Проблемът с проблемите

Този текст може спокойно да се казва „Проблемът с КТБ“, „Проблемът с банките“, „Проблемът със здравеопазването“, „Проблемът с бедствията“, „Проблемът с националната сигурност“, „Проблемът с управлението“ и всякакъв друг проблем, но истината е, че всички тези проблеми са част от общата картина, в която проблемите раждат нови проблеми, а те от своя страна задълбочават кризата и няма кой да ги реши.

Преди 2 години написах пост със заглавието „Национална несигурност“ по темата за неадекватността на управляващите, породената от нея несигурност в гражданите покрай заплахите от радикален ислям, атентата в Бургас и липсата на прозрачност в действията и бездействията на отговорните органи и институции. Тогава не посмях да го пусна, тъй като темата е болезнена и коментарите не са нещо, което човек трябва да си позволява на всяка цена, но ще го сложа като приложение под този текст, тъй като тогавашните управляващи се готвят да управляват отново.

Две години по-късно държавата е в състояние на свободно падане след фиаското с назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, правителството – грандиозен провал на БСП-ДПС, крахът на модела КТБ, бежанска криза, политическа криза без видим изход, криза в здравеопазването, многобройни природни бедствия, довели до жертви често поради безхаберие и неадекватност и разбира се – влошаваща се с всеки изминал ден външнополитическа обстановка – две войни съвсем наблизо, заплахата ИДИЛ, агресията и имперските амбиции на Русия, ескалиращото напрежение между между нея и останалия свят, нестабилен Европейски Съюз, нова Студена война, лоши икономически перспективи и какво ли още не.

Подалото оставка правителство откровено работеше за чужди интереси, като поставяше под риск ключови сектори като отбрана, енергетика, национална сигурност, икономика и прочие. Предполагаше се, че служебното правителство ще заработи за предотвратяване на тези рискове, но много бързо възникнаха съмнения за независимостта на голяма част от кабинета, а случилото се с „Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана“ – преработване на частта за рисковете, идващи от Русия и твърденията, че този документ ще бъде засекретен допълнително засилиха опасенията, че този кабинет няма може да укрепи временно проблемите в държавата. В допълнение реакцията на готвещите се да управляват ГЕРБ в лицето на Бойко Борисов и Цветан Цветанов даде заявка, че не можем да очакваме политика на прозрачност, отстояване на националните интереси и защита на суверенитета спрямо Русия.

Междувременно неадекватността с КТБ продължава – тотален, умишлен отказ на всички възможни институции, органи, партии и личности, които по някакъв начин имат задължение да пазят финансовата стабилност на държавата и собствеността на гражданите да работят за разкриване на истината, за санкции за виновните, както и за решение на проблема, което няма да е в ущърб на останалите данъкоплатци. Вместо това чуваме искания за външни заеми от 10 милиарда, и то от хора, по време на чието управление моделът КТБ-Василев-Пеевски достигна най-големия си разцвет и завзе ключови сектори от икономиката. При това, отново, не без участието на руски капитали през ВТБ. Трудно е да имаш очаквания, че хора, които са работили за усилване на риска и възникване на кризата, ще се справят с нея.

Запушването на дупка, изкопана със съучастието на няколко поредни правителства с многомилиарден заем ще отложи отново в бъдеще неизвестно повишаването на пенсиите, подобряването на здравеопазването и какво ли още не. И това е урок, който не беше научен, въпреки че плащаме вече 25 години заемите на Тодор Живковата клика, на Жан Виденовия крах и сега на поредния погром, акуширан доброволно от БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака и знайни и незнайни облагодетелствани лица.

Също междувременно вносът на тероризъм и „Ислямска република“ са немалка заплаха, за която малко се говори, но нито има експертна оценка, нито официална стратегия, която да успокои гражданите. Пак междувременно хората питат „какво се случи в Мизия?“, „какво ще правим със здравеопазването?“, „какво се случва в Украйна“, и то докато ни бомбардира про-руска пропаганда, про-ГЕРБ пропаганда и популизъм на парцали, от който става ясно, че всичко ще цъфне и върже, ще си лекуваме тежките заболявания със спортни зали и врачки, но пък иначе няма страшно, защото с нас Москва е в мир и бой. И НАТО, в зависимост от случая, защото шизофренният шум ни е специалност.

В този контекст случващото се в момента в държавата е повод за много страхове, които консолидират от една страна електората, който смята, че е нужна „силна ръка“ и са готови да залитат след нереалистични обещания, от друга страна бута носталгиците към про-руското, което обещава връщане на статуквото от 70те, когато „имаше сигурност“, макар и на цената на свободата. И макар не „национална“. Въпреки, че носталгията е изкуствено раздута, заплахата е обърната на 180 градуса, а страхът – любимия инструмент на диктатурата.

Изход привидно като че ли няма, особено с активното делегитимиране на гражданския протест като носител на промяна, което прави отново по-трудно ползването му като инструмент, както и с постоянната информационна война срещу „западното“ и неговите носители. Все пак, падането на правителството на Орешарски само след година (умишлено представяно като провал, въпреки че в настоящата политическа обстановка е сериозен успех), провалът на модела КТБ в този му вид (без да пренебрегваме мутацията и мимикрията му в момента) и опита, придобит от цели поколения за първи път дават надежда, че в края на тунела има светлина.

По-важно е обаче сами за себе си да разберем, че промяна, общ интерес, национална сигурност, суверенитет, общо бъдеще означават да се научим да работим заедно, да преодоляваме заедно грешките, да съзнаваме, че общият интерес е преплитане на безрой лични интереси и почти всичко е компромис. Иначе страхът няма да си тръгне, а проблемът, който създава проблемите ще продължи да моделира битието.