„Фактите и личните оценки, описани в статията, са поднесени манипулативно, което е характерно за публикуваните материали от издателската група „Икономедия” АД.”
Това е цитат от официално съобщение на прокуратурата, по повод проверката срещу журналисти от в. „Капитал”. Самата проверка е фарсова откъдето да я погледнеш – тя е по сигнал на директора на фирма "Водстрой 98" (която според вестника е свързана с Делян Пеевски) Момчил Борисов, който иска прокуратурата да провери дали със своя статия от юни т.г. вестникът не е извършил престъпление по чл.107 от Наказателния кодекс (вредителство срещу Републиката) и по чл.326 (подаване на неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога). Статията, озаглавена „Паниката е по-голяма от проблема”, е посветена на банковата криза, когато след атаката срещу КТБ имаше опит за дестабилизиране и на други банки. Няма да коментирам творческия подход в тълкуването на закона, нито опита на прокуратурата да представи случката като престараване на отделни хора.
Но в допълнение на нелепата проверка (която очевидно трябва да четем по-скоро символно, отколкото като реални действия), имаме и онова изречение, с което започнах. Което се появява сякаш ни в клин, ни в ръкав и както и да го гледаш е като закърпено (както се шегуваха хора в социалните мрежи, #кой го добави). Ще го повторя, защото е важно: „Фактите и личните оценки, описани в статията, са поднесени манипулативно, което е характерно за публикуваните материали от издателската група „Икономедия” АД.” Какво ни казва това изречение? Че прокурорите вече се занимават и с дискурс анализ? Че работа на прокуратурата е да преценява дали една журналистическа статия е написана манипулативно и това я прави обект на интерес от страна на институцията? Нещо повече, очевидно медийните анализатори в прокуратурата имат продължителни и задълбочени наблюдения върху цитираната издателска група, за да твърдят, че това е нейно „характерно” поведение.
Ако дори за момент можехме да допуснем хипотезата, че прокуратурата изобщо може да се произнася по тези въпроси, бихме могли да попитаме какво мисли институцията за характерните особености на други вестници и издателски групи. Дали откровените лъжи, омаскаряването на отделни личности или групи хора, безсрамните опорни точки и насърчаването на омраза по всякакви признаци са характерни за тях манипулативни практики?
Но няма да попитаме, защото дори и за миг няма как да приемем, че работа на прокуратрата е да коментира качеството на журналистиката, да определя „добрите” или „лошите” медии, да ограничава свободата на изразяване и да оказва натиск върху журналистите.
Това беше лесно. Сега идва трудната част, в която трябва да зададем въпроса защо журналистите (почти) не реагираха. Има няколко очевидни и лесни отговора:
Защото медиите (журналистите) са разделени на кръгове, квадрати и ромбове. Защото медиите (журналистите) са тежко зависими от зависимостите на собствениците (издателите) си.
Защото качеството на журналистиката вече е толкова ниско, че свободата на словото е последният ни проблем.
Защото ние (не само журналистите) никога не си даваме сметка, че може да сме следващите. Вярваме, че това на нас не може да се случи.
Защото нямаме (и няма как да имаме, при това тежко разделение) работеща журналистическа организация, която да бъде нашия глас и да работи за създаване и прилагане на мерки за редакционна независимост, защита на журналистическия труд, плурализъм и свобода на изразяването.
През годините сме били свидетели на множество демонстрации на пълната липса на професионална и човешка солидарност в журналистическата „гилдия” – съсипваха се и се закриваха се медии, хора оставаха на улицата, бяха принудени да работят където и да е (каквото и да е), да правят тежки професионални и морални компромиси (за честта на професията трябва да кажем, че някои не ги направиха), на фона на оглушителното мълчание (и дори дребнаво злорадство) на колегията. И нищо, нищо не се оказа достатъчно силен мотив да се обединим. Нито Бареков, който след като остави неизлечими увреждания в журналистиката, попълзя в политиката; нито Делян Пеевски и майка му, които превърнаха корпоративните и политически зависимости на медиите в единствен успешен модел за оцеляване и по модела „Лафка” го наложиха във всички сектори; нито това, което се случва в момента с в. „Труд”, който пред очите ни се превръща в тежка пародия на журналистика и се прощава с претенцията за качествен вестник (това са само примери, не изчерпателен списък).
И не, това не е вътрешноведомствен проблем на журналистите, напротив – това е проблем на обществото, за което ние, на теория, трябва да работим. Преди да работим за определена медия, с определен собственик и съответните политически и бизнес зависимости, ние работим за обществото. И причината да ви звучи като клише е, че не влагаме нищо в тези думи. Парадоксално, именно ние, хората на думите, им отнехме смисъла и силата. Ние първи престанахме да вярваме в думи като честност, почтеност, независимост, а после научихме и хората, че това са само празни приказки. Занимаваме се със собственото си оцеляване, кариерно израстване, озвездяване, нерядко отмъщаване и разчистване на лични сметки. Окопали сме се във враждуващи лагери и на никаква цена не бихме признали, че проблемите ни са общи. Защото няма добри и лоши „олигарси”, няма добра и лоша манипулация, няма начин слугинажът да бъде определен като добра практика, дори и искрено да вярвяш, че работиш за добра кауза.
И понеже, покрай другите си грехове, медиите (журналистите) сякаш бързо забравят, има някои неща които не можем да забравим. Дори и тук и сега, особено тук и сега: нашата работа е, освен да си вършим работата честно и отговорно, да защитаваме правото си на това да работим честно и отговорно. Може поотделно да мислим различни неща, но заедно трябва да защитим правото си да ги кажем свободно, честно и отговорно.
Ако не ние – Кой.
„Не съм съгласен с това, което казваш, но ще защитавам до смърт правото ти да го кажеш.” (Волтер)