Свободата днес и тук 01 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Съединението ни

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Тони Николов, протал Култура

Някак не върви да се говори за Съединението или единението ни по време на избори.

Знайно е, че изборите очертават и разграничават обществените нагласи, съответно носят разединение, поне в предизборната борба. Особеността на българската политическа ситуация обаче е в трайното ни разобщение. Разединени сме дотам, че дори не би било преувеличено да се твърди, че пребиваваме в някаква особена и перманентна изборност. Как иначе да си обясним цялата налудничава еуфоричност на родния ни политически живот – с поредния „кандидат-спасител” на Отечеството, дето ръси глупости без вътрешна цензура, че се и гордее с това; с подскоците, като на бълхи, от ляво към либерално, оттам към дясно и обратно. Тъй де, както пише Алеко Константинов, „става се депутат по всякой начин”,  даже с „побъркани местоимения”. Я, колко „украшения” и „експертност” имаше в последното Народно събрание…

И като споменах Народното събрание, няма как да отминем втората голяма трудност, заговорим ли за Съединението – трафаретността. Че кой ли собствено не си е плакнал устата на тази тема или не се е произнасял по девиза, изписан с големи букви на фронтона на българския парламент – „Съединението прави силата”.

„Съединисти” – поне на теория – в България бол. Както се казва, яйце да хвърлиш, все на такъв ще попаднеш. Защо ли тогава сме тъй разединени?

Няма как в случая да минем без малко история.

В основата на всичко, както знаем от учебниците, са решенията на Берлинския договор от 1\13 юли 1878 г. В съответствие с тях нова България е фактически разделена – на автономно и трибутарно княжество в Северна България, на автономна област в Южна България (Източна Румелия), а пък Македония остава в границите на Османската империя. Дотук обяснението е добре известно и то се приеме с голяма доза одобрение от мнозина – виновни са Великите Сили. Те са разединили България, те са съсипали националния ни проект, че и продължават да ни разединяват и досъсипват, докато Русия, нашата освободителка, винаги ни е мислила доброто, закриляла ни е и безкористно ни е помагала, даже когато сме й обръщали гръб. Спирам дотук, ако някой не е запознат с въпросната теза, да хвърли едно око на писанията, които бълват определени интернет-форуми.

Проблемът на лесните отговори е, че те обидно подценяват не само интелигентността ни, но и целия набор от усилия, вложени от нашите деди, за да я има днешна България.

А Съединението е тъкмо един от жалоните в историческата ни памет, който не е редно да бъде преиначаван и си струва да бъде осмислен.

Ясно е, че решенията на Берлинския конгрес са тежък удар не само върху недоосвободена България, но и върху амбициите на Руската империя да играе ключова роля на Балканите и да контролира Проливите. Ала нещата изглеждат по един начин приживе на Царя Освободител (тоест до март 1881 г.), защото Александър II  добре помни жертвите, дадени в руско-турската война, и не е никак склонен с лека ръка да зачеркне постигнатото. Вълненията в Южна България от 1879 г. внасят смут в европейската дипломация, те са удобен повод да бъде склонен султанът да не вкарва предвидените от Берлинския договор турски гарнизони в Източна Румелия. Тогава възникват прословутите „гимнастически дружества”, в които българите на възраст между 20 и 40 години минават началата на военно обучение.

Ситуацията коренно се променя с встъпването на престола на автократа Александър III, който не крие неприязънта си към всякакви свободомислия, още по-малко към разни български слободии. Под натиска на Русия е суспендирана Търновската конституция, свалено е законното българско правителство на Княжеството, ръководено от Петко Каравелов. Начело на страната застава Казимир Ернрот, генерал на руска служба и доскорошен военен министър. Така в срок от три години, докато трае т. нар. „режим на пълномощията”, Княжество България практически става руска губерния, управлявана от руски генерали и казашки нагайки. Търновската конституция, гордостта на новата българска държава, е запокитена на бунището и следосвобожденският печат алегорично говори за нея като за „Коста Куция”.

Наистина набързо окуцява младата българска демокрация, щом мнозина от най-видните политически и културни дейци (повечето от тях русофили!) са принудени да търсят закрила в Източна Румелия. Там се озовават Петко Каравелов и дядо Славейков, Вазов и Константин Величков, Захари Стоянов и Димитър Ризов. На повечето от тях даже не им се разрешава да се връщат в Княжеството, за което трябва да чакат специално позволение, което идва да покаже, че под формалната власт на султана се е живяло комай по-либерално, отколкото под управлението, назначено от руския цар.

Някак лесно забравяме всичко това. Забравяме и за броженията в Княжеството при  „режима на пълномощията”, подробно и документално описани от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България”. Забравяме колко крехка е била българската свобода, как само крачка ни е деляла от „задунайската губерния”.

Забравяме, че тъкмо Русия – Освободителката – не е имала интерес от силна и обединена България, защото й е било потребно покорно княжество, управлявано „по руски”, като плацдарм на руските интереси.

Затова, за сведение на днешните русофили, не би било зле накратко да се припомни генезиса на прословутото деление на русофили и русофоби, доколкото е свързано тъкмо със Съединението.

То ни връща към 1882 г. – по времето, когато Източна Румелия се изпълва с български общественици, изгонени от България, след преврата, извършен под диктата на Русия. Тогава човекът на руското консулство в Източна Румелия – Ив. Евстр. Гешов, заедно с Константин х. Калчев и цялата им група започват да наричат себе си русофили, за да се отграничат от Петко Каравелов, П. Р. Славейков, Захари Стоянов и другите изгнаници от Княжеството. Именно те дават на противниците си наименованието русофоби, което последните с охота приемат. Преди това съответните групи са се наричали помежду си гешовци и анти-гешовци, или още по-класически – консерватори и либерали. В Източна Румелия русофилите минават за казионни, а след 1884 г., когато Русия категорично се обявява против евентуалното Съединение и единна България, започват да наричат русофилите с прозвището лъжесъединисти, което трайно им се лепва.

Ето го коренът на делението.

Русофили или русофоби.

Лъжесъединисти или съединисти.

След Съединението на България, лъжесъединистите-русофили наново сменят названието си. Решават да се нарекат народняци – по името на новооснованата Народна партия, сиреч да са по-близо до народа. И така я карат до Балканската и Междусъюзническата война, когато управлението им вкарва България в гибелта на крушението: заради „престъпното безумие” на цар Фердинанд, както и заради утопичните им надежди в арбитража на руския император, заради убедеността им, че Освободителката бди зад гърба на България.

„С Русия политика не правя”, обичал да повтаря един от техните лидери – д-р Стоян Данев.

Днес тази максима, само че като предупреждение, може би не е зле да се изпише на видно място в сградата, на чийто фронтон е  написано „Съединението прави силата”.

Поколенията трябва да помнят и знаят до какво може да доведе сляпото политическо предоверяване.

Както трябва да се помнят имената на истинските съединисти. На онези основатели на Централния революционен комитет в Източна Румелия, които в края на жаркото и душно лято на 1885 г. довеждат начинанието си докрай.

На някои от малкото съхранили се фотографии можем да видим д-р Георги Странски, Захари Стоянов, Димитър Ризов, Иван Андонов, Иван Стоянович и майор Данаил Николаев

Съединисти, които се уповават на себе си и на съотечествениците си, без да са оръдие на чужди интереси.

Съединението се извършва със самостоятелни български сили. И това е най-главното. С целия възможен риск, който крие за българската независимост.

Преди да стане то факт, Захари Стоянов пита и иронизира:

Каква симпатия и какво уважение ще има пред Европа оня народ, който вика от кюмюрлука: „Оле-ле! Г-н консуле! Ела ни освободи, Европо! Ние сме поплювковци, бай Бисмарк! Ние сме мирни християни. Ние сме покорни глави. Аман джанъм? На подобен народ казват, че е стадо, че освен да оре и копае, той не е достоен за нищо”.

Съединението преди всичко е постигане на българското национално достойнство.

Отвъд всякакви „филства” и „фобства”.

За съжаление, често забравяме за това.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional