Сто грама маслинки

Преди известно време се озовах в Халите, откъдето много рядко пазарувам. Имах някакво свободно време до уречена среща, което просто трябваше да пропилея, да прекарам някъде. Шляех се, буквално се шляех незаинтересовано между щандовете, изучавах продуктите, цените, установявах, че стоките с изтекъл срок на годност се продават на чувствително по-ниски цени – като в европейските държави, че има десетки видове хляб от качествено брашно, включително и хляб от лимец, че има отделен павилион за фрешове, че пред него почти непрекъснато има опашка и така нататък и така нататък, с една дума радостно се разхождах из този магазин, който външно по нищо не се отличаваше от някой хранителен магазин в европейска държава.

И изведнъж пред мен изникна около шейсетгодишна жена – дребничка, руса, съвсем слабичка, облечена с избелели панталони и някаква риза, с шапка на главата, косите й се подаваха от двете страни, та тази женица изведнъж изникна пред мен и съвсем бързо изговори: „Елате, моля ви се, да ми купите сто грама маслинки!” Като че ли и понечи да ме хване за ръката, за да ме заведе до щанда с маслините.

Дръпнах се, погледнах я някак – как ме боли да го кажа! – но погледнах я някак високомерно, през ума ми мина мисъл от рода на: „Ето пак, все същото!” и продължих да се шляя между павилионите, да разглеждам опечените и неопечени риби, щандовете със сирена, меса, вина.

Сигурно са минали две или три минути.

И нещо ме прободе. Внезапно се заковах на място. Нещо като спазъм вътре в гърдите ми.

Елате, моля ви се, да ми купите сто грама маслинки!

Не маслини, а маслинки. Като молбата на дете, сигурно, че майка му ще я изпълни.

Върнах се на мястото, където я бях срещнала. Започнах  да обикалям – все по-бързо и все по-бързо. Усетих прииждащата паника. Ако не успея да я намеря, казвах си, ако не успея да я намеря, тези сто грама маслинки ще висят като воденичен камък в мен.

Половин час обикалях из Халите. Като че ли беше потънала вдън земя. Сигурно още веднага след срещата ни е излязла от магазина.

Излязох навън. Шумно, горещо, светлината на лятото се е плиснала върху нажежените улици.

Не я намерих. Няма и да я намеря до края на живота си. Няма да мога никога да й купя онези сто грама маслинки, които на нея толкова много й се ядяха в онзи момент.

Онзи момент е безвъзвратно изгубен, онзи момент е вече непоправим.

Както често повтаряше моя близък приятел Стилиян Петров, докато работехме върху театралния вариант на „Майките” – най-страшното закъснение е закъснението да обичаш.

И също толкова страшно е закъснението да помогнеш.

И също толкова страшно – закъснението да купиш на някого сто грама маслинки.