МОГЕРИНИ, ТОЛИАТИ И СТАНИШЕВ

Българските десни коментатори (малко прибързано) не скриха разочарованието си от избирането на италиянската социалистка Могерини за европейски комисар по външните работи. Те изтъкваха симпатиите й към Русия и нейните определено леви убеждения като лош пример за Европейския съюз, особено в отношенията му към Русия. Нейните последни  изявления обаче, вече като комисар,  с нищо не показват наивитета и плиткоумието, толкова характерни за българските социалисти.

В тоя случай е особено уместно да припомним примера със съотечественика на Могерини, Палмиро Толиати – лидера на италиянските комунисти, заемал най-дълго  тоя пост.

И така, в 1926 година в СССР пристига на посещение делегация на Италиянската Социалистическа Партия. Тя не е изключение – в ония години комунисти и социалисти от целия свят се стичат към Москва, примамени от «красивия идеал» на комунизма (ако използваме думите на Близнашки). Навалицата към СССР започва още от времето след Октомврийския преврат в 1917 година.

Желаещите да погледнат с очите си осъществения идеал на комунизма в първата държава на работниците и селяните са толкова много, че на ленинските болшевики идва най-естествено мисълта тая маса обожатели да бъде използвана в интерес на СССР и за международна борба срещу капитализма в техните страни чрез отделите на Комунистическия Интернационал.

Още с пристигането си в Москва на тия наивници прибират паспортите с почти невъзможна перспектива да си ги върнат някога. Настаняват ги в определени за коминтерновци райони и квартири. Хранят ги, поят ги. От тях се иска чрез подпис под известните 22 точки на Сталин да подчинят дейността на техните партии на инструкциите и водачеството на Коминтерна. Самият Сталин гледа на тия наивници с презрение, а Коминтерна нарича «лавочка». По-късно той ще избие две трети от целия състав. Те обаче вършат огромна подривна и пропагандна дейност чрез пратеници на партиите си в свойте страни, грижливо подготвени от КГБ.

Както обикновено, преди да решат дали да останат в СССР на Толиати и другите членове на делегацията на италиянските социалисти показват хубостите на Москва. Развеждат ги по показни фабрики и заводи, където чисти(!), усмихнати(!) и сресани(!)работници строят своето «щастливо бъдеще». В типичен гангстерски стил, преди да ги затвори в златната клетка Сталин поднася на италиянците  обилни банкети с много  братски прегръдки и наздравици.

Един от италиянската делегация е Игнасио Силоне, лидер на италиянските социалисти. Както казват, който знае да гледа – вижда. Силоне лесно разпознава паравана, зад който е скрит истинския живот на съветския работник. Той заявява: «Италиянският работник живее и работи по-добре от съветския! Тук той няма какво да научи!» и си заминава обратно в Италия. Нещо повече – много скоро от социалист той става един от най-активните антикомунисти, заедно с Артур Кьостлер, автора на «Мрак по пладне», шокиран от подлостта, с която Сталин му поднася елементарни лъжи.

Толиати остава в сталинския Съветски съюз и се завръща в Италия едва в 1944. За него биографите му Агароси и Заславски (2011) пишат, че Толиати и останалите с него  в СССР италиянски комунисти са били напълно подчинени на Сталин, полагайки всичките си сили в защита на съветските интереси. Те описват Толиати като завършен сталинист, който си остава такъв и след смъртта на Сталин в 1953, когато  е отхвърлен и в самия СССР.

След смъртта на Толиати в 1964 Съветският съюз преименува град Ставропол на Толиати, където като тъжна ирония италиянският автомобилен гигант Фиат строи заводите Автоваз (Лада).

Не след дълго италиянския генерален секретар на компартията Енрико Берлингуер ще преразгледа основно отношенията на италиянските комунисти със Съветския съюз и за пръв път от самото начало на Коминтерна ще отхвърли подчинителната ръководна роля на СССР. За италиянските комунисти Сталин свършва. Започва така наречения евро-комунизъм. Това всъщност е и далечното начало на края на самия комунизъм.

В България, за съжаление, никога не е бил отхвърлен диктата на Сталин върху делата на БКП. Днешните й наследници не са показали с нищо, че тази идеологическа еволюция засяга и тях. Те очевидно са очаквали със сладостна тръпка, че госпожа Федерика Могерини ще пробута проруските си настроения във външната политика на ЕС. Тя обаче ги поля със студен душ като им показа пропастта между европейската демокрация и сталинските изблици на Путин, на когото украинците днес плащат тежък кръвен данък.

Едва ли днес има наивници, които очакват, че на тоя фон водачът на самите европейски социалисти Станишев ще повтори нейните думи: «Путин работи срещу собствения си народ. С нашето стратегическо партньорство е свършено!» Той е прекалено правилно скулптиран съветски продукт, чието присъствие в България е пълен анахронизъм. Очевидно европейските социалисти са били  подлъгани от неговите  романтични соц-изстъпления и са решили, че това подхожда на европейското левичарство и едва ли са си давали сметка какво представлява тази идеологическа вкаменелост.