Срещата на върха на НАТО в Уелс е сред най-важните в историята на организацията. За много хора краят на комунизма я остави без мисия, а в пренареждането на Европа тя почти тихомълком се разшири и залиня. 1989 година бе интерпретирана като необратимо продължение на основното постижение на „стария континент“ – край на войните. В ерата на терористичните заплахи тя изглеждаше твърде тромава и военизирана, за да отговори на тази далеч по-комплексна заплаха. САЩ пък предпочетоха по-гъвкавия инструментариум на „коалициите на желаещите“ и това допълнително маргинализира Алианса. ЕС се опита, неуспешно, да развие своята политика за отбрана и сигурност. Връщането на агресивна Русия и срива на пост-комунистическия ред в Европа обаче променя ситуацията и НАТО предприема първите по-сериозни стъпки.

Какво обаче е на път да се промени? На първо място, това са възприятията и въпросителната дали организацията ще успее реално да реагира на случващото се в Украйна. Ако ЕС продължава да изглежда сериозно объркан как да анализира и реагира на последните събития в Европа, то НАТО изглежда доста по-решителен и консенсусен. Русия окончателно напусна защитната си поза, в която собствения й провал я напъха след края на „Студената война“. Това разместване е с дългосрочен характер и изисква трансформиращи мерки, а не просто декларации, допълнителни анализи и оценки. По този начин Алиансът издържа теста на възприятията и успя да се „облече“ с ново разбиране и визия за своето бъдеще. Като допълнение към тази промяна спокойно може да се каже, че новата ситуация най-накрая успя да измести самодоволната идея за „края на историята“, тоест за края на системни конфликти между противостоящи си сили. Презумцията за необратимия триумф на Запада бе проникнала до най-дълбоките основи на западния политически и военен естаблишмънт и започна да застраша поддържането и развитието на неговите системи за сигурност. Агресията на Путин най-накрая сложи край на тази ленивост и пренебрежителност, макар точните параметри на това пробуждане да не са още съвсем ясни.

По отношение на собствената си структура НАТО също прави важни промени. Най-съществено е създаването на нова сила за бързо реагиране, която ще е до 5000 души и ще е в състояние да реагира в рамките на 48 часа при непосредствена заплаха за сигурността на държавите-членки. В момента подобна бърза реакция не е оперативно и ресурсно осигурена. Свързана с тази промяна е и идеята за предислоциране на военна сила, логистика и други ресурси на територията на държавите по външните граници на Алианса, макар това по-скоро да бъде под формата на краткосрочни ротации, отколкото чрез създаване на познатите ни отпреди края на „Студената война“ големи, разгърнати бази. Дипломатически това е опаковано като мярка, която ще продължи „докато е необходимо“, но едва ли някой има съмнения, че това представлява фундаментална промяна в цялостната стратегия на организацията за защитата и сигурността на източния фланг. Британия има идея за отделна структура, която да е по-голяма и също да има капацитет за бързо реагиране, но там нещата ще отнемат по-дълго време. Практиката на разширени и почти перманентни учения на територията на източните държави вече става рутинна.

Промяна започва и по други параметри. Може би най-важна, макар и постепенна, сред тях е готовността за увеличаване на разходите за отбрана и сигурност. Вече десетилетия наред повечето политици особено тези от западна Европа с лекота отклоняват всякакви желания в тази посока, поради дълбоката си увереност, че живеем във времена на „мирен дивидент“, подарен на Запада от края на комунизма и спадането на напрежението в поредица региони на света. 11 септември 2001 година донякъде размести тези нагласи, но не се оказа системния аргумент за адаптиране и развитие на способностите за защита и сигурност. Нещо повече, невоенният характер на тази заплаха допълнително маргинализира дискусиите за бъдещето на армиите и свързаните с тях способности. Кризата в Украйна и връщането на потенциала от остри, дори военни конфликти в източна Азия например започва да променя това, поне на ниво политически елити. Друга дискусия, която беше позамряла е свързана с „разделението на труда“ вътре в Алианса или специализацията на отделните въоръжени сили и тяхната съвместимост. По-високите разходи неизбежно водят след себе си именно този дебат, макар той да е по-начален етап. Все пак комбинацията от нови заплахи, повишеното внимание към тях и готовността за реакция означава, че през идните няколко години ще станем свидетели на сериозни дискусии за това как да се постигне оптимално разделение на задачите, съвместимост и координация с нови звена като това за бързо реагиране.

Описаните размествания обаче далеч не маркират някаква точка на необратимост в нагласите и поведението на граждани и елити в натовските държави. Обещанията за по-високи бюджети няма лесно да се превърнат в реалност, а повечето европейци продължават да считат опасностите за абстракция, която не засяга непосредственото им ежедневие. Мъчителното изпълзяване от икономическата криза продължава да фокусира вниманието върху публичните разходи за справяне с безработица, по-висока конкурентоспособност и подкрепа за местните индустрии. В ерата на професионалните армии пък все повече хора възприемат отбранителните системи като далечни и самозатворени и не са особено склонни да подкрепят разходи за тях. Изместването на глобалната икономическа тежест на изток кара все повече политици да изграждат икономически и инвестиционни отношения с държави отвъд Запада и това започва да отслабва чувството за общност, което десетилетия ги скрепяваше.

НАТО със сигурност излезе от безвремието, в което беше изпаднало и е сред първите организации, които реагират сравнително адекватно на промяната в средата за сигурност в Европа. Това е особено добра новина за бившите комунистически държави, които са в непосредствена заплаха от възобновената руска агресия. Свидетели сме на промени в политическото и военно мислене, които постепенно ще доведат до укрепване на общия капацитет на Алианса. Но ще бъде прибързано да кажем, че се е случила революция.