на Полша или Румъния. Можем да кажем, че в тази нова, но универсална структура на суверенитетите вече няма смисъл една държава, приютила се зад чужда закрила, да упреква някой от своите граждани в предателство с чужда сила. Спомняме си с колко несигурен глас прокурорите от Виши четяха членове от Наказателния кодекс при подобни обвинения. Ето защо не трябва да крещим с пълно гърло. Знам много добре в какво куца сравнението и че то шокира със сигурност. Но колкото и да е различна една „приятелска окупация” от натиска на страна, с която чувствате общност по съдба, в случая заработва двойствената аналогия. В една своя статия Пиер Ербар[7] подчерта, че понятието за предателство трябва да бъде сериозно ревизирано в светлината на новите международни отношения.

И ако сега обърнем поглед от обвиняващата власт към обвиняемия, ще видим как трудностите нарастват.

За да формулираме съждението си, първо е необходимо да се спрем на публичната съвест и личната инфлация в тези процеси. Всяка епоха смята, че е без прецедент. Достатъчно е да препрочетем по-старата литература от времето на Френската революция, за да усетим същия климат на всеобщо отхвърляне, който съпътства днес съветския режим. „Емоцията” на Европа пред екзекуцията на Никола Петков е същата, както емоцията при екзекуцията на Луи XVI. Сега, както и тогава, е трудно да се отчлени моралния рефлекс от политически взетата страна и от социалния страх… Ала дори едно грубо фарисейство да превръща „случая Петков” в „аферата Петков”, ние не сме в правото си да потушим „случая Петков” поради факта на неговата експлоатация и да го съдим заради тази експлоатация. Казването: „Нали виждате, че това е предател, щом антисъветчиците крещят с пълно гърло”, е пълна глупост. Антисъветската пропаганда много по-добре ще се справи с осъждането на един невинен, отколкото с осъждането на един виновен. Още по-малко пък бихме могли да заявим заедно с Георги Димитров: Англосаксонската кампания попречи на помилването на Никола Петков. Възможно е тя да е била нескопосана и значително да е разгневила българското правителство. Напълно е възможно, но не трябва да смятаме, че международната намеса винаги има ефект върху живота на един човек. Иначе не би трябвало да говорим за социализъм и революция.

Ето защо непрекъснато трябва да се имат предвид тези две неизменни изисквания: става дума за живота или смъртта на едно общество в криза, става дума за живота или смъртта на един човек.

Политическата справедливост не е нито дистрибутивна, нито превантивна, тя не отчита намерението, а единствено обективното зло, извършено от обвиняемия. На това особено настоява марксистката справедливост и по това, само по себе си, не би трябвало да имаме възражения. Но какъв критерий се придава на „обективното вредителство”, щом трябва да се оцени не едно или друго отделно деяние (което не е лично предписано от партийните ръководители), а едно цялостно политическо поведение? Половин Франция днес вярва ревностно и искрено, че нашите обществени злини се дължат на републиканския модел, на работническото оживление и на парламентарните свободи; другата половина – че са породени от действията на тръстовете и от пороците на капитализма. И в двата лагера вече не виждат хората такива, каквито те са, а такива, каквито произтичат от идеологическата схема, подхранвани от спомени за полемики и карикатури. Кой съдебен състав може да гарантира, предвид наложената митография, че вижда реално човека, на когото са повдигнати конкретни обвинения, а не типаж, удобен на властта, която предварително налага върху него черти, трайно запечатали се в паметта? Колко призраци, иначе разумни същества, биват осъждани в подобна атмосфера от съдебни състави на общо основание и то с чиста съвест?

Ще кажат, че тези персонажи: разочарованият бивш революционер, изправил се срещу революцията, социалистът, минаващ към центризъм под претекст за хуманизъм и т.н., са тъкмо игрови реалности на политическата сила, а не на отделни индивидуалности, доколкото те изразяват само типични социологически нагласи. Всичко това е най-вече валидно за марксизма, който вярва, че индивидът е само мистификация, която трябва да бъде запълнена със социално съдържание. Така и Дьо Гол искрено вярва, че спасява душата на Франция след нейното тяло. Това негово намерение може и да е съвсем чисто, лишено от какъвто и да е интерес или амбиция; но щом е на път да се материализира чрез обществеността, въвлечена в него, тогава то отприщва обществена реакция, която донякъде, макар и отдалечено, наподобява първото намерение, което марксисткият анализ предварително вкарва в схема. Тази перспектива е справедлива в по-голямата си част. Единствената й недостатъчност е, че след като разголва някои исторически механизми, стереотипни остатъци от човешко действие в дадена епоха, тя ги превръща в окончателни детерминизми (макар на теория да отхвърля социалния детерминизъм).

Тази историческа хлъзгавина превърна голизма в това, което той е. Защо и как той прие да се плъзне по нея? Фатална ли ще е тя за него? А пък тези, които вярват, че могат да свалят капиталистическото общество, не би ли трябвало да разгадаят социалните механизми и да блокират козните, щом те са на път да компрометират собственото им съществуване, вместо да им помагат? Подобна непохватност (а тя е налице) при Комунистическата партия не съдейства ли не по-малко от козните на реакцията за реактивирането на сили, с които Съпротивата смяташе, че се е разправила? Анализът на солидарността на противниците в някои исторически процеси в никакъв случай не трябва да размива отговорностите, нито да прикрива грешките под мъглата на неясни виновности. Тези неща трябва да се отчетат при оценката на виновността на Никола Петков. Не искам в случая, при липсата на документи, да говоря чрез хипотези, макар че тези хипотези имат място в науката, докато не се открие доказателство, което да ги потвърди или отхвърли. Възможно е Петков, отчаян от невъзможността да сформира Народен фронт, в който отделните прогресивни течения да работят на равна основа и при взаимно зачитане, да е извършил грешката да се обърне към врага. Лукаво изкушение за провалени политици, още по-привлекателно, колкото по-ревностна е била тяхната вяра. Ала не е ли възможно той да е бил подтикнат с две ръце към тази грешка от неотстъпчивостта на Партията, която по старата си привичка за изолиране и отхвърляне, прави невъзможно всяко сътрудничество с нея, както и зачитане на различието?

Най-обезпокояващо в „делото Петков” е плашещото сходство със серия вече отминали съдебни процеси, както и усещането, че става дума за процес на елиминиране, за изкусно монтирана машина, предназначена да функционира навсякъде, до окончателното й износване. Първа фаза: широко отворени ръце за всякакво добронамерено сътрудничество. Втора фаза: поради хиляди престрелки, сътрудничеството става трудно, а сетне невъзможно. Трета фаза: доколкото некомунистическото крило се противопоставя на тази малка война, която няма тенденции да спре, тя, по силата на най-обичайната жизнена реакция, се насища с реакционни сили, които се включват в битката. Четвърта фаза: под претекст за масова интоксикация, Комунистическата партия елиминира некомунистическото крило на революцията и така осигурява хегемонията си.

Знам, че по подобие на този механизъм може да се опише и друг сходен механизъм: този, който принуждава някои либералнобуржоазни демократи да започнат да защитават социалния консерватизъм поради страх от радикални сътресения. Но къде са радикалните сътресения в съветския ледник? Комунистите, които твърдят, че подобна подготовка е необходима за социалистическото общество, всъщност установяват над развалините феодализъм, сходен с полукапиталистическите структури.

Още веднъж, нека излезем от антикомунистическата хипотеза. Няма революция – нито реставрация – без жертви и принуда. Това, което ни тревожи, е не толкова, че едно правителство извършва брутален акт като насочва своята лодка с твърда ръка под заплахата от щурм на враждебни сили. Още по-тревожно е усещането за неумолим механизъм, който веднъж задействан, функционира сляпо и рискува да погълне социалистическата революция заедно с нейните противници. Това, от което се боим, за разлика от мнозина, които днес въздигат Никола Петков на олтара на добродетелта, е не толкова от силата на социализма, колкото от това да не би една политическа грешка, по-точно духовно отклонение да съсипе за дълги години надеждата…

Комунистическата партия, Съветска Русия дават ли си сметка дори хипотетично при хипотезата за възможна война, че тяхната политика ги изолира от хора, които през 1944 г. бяха готови да поемат с тях по същия път? Ала много скоро комунистите им отвърнаха с презрение. А презрението е смъртоносна заплаха! Ако един генерал усети, че спада моралът на армията му, с изключение на най-елитните части, той може да е сигурен в загубата си. Лесно е да се говори за класови рефлекси. Те съществуват. Но дълбоките морални рефлекси, добронамерените хора, които историята никога не е тъпкала безнаказано, се смесват с реакциите на инерция и незаинтересованост. Да се пазим да не изникне на тяхно място смъртната бездна на отчаянието.

Ето защо комунистите не трябва да възприемат като заклеймяване този тревожен призив, с който се обръщаме към тях. Възможно е след декларацията на комунистическите партии, събрали се в Полша, този призив да има само ретроспективен смисъл. Но кога е „твърде късно” в историята? Беше ли „твърде късно” на 18 юни 1940 г., за да се победи все пак нацизма. Беше ли твърде късно и за победения комунизъм тази зима в Западна Европа, за да размисли той върху провала си и да поеме по други пътища? Вълнуващият призив, който Жорж Мунен[8] отправи тази седмица в Аксион за революция без злоупотребяващата диктатура на пролетариата, не е ли адресиран по-скоро към неговите съмишленици, отколкото към социалистите? Не са малко тези в Европа, които въпреки всевъзможните си резерви, все пак желаят да има силни комунистически партии, защото съзират в тях гаранция срещу връщането на фашизма. Но не и с цената на грешките от 1930 г.! Поради своята „изключителност”, която е истинската му детска болест, комунизмът е на път да хвърли за втори път масите във фашизъм, защото разочарова, възмущава или отчайва с трайната си невъзможност да се работи с него. Все нови и нови глухи тътени всекидневно стигат до ушите ни. И всеки от тях е вест за ново блокиране в „социалистическия град”. Кой руши мостовете? Не винаги са враговете.

Не, не страхът говори в нас, нито смущението пред новия свят, нито класовото оцеляване. Тъкмо обратното: усещаме, че социалистическата революция е компрометирана в своите тактики и затова бием тревога. Ето защо и „делото Петков”, което свидетелства не само за гузна съвест, но и за истинска омраза, предполага да се чуе един хладнокръвен размисъл, а не априорно подозрение.

Но чуваме ли го? Можем, без съмнение, да се лъжем в един от десет пункта. Ала единадесетият, на който особено държим, това е необходимостта да има открит дебат: защото смъртта може да презавери някой вече решен проблем, но тя не решава нищо, тя убива само онова, което вече е мъртво.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в брой 93 на сп. “Християнство и култура”