Валенки върху кръст

Тези дни попаднах на документален филм на Spiegel TV за нацисткия военнопрестъпник Юлиус Щрайхер. Един от по-слабо известните обвиняеми в Нюрнбергския процес, той се нарежда сред 24-те функционери на Райха, получили смъртни присъди през есента на 1946 г.

Щрайхер (роден през 1885 г.) произхожда от семейството на учители и самият преподава до началото на 20-те. Известен най-вече като основател, собственик и издател на националсоциалистическия вестник "Дер Щюрмер" (Der Stürmer) - яростен антисемитски седмичник, който формално не се числи към фашистката пропагандна машина, но допринася съществено за насаждането на омраза към евреите. Трагичните последици от това насъскване са добре известни.

С чин гауллайтер, Щрайхер си спечелил доста съмнителна слава в редиците на националсоциалистите, а дивите му любовни похождения, легендарно користолюбие и далаверите с конфискувано еврейско имущество накарали дори и висши нацисти като Гьоринг и Хес да смятат, че по-скоро пречи на партията, отколкото й помага. Още повече, че в "Дер щюрмер" излизали и порнографски материали. Известно е например, че през 1938 г. лично министърът на пропагандата Гьобелс му забранил няколко публични речи, опасявайки се от твърде циничния му език. Но пък, твърдят историците, Хитлер винаги го подкрепял.  

Както можете да си представите, пред Нюрнбергския трибунал Щрайхер се прави на куку. Обвинен е в подстрекаване към масово убийство, а адвокатът му се мъчи да докаже, че всъщност никой не възприемал вестника му насериозно. Самият Щрайхер не се разкайва, нарича процеса "триумф на световния ционизъм" и за известно време създава впечатление, че фанатичният му антисемитизъм се дължи на болна психика. След медицински изследвания е признат за вменяем и осъден на смърт чрез обесване. Последните му думи са: "Отправям се към Господа. Един ден болшевиките вас ще обесят!".

Замислих се за Щрайхер по повод днешните представи за свобода на словото, "фашизъм", "антифашизъм" и обществена толерантност. Задавам си въпроса: А дали в днешно време, спрямо днешните възприятия и норми човек като Щрайхер въобще може да бъде изправен на съд? И дали ще си получи заслуженото? Само защото е призовавал публично към омраза и насъсквал едни граждани да трепят други. И какво всъщност трябва да се случи, за да почнем да наричаме нещата с истинските им имена?

Перфидната война

В наши дни. Една огромна държава води перфидна хибридна война с много по-малка съседна държава, като официално отрича всякаква роля в конфликта, освен единствено "хуманитарна помощ". Нещо повече, кървавият конфликт се представя от пропагандната машина на тази необятна страна като битка срещу "фашизма", като "отбрана" на някаква част от населението на по-малката страна срещу друга част, превзета от "нацистка хунта" и т.н.

В наши дни един от най-влиятелните интелектуални и академични авторитети в Русия - професорът, д-р на социологическите и политическите науки, и.д. завеждащ Катедрата по социология на международните отношения в Московския държавен университет (МГУ), Александър Дугин въобще не подбира слова, когато говори за Украйна.

"В Украйна се появиха страшни хора, които трябва да бъдат убивани, убивани, убивани!", поиска в началото на май директорът на Центъра за консервативни изследвания към МГУ и лидер на Международното евразийско движение, сочен за неофициален шаман на Кремъл.

В края на август същият философ написа във Фейсбук: "Украйна трябва да бъде изчистена от идиотите. Геноцидът над кретените се налага от само себе си... Не вярвам, че това са украинци. Това е някаква раса от копелета, появила се от канализационните шахти", интелектуално разсъждава Дугин . Същият културтрегер през лятото на 2008 г. се снима с гранатомет на рамо в Южна Осетия и призоваваше руската армия да превземе Тбилиси и да установи в Грузия проруски режим.

От сходна класа е и неудържимият Владимир Жириновски, лидер на руската Либералнодемократична партия, бивш зам.-председател на Думата и днешен шеф на партийната фракция там. През април в ефира на радио "Ехото на Москва" той възвести, че Югоизточна Украйна се полага на Русия, че тя всъщност й принадлежи, после се появи в камуфлажна униформа в парламента и гръмогласно обвини САЩ, че подклаждат война. Малко преди това пък изпрати официално предложение до външното министерство във Варшава за руско-полска подялба на Украйна.

Но особено зрелищно беше изстъплението му срещу бременна руска журналистка в кулоарите на Думата, която му зададе безобиден въпрос. Жириновски се разбесня и призова сътрудниците си да я изнасилят, обсипвайки другите репортерки с хули "лесбийки" и "фурии на Майдана". Съвсем очаквано не настъпиха никакви последствия за политика, който сетне се оправда с ефекта от лекарства.

Покрай ставащото в Украйна Жириновски трупа внушително рейтинг, а в опиянението си дори изпрати брониран джип за отцепниците в Луганск. През август същият корифей на либералната (по руски) демокрация заплаши Полша и балтийските републики с "килими от бомбардировки" и оповести, че Казахстан никога не е бил държава.

В отговор руските посланици бяха привикани във външните министерства във Варшава и Рига, а латвийският външен министър Едгар Ринкевич с думи прости обясни опасенията сред съседите: "Подобни заявления са свидетелство за желанието на управляващия елит на Русия да възстанови Руската империя."

И колкото и да ни се иска, не иде реч за някой маргинал или разпасал се началник на културно-просветен дом в Сибир, а за държавен представител, за когото на президентските избори през 2012 г. гласуваха 6,22% от руснаците (9,35% през 2008), а партията му взе 11,67% на последните парламентарни избори през 2011 г.

Макар и понякога преиграващ в ролята на шута, или по-скоро на лошото ченге (което после уж да бъде укротено от Путин и така да изпъкне по-ярко фалшивото "миротворчество" на руския президент), Владимир Волфович показва език и поведение, на които би завидял и Щрайхер.

Още по-притеснителни новини идват в последните дни. В северозападния руски град Псков миналия петък вечерта беше жестоко пребит депутатът от областното събрание, журналист и директор на независимия вестник "Псковска губерния" Лев Шлосберг. 51-годишният Шлосберг първи съобщи за тайните погребения на местни руски десантчици, загинали в Украйна.

По ирония на съдбата той беше нападнат в навечерието на рождения ден на критичната към Кремъл журналистка Анна Политковска, убита пред дома си в Москва на 7 октомври 2006 г. Сега Шлосберг лежи в болница с тежка черепно-мозъчна травма и има частична загуба на паметта. Побоят над него е само един от серията нападения над руски журналисти, разследващи смъртта на десантчиците и мисията им в Украйна.

А както знаем, Москва продължава да отхвърля обвиненията, че участва със свои войски и оръжие в Източна Украйна. Въпреки многобройните свидетелства от украински и чужди журналисти, видеозаписи от разпити на пленници, сателитните снимки от НАТО и не на последно място признанието на "премиера" на т.нар. Донецка народна република Александър Захарченко, който пред телевизия "Россия 24" директно рече, че на страната на "сепаратистите" се сражават 3-4 хил. руски военни, някои от които предпочели да прекарат там отпуската си .

И въпреки елементарното логическо съждение: Как така наричащите се "проруски сепаратисти" ще успеят без чужда помощ да открият втори фронт, след като бяха плътно притиснати и обградени във все по-стягаща се примка от украинската армия около двете им крепости Донецк и Луганск?

Как без никакви, ама съвсем никакви войски и техника от Русия тези бандити ще превземат с танкова колона 11-хилядния град Новоазовск (на 120 км от Донецк) и ще настъпят могъщо с бронирани машини към стратегическото азовско пристанище Мариопул (с неселение 460 хил. души)?

"Чуждестранните агенти" и "киевската хунта"

Още един пример за духовното извисяване през тази неспираща "руска пролет": Малко преди покушението над Шлосберг министерството на правосъдието в Москва включи в списъка на прословутите "чуждестранни агенти" и организацията "Войнишки майки от Санкт Петербург".

В момента тя активно се занимава с проверка на информациите за загинали и ранени в Украйна руски военнослужещи. Няколко дни по-рано групата обяви списък от 400 руски военни, убити и ранени при "неизвестни обстоятелства". По силата на закон от ноември 2012 г. руските власти водят регистър на всички организации, за които предполагат, че се финансират от чужбина или водят политическа дейност.

Там присъстват например правозащитният център "Мемориал", Институтът за развитие на свободата на информация, организацията за правата на избирателите "Голос" и др. Руски и чужди правозащитници остро критикуват закона като инструмент за преследване на неудобни на Кремъл организации и лица, тъй като "чуждестранните агенти" постоянно са подлагани на рестрикции.

А какви чужди агенти и политически деятели могат да бъдат войнишките майки, търсещи изчезналите си чада, е въпрос от компетенцията и морала на онези 84% от гражданите на Русия, които според последните данни - на центъра "Левада" от края на август - одобряват действията на президента Владимир Путин. И които също в огромното си мнозинство са против вкарването на руски войски в Украйна (ако вярваме отново на социолозите), но явно не виждат проблем в арестуването на малцината си сънародници, осмелили се да излязат с плакати срещу войната в Москва и Санкт Петербург.
 
И малко за "фашизма" на "Киевската хунта". Ако слушате кремълската пропаганда, то най-големият враг на Русия е лидерът на "Десен сектор" Дмитро Ярош. В момента той се издирва с червена бюлетина от Интерпол по искане на Басманския районен съд в Москва.

Украинският гражданин Ярош е търсен от Русия заради "публични призиви към тероризъм и екстремизъм, използвайки средствата за масово осведомяване". Причината е негов апел в попадащата под руска юрисдикция социална мрежа "Вконтакте" към чеченския боец Доку Умаров за "активизиране на борбата" срещу Русия. Сиреч, според руските представи е съвсем в реда на нещата да издадеш задочна заповед за арест на чужденец, който не е извършил никакво престъпление на територията на Русия, а само дращи и сипе словесна агресия из руските форуми.

Ярош може да е всякакъв - радикал, неонацист и пр. - но не отрича правото на съществуване на Русия като независима и автономна държава, няма териториални претенции към нея, нито пък желае да се меси във вътрешните й дела. (Нещо, което обаче не може да се каже за руския елит и държавното ръководство в Кремъл.) Доколкото съществуват подозрения в екстремистка дейност на "Десния сектор" и неговия водач, това си е работа на украинските власти.

Нека припомним, че доста противоречивият (меко казано) законов текст за преследване на призиви към тероризъм и екстремизъм в интернет (чл. 2, ал. 205.2 и чл. 2, ал. 280 от руския НК) беше приет в края на миналата година от група депутати около либералдемократа Андрей Луговой - когото Великобритания издирва за отравянето на Литвиненко през 2006 г.

По силата на тези промени Москва има правото да погне юридически всеки жител на планетата, независимо къде се намира, стига да е написал нещо нелицеприятно за нея в който и да е руски сайт - било то под статия в руско издание или в социални мрежи като "Вконтакте", "Одноклассники" и др.

В началото на август руската служба за телекомуникационен надзор (Главкомнадзор) дори поиска от германска хостинг компания да спре украинския новинарски сайт "Главком" заради материал, в който се говори за сепаратистки тендеции в Русия.
 
Но Ярош изглежда е изключително важен за Москва, та тя без него не може - че как иначе ще се пъне да убеждава света, че в Киев върлувал нацизъм? Пропагандните руски медии не спират да творят какви ли не истории около предполагаемата свръхмощ на украинския ултранационалистт.

Върхът на истерията беше прословутата му визитна картичка, ужким намерена след престрелка в Славянск. На 20 април при битка в размирния източноукраински град загинаха 3 местни жители и 2 нападатели.

Руското външно министерство и куп руски медии веднага хвърлиха вината върху "Десния сектор", а тв каналът LifeNews (известен с близостта си с руските спецслужби) бодро съобщи, че на мястото на инцидента са открити визитката на Ярош, пачка долари и германски пистолет от Втората световна война. Повече от безспорно доказателство за дългата ръка на украинския радикал и зловещия пръст на Вашингтон, нали?

Още едно припомняне: Същият този чудовищен Ярош, който държи в "антифашистки" страх и будуване най-голямата по територия държава, взе на президентските избори в Украйна на 25 май тази година едва 0,70% от гласовете. А другият свръхопасен украинец - лидерът на крайната националистическата партия "Свобода" Олег Тягнибок получи 1,16%.

Сегашният президент Петро Порошенко победи в крайна сметка в почти всички рускоезични източни области, с изключение на Донецка и Луганска, където "сепаратистите" не допуснаха провеждането на избори в повечето секции. Но и там, където все пак секциите отвориха, спечели Порошенко.

Информационната война

Колкото повече немислими до скоро събития настъпват в руско-украинската война, толкова по-често се сещам за една популярна сентенция, приписвана на италианския писател Игнацио Силоне (1900-1978).

Фигура с противоречива биография - ярък публицист, комунист и социалист като млад, участник в антифашистката съпротива през войната, но по-късно развенчан като американски агент. Негови били думите: "Когато фашизмът един ден се завърне, той няма да каже: "Аз съм фашизмът!". Не, той ще каже: "Аз съм антифашизмът!".

Но въпреки поголовната информационна война, съпътстваща истинската - чието съществуване повече не може да се премълчава или замаскира с евфемизми - съществуват въпроси с еднозначен отговор и никаква относителност. Кой в крайна сметка насилствено присъедини Крим, инсценирайки референдум през март под дулата на "зелените човечета"?

Москва прави всичко възможно да манипулира фактите, но те не могат да се скрият или забравят. Ето нещо интересно от доклад от април за състоянието на жителите на Крим, изготвен от Съвета по развитието на гражданското общество и човешките права към руския президент.

Там четем: "По мнението на практически всички запитани специалисти и граждани в Крим за присъединяването към Русия са гласували 50-60% от избирателите при обща активност от 30-50%." Или казано с други думи, присъединяването към Русия е одобрено от минимум 15% - максимум 30% от жителите на полуострова. Доста различно от официално прогласения от Москва резултат от 96,77%, нали?

И кой подпали Донецка и Луганска области, дестабилизира половин Украйна, извърши агресия срещу северенна държава и не спира да говори за измислената "Новорусия" и нуждата от обединяване на етническите руснаци под едно (постсъветско) крило? А в същото време се представя за гълъб, носещ маслинова клонка?

Паралелите с навечерието на Втората световна война изникват неминуемо, а аналогията между Данциг и Крим е много лесно проследима. След печалното Мюнхенско споразумение от 1938 г. и подялбата на Чехословакия Хитлер прави всичко възможно, за да посегне към Полша - и успява на 1 септември 1939 г. след повече от половин година провокации, инсценирани гранични конфликти и пропагандна "загриженост" за съдбата на германското население в Свободния град Данциг и в т.нар. Коридор. И, разбира се, след подписването на пакта Рибентроп-Молотов на 23 август същата година.

Да не забравяме освен това, че президентът Путин многократно отричаше присъствието на руски войски на Крим и - както и сега с Източна Украйна - повтаряше, че това били "местни сили за самоотбрана". А месец след референдума и фактическата анексия съвсем спокойно оповести: "Зад силите за самоотбрана на Крим стояха, разбиха се, наши военнослужещи". Сега слушаме същото - че няма никакви руски войници в Украйна.

Кога ли обаче ще дойде поредното арогантно признание - в стил ни лук ял, ни мирисал - че, разбира се, зад "сепаратистите" стояли руски военни? Вероятно след задаваща се решителна битка за Мариупол.

"Ако не успеят да изтласкат украинците назад, тогаз ще започне истинската война - с включването на авиацията и вкарването на десетки хиляди руски военослужещи", посочва наблюдателят на "Новая газета" Павел Фелгенхауер. Според него за Русия е абсолютно неприемливо да се стигне до военен разгром на т.нар. Новорусия - а в последно време всичко вървеше натам.

Затова Путин няма друг начин да го предотврати, освен рязко да увеличи руското военно присъствие там - което видяхме на 28 август.

Стратегическата му цел е устойчиво примирие, но за него е нужно постигането на военен баланс на бойното поле: отблъскване на украинските сили от Донецк и Луганск и "закръгляване" на територията, която контролират "бунтовниците".
 
А паралелно с това, струва ми се, върви и нещо друго. Погледнете картинката. Валенките са вече нахлузени върху православния кръст.

И всеки миг могат да поемат по пътя на запад.